сряда, 4 февруари 2015 г.

the blackest crow

Зимата си отива. Или поне така казват. Картината отвън не изглежда да се променя кой знае колко много – винаги има някой, който да се оплаче, че е прекалено студено, че не е достатъчно студено, че автобусите закъсняват, че работата е прекалено тежка, че не остава време за нищо друго освен редовното девет-до-седем, понеже няма кой друг да поеме някои часове. Винаги има кой да каже, че нещата ще се оправят в бъдещето, дори и то да не дойде, понеже, може би, точно в това ще се състои това оправяне на нещата – факта, че те няма да се оправят, но и нас няма да ни има, за да ги видим неоправени. Те, в своята най-чиста форма, ще лежат в тази неопределеност с обещанието, че все някога ще се оправят. Но това няма да се случи.
В бъдещето живеят думите, надеждите и мечтите. И, понякога, някои определени хора.
Но, когато те се върнат, понеже всеки се връща от там, никой няма правото да остане повече от няколко мига, съзнанията им са изпълнени с величие, красота и оптимизъм, а тези думи нямат място в настоящето. Не обичам да ползвам думата дистопия, за мен тя има някакъв твърде далечен отзвук, но ако игнорирам това, бих се възползвал от значението й, за да го използвам тук. Това е дистопия, в най-(не)чистата й форма. Всяка сутрин по Цариградско минават хиляди моторни превозни средства, автобусите създават усещането, че винаги има някой, който отива някъде, но всъщност не стига никъде, постоянно усилващия се поток от случайно изпратени думи създава усещане за задвиженост в застой.
И недовършените мисли се увеличават с всяка изминала секунда.
Животът не е приятно нещо и колкото по-късно се осъзнае това, толкова по-добре. Липсата на точно тази реализация е предпоставка за едно добро преживяване, за една заблуда, че слънцето действително изгрява всяка сутрин, че Луната е вълшебния край на приказката за „нас и нашата любов“. Няма нищо вълшебно в края – там е просто прах. И кости.
В костите се крие единствената история, която си струва да бъде разказана.
И колко иронично е, че историите се чуват, четат и виждат, когато няма никой, който да стои в другия им край! Докато съществува опора, никой не се заслушва в пророчествата, никой не смее да седне и да помисли „Мамка му, ами ако...?“, всеки иска да бъде щастлив, всеки иска да бъде весел, никой не иска да приеме другата страна, никой не иска да бъде най-черния гарван.
Никой не иска да бъде песимист.
И всеки живее със заблудата, че е реалист.
Оптимизъм няма. Това, струва ми се, вече е утвърдено и не виждам смисъла да го разпилявам по редовете. Като си помисля, малко хора ще прочетат това така или иначе, така че няма голяма логика в моите безмислени излияния.
Онзи ден изпуших една цигара и за около минута престанах да съществувам физически. За момент си помислих какво можеше да стане, ако тази минута се беше проточила в час, два, три, десет. Дали някой щеше да влезе във въпросната стая, уж случайно, да ме забележи и да се опита да ме върне? Или просто щеше да подмине гледката, мислейки си, че просто съм легнал да спя? Някаква открадната почивка, няколко момента на спокойствие. На вечно спокойствие.
Зачудих се – всичко води дотам.
И, в крайна сметка, може би точно аз ще реша какъв ще бъде края ми. Всичко досега е било извън моя контрол. И винаги съм го губил, винаги съм оставал една крачка назад, една дума, изречена секунда по-късно, един поглед, изпратен в огнената коса, отдалечаваща се с всяка изминала минута. Винаги съм бил там, когато вече е нямало значение.
И винаги съм губил думите си, когато най-много са ми трябвали. Когато е трябвало да обясня на някого какво значи за мен, колко много значи за мен, винаги съм губил речника си. И когато неизбежния край е пристигал, а думите вече са били ненужни, аз съм се оттеглял в своя си ъгъл и съм се отдавал на депресията. Онази депресия, която започва и завършва с бутилка водка, Деймиън Райс и малкото джобно ножче, което винаги носиш, за всеки случай.
И в тези моменти – това го чувствам по-дълбоко от каквото и да е друго – хората, за които съм кървял, са били на седмото небе в собствения си свят.
А в тъмнината на нощта аз съм се превръщал в най-черния гарван. И просто съм се прибирал в пещерата си, когато слънцето е изгрявало, без да бъда чут, без да бъда видян, без да бъда усетен от когото и да е.
И това е история. Ако не друго, то това поне е история.
Само ако можех да видя коя точно кост я създаде...

Няма коментари:

Публикуване на коментар