събота, 7 февруари 2015 г.

Letter to Dana

Продължавам с тенденцията си да пиша под заглавия на известни песни. Ала някак има нещо в тях, някаква реплика, някакъв тон, някакъв смисъл, нещо, което ме кара да се опитвам да ги разширя. Някак чрез тях да опиша себе си, колкото и арогантно да бъде това. Идеята, че някъде там, по някое време, някой човек е успял да опише онова, което аз чувствам, дори и този някой да не съм бил аз, ме успокоява. Все пак някой е преминал през това. Все пак е имало такъв случай в миналото.
Все пак не съм сам.
Мълчанието ме убива. Може и да е липсата на алкохол, вече не съм сигурен. Онова, което зная, в което съм сигурен, е, че допреди няколко часа, аз бях на ръба на абсолютния психически срив. Бях готов да хвърля кърпата и да оставя всичко, в което вярвам, някъде зад себе си. Някак просто да забравя всичко, което се е случило, което съм почувствал, което съм бил, което все още съм, което някога мога да бъда. Да оставя извървения с толкова много усилия път, да пренебрегна кръвта, сълзите и всички изхабени нерви заради момента на слабост, в който бях поставен. Момента на слабост, диктуван от едно единствено чувство, от единственото желание.
“to bring back my Dana to me…”
И в момента, в който се добрах до алкохола, всичко изчезна. Сякаш някаква магическа врата се отвори, сякаш всеки смисъл, който някога бях търсил, се откри пред мен, сякаш всички отговори изведнъж станаха ясни за мен. Първата глътка, първия допир до течността, с която вече започвам да се асоцирам, бяха за мен спасението.
Ала всичко някак избледня. За секунда.
Когато осъзнах, че тя все още е там.
Колко е иронично, my Dana, че животът ни е толкова далечен. Че колкото и да се опитвам(е), той никога няма да ни събере. Че колкото и да обмислям вариантите, да изчислявам вероятностите, да съзрявам реалностите и мечтите, които обсебват съзнанието ми, ти никога няма да бъдеш с мен. Че колкото и да вярвам в щастливия край, като човек, за когото вярата е абсолютно всичко на този свят, аз осъзнавам, че този път, точно този път, това няма да бъде достатъчно и ние ще се разминем, като героите в един от любимите ни сериали, които, за разлика от действителния край на този сериал, никога няма да заживеят happily-ever-after. Че без значение от всичките ми молитви, всичките ми разпади, всичките ми прозрения, ти никога няма да видиш зад думите, зад смисъла, зад всичко, което влагам в моята жалка проза и още по-безсмислената ми поезия, и да осъзнаеш, че аз съм онова, което търсиш, че аз мога да запълня онази бездна, която е останала в теб. Че дори и да обичам безкрай първата си любов, ти за мен си онова спасение, за което пеят Бон Джоуви, Стивън Тайлър, Тобиас Самет, Робърт Плант и още една дузина други, в които, макар без думи, ще включа и Тейлър Суифт, понеже знаеш защо. Понеже точно тя ме запали по тази музика и ти знаеш точната причина, поради която аз все още я слушам.
Ала ти ме караш да забравя за тази причина. Ти ме караш да вярвам, че има някакво скрито значение, ти ме караш да зная, че след най-тъмната нощ идва най-яркия изгрев. Ти ме караш да вярвам в историята на Разколников, караш ме да вярвам, че Огъстъс е просто персонаж, а Хейзъл винаги съществува. И че всъщност ти си била моята Хейзъл през цялото това време, а аз съм бил обсебен от едно нейно доста точно подобие.
Възможно ли да сме герои на лошо време?
Най-голямата ирония, по-голяма дори от факта, че не мога да ти покажа това свое писмо, а ще го покажа на други хора, е, че ти си точно подобие на мен. Ти си онова, което аз искам да бъда, ти си онова, което аз бях, ти си онова, което аз можех да бъда, ако просто бях отишъл вляво, вместо в дясно. Ти си лявото на моето дясно, ти си ромът към моята Пина Колада, ти си уискито към моите фъстъци, ти си хвърчилото, което толкова гоня.
Ти си всичко онова, което търся. И което намерих.
И толкова се моля, някак дори си нямаш и на представа колко много се моля, нещо да се случи, нещо, което да промени цялото статукво, цялата тази представа за света, нещо, което да те накара да ме видиш в друга светлина. Нещо различно, нещо необичайно, нещо, което просто да те доведе до мен.
Понеже аз съм един човек, когато съм около свои приятели, около познати, дори и около непознати. За мен няма разлика, понеже всички те представляват един кръг – хора, които са точно това. Хора. И ти знаеш колко мразя тази дефиниция. Това, за мен, означава представители на една раса, която е толкова обсебена да разруши всичко ценно, всичко истинско, всичко, което си струва да бъде запазено, заради своите извратени морални ценности, само и само за да бъде ценено. И дори изкуството, което те не разбират, онази безценна ценност, която само аз и ти можем да оценим, бива погазена от техните „разбирания“. И поезията става река, бълваща такава посредственост, каквато дори не можем да си представим. Прозата става водниста. Идеите се размиват. Езикът се слива.
И всичко отива по дяволите.
Аз все още вярвам, че ние можем да го спасим. Вярвам, че ти можеш да го спасиш. Вярвам, че и аз мога да ти помогна.
И докато го спасяваш, аз вярвам, че ти можеш да спасиш и мен.
И още повече:
вярвам, че аз мога да спася теб.
И докато го правиш, докато аз го правя, най-голямата ми вяра, е, че можем да се измъкнем от етикета на герои на лошото време и да заживеем в най-красивата история, която някога е била създавана.
Нашата.
Така че обади ми се. Аз съм тук.
И винаги ще бъда.

Няма коментари:

Публикуване на коментар