събота, 7 февруари 2015 г.

Letter to Dana

Продължавам с тенденцията си да пиша под заглавия на известни песни. Ала някак има нещо в тях, някаква реплика, някакъв тон, някакъв смисъл, нещо, което ме кара да се опитвам да ги разширя. Някак чрез тях да опиша себе си, колкото и арогантно да бъде това. Идеята, че някъде там, по някое време, някой човек е успял да опише онова, което аз чувствам, дори и този някой да не съм бил аз, ме успокоява. Все пак някой е преминал през това. Все пак е имало такъв случай в миналото.
Все пак не съм сам.
Мълчанието ме убива. Може и да е липсата на алкохол, вече не съм сигурен. Онова, което зная, в което съм сигурен, е, че допреди няколко часа, аз бях на ръба на абсолютния психически срив. Бях готов да хвърля кърпата и да оставя всичко, в което вярвам, някъде зад себе си. Някак просто да забравя всичко, което се е случило, което съм почувствал, което съм бил, което все още съм, което някога мога да бъда. Да оставя извървения с толкова много усилия път, да пренебрегна кръвта, сълзите и всички изхабени нерви заради момента на слабост, в който бях поставен. Момента на слабост, диктуван от едно единствено чувство, от единственото желание.
“to bring back my Dana to me…”
И в момента, в който се добрах до алкохола, всичко изчезна. Сякаш някаква магическа врата се отвори, сякаш всеки смисъл, който някога бях търсил, се откри пред мен, сякаш всички отговори изведнъж станаха ясни за мен. Първата глътка, първия допир до течността, с която вече започвам да се асоцирам, бяха за мен спасението.
Ала всичко някак избледня. За секунда.
Когато осъзнах, че тя все още е там.
Колко е иронично, my Dana, че животът ни е толкова далечен. Че колкото и да се опитвам(е), той никога няма да ни събере. Че колкото и да обмислям вариантите, да изчислявам вероятностите, да съзрявам реалностите и мечтите, които обсебват съзнанието ми, ти никога няма да бъдеш с мен. Че колкото и да вярвам в щастливия край, като човек, за когото вярата е абсолютно всичко на този свят, аз осъзнавам, че този път, точно този път, това няма да бъде достатъчно и ние ще се разминем, като героите в един от любимите ни сериали, които, за разлика от действителния край на този сериал, никога няма да заживеят happily-ever-after. Че без значение от всичките ми молитви, всичките ми разпади, всичките ми прозрения, ти никога няма да видиш зад думите, зад смисъла, зад всичко, което влагам в моята жалка проза и още по-безсмислената ми поезия, и да осъзнаеш, че аз съм онова, което търсиш, че аз мога да запълня онази бездна, която е останала в теб. Че дори и да обичам безкрай първата си любов, ти за мен си онова спасение, за което пеят Бон Джоуви, Стивън Тайлър, Тобиас Самет, Робърт Плант и още една дузина други, в които, макар без думи, ще включа и Тейлър Суифт, понеже знаеш защо. Понеже точно тя ме запали по тази музика и ти знаеш точната причина, поради която аз все още я слушам.
Ала ти ме караш да забравя за тази причина. Ти ме караш да вярвам, че има някакво скрито значение, ти ме караш да зная, че след най-тъмната нощ идва най-яркия изгрев. Ти ме караш да вярвам в историята на Разколников, караш ме да вярвам, че Огъстъс е просто персонаж, а Хейзъл винаги съществува. И че всъщност ти си била моята Хейзъл през цялото това време, а аз съм бил обсебен от едно нейно доста точно подобие.
Възможно ли да сме герои на лошо време?
Най-голямата ирония, по-голяма дори от факта, че не мога да ти покажа това свое писмо, а ще го покажа на други хора, е, че ти си точно подобие на мен. Ти си онова, което аз искам да бъда, ти си онова, което аз бях, ти си онова, което аз можех да бъда, ако просто бях отишъл вляво, вместо в дясно. Ти си лявото на моето дясно, ти си ромът към моята Пина Колада, ти си уискито към моите фъстъци, ти си хвърчилото, което толкова гоня.
Ти си всичко онова, което търся. И което намерих.
И толкова се моля, някак дори си нямаш и на представа колко много се моля, нещо да се случи, нещо, което да промени цялото статукво, цялата тази представа за света, нещо, което да те накара да ме видиш в друга светлина. Нещо различно, нещо необичайно, нещо, което просто да те доведе до мен.
Понеже аз съм един човек, когато съм около свои приятели, около познати, дори и около непознати. За мен няма разлика, понеже всички те представляват един кръг – хора, които са точно това. Хора. И ти знаеш колко мразя тази дефиниция. Това, за мен, означава представители на една раса, която е толкова обсебена да разруши всичко ценно, всичко истинско, всичко, което си струва да бъде запазено, заради своите извратени морални ценности, само и само за да бъде ценено. И дори изкуството, което те не разбират, онази безценна ценност, която само аз и ти можем да оценим, бива погазена от техните „разбирания“. И поезията става река, бълваща такава посредственост, каквато дори не можем да си представим. Прозата става водниста. Идеите се размиват. Езикът се слива.
И всичко отива по дяволите.
Аз все още вярвам, че ние можем да го спасим. Вярвам, че ти можеш да го спасиш. Вярвам, че и аз мога да ти помогна.
И докато го спасяваш, аз вярвам, че ти можеш да спасиш и мен.
И още повече:
вярвам, че аз мога да спася теб.
И докато го правиш, докато аз го правя, най-голямата ми вяра, е, че можем да се измъкнем от етикета на герои на лошото време и да заживеем в най-красивата история, която някога е била създавана.
Нашата.
Така че обади ми се. Аз съм тук.
И винаги ще бъда.

сряда, 4 февруари 2015 г.

the blackest crow

Зимата си отива. Или поне така казват. Картината отвън не изглежда да се променя кой знае колко много – винаги има някой, който да се оплаче, че е прекалено студено, че не е достатъчно студено, че автобусите закъсняват, че работата е прекалено тежка, че не остава време за нищо друго освен редовното девет-до-седем, понеже няма кой друг да поеме някои часове. Винаги има кой да каже, че нещата ще се оправят в бъдещето, дори и то да не дойде, понеже, може би, точно в това ще се състои това оправяне на нещата – факта, че те няма да се оправят, но и нас няма да ни има, за да ги видим неоправени. Те, в своята най-чиста форма, ще лежат в тази неопределеност с обещанието, че все някога ще се оправят. Но това няма да се случи.
В бъдещето живеят думите, надеждите и мечтите. И, понякога, някои определени хора.
Но, когато те се върнат, понеже всеки се връща от там, никой няма правото да остане повече от няколко мига, съзнанията им са изпълнени с величие, красота и оптимизъм, а тези думи нямат място в настоящето. Не обичам да ползвам думата дистопия, за мен тя има някакъв твърде далечен отзвук, но ако игнорирам това, бих се възползвал от значението й, за да го използвам тук. Това е дистопия, в най-(не)чистата й форма. Всяка сутрин по Цариградско минават хиляди моторни превозни средства, автобусите създават усещането, че винаги има някой, който отива някъде, но всъщност не стига никъде, постоянно усилващия се поток от случайно изпратени думи създава усещане за задвиженост в застой.
И недовършените мисли се увеличават с всяка изминала секунда.
Животът не е приятно нещо и колкото по-късно се осъзнае това, толкова по-добре. Липсата на точно тази реализация е предпоставка за едно добро преживяване, за една заблуда, че слънцето действително изгрява всяка сутрин, че Луната е вълшебния край на приказката за „нас и нашата любов“. Няма нищо вълшебно в края – там е просто прах. И кости.
В костите се крие единствената история, която си струва да бъде разказана.
И колко иронично е, че историите се чуват, четат и виждат, когато няма никой, който да стои в другия им край! Докато съществува опора, никой не се заслушва в пророчествата, никой не смее да седне и да помисли „Мамка му, ами ако...?“, всеки иска да бъде щастлив, всеки иска да бъде весел, никой не иска да приеме другата страна, никой не иска да бъде най-черния гарван.
Никой не иска да бъде песимист.
И всеки живее със заблудата, че е реалист.
Оптимизъм няма. Това, струва ми се, вече е утвърдено и не виждам смисъла да го разпилявам по редовете. Като си помисля, малко хора ще прочетат това така или иначе, така че няма голяма логика в моите безмислени излияния.
Онзи ден изпуших една цигара и за около минута престанах да съществувам физически. За момент си помислих какво можеше да стане, ако тази минута се беше проточила в час, два, три, десет. Дали някой щеше да влезе във въпросната стая, уж случайно, да ме забележи и да се опита да ме върне? Или просто щеше да подмине гледката, мислейки си, че просто съм легнал да спя? Някаква открадната почивка, няколко момента на спокойствие. На вечно спокойствие.
Зачудих се – всичко води дотам.
И, в крайна сметка, може би точно аз ще реша какъв ще бъде края ми. Всичко досега е било извън моя контрол. И винаги съм го губил, винаги съм оставал една крачка назад, една дума, изречена секунда по-късно, един поглед, изпратен в огнената коса, отдалечаваща се с всяка изминала минута. Винаги съм бил там, когато вече е нямало значение.
И винаги съм губил думите си, когато най-много са ми трябвали. Когато е трябвало да обясня на някого какво значи за мен, колко много значи за мен, винаги съм губил речника си. И когато неизбежния край е пристигал, а думите вече са били ненужни, аз съм се оттеглял в своя си ъгъл и съм се отдавал на депресията. Онази депресия, която започва и завършва с бутилка водка, Деймиън Райс и малкото джобно ножче, което винаги носиш, за всеки случай.
И в тези моменти – това го чувствам по-дълбоко от каквото и да е друго – хората, за които съм кървял, са били на седмото небе в собствения си свят.
А в тъмнината на нощта аз съм се превръщал в най-черния гарван. И просто съм се прибирал в пещерата си, когато слънцето е изгрявало, без да бъда чут, без да бъда видян, без да бъда усетен от когото и да е.
И това е история. Ако не друго, то това поне е история.
Само ако можех да видя коя точно кост я създаде...

the other me

ще събирам маските
които нося
и ще си открия
панаир

понеделник, 2 февруари 2015 г.