вторник, 27 януари 2015 г.

land of the miracle.

Ще си позволя да тръгна по друга пътека този път. Ще се отклоня от вече утвърдения дъсчен път, ще завия в посоката, в която не съм вървял от доста време, ако ще и да е само за да видя какво се е случило там, докато мен ме е нямало. Тръгвам с мисълта, че това е просто едно любопитство, което жадува да бъде утолено, ако ще и само заради самата жажда. Няма да имам надежди този път, ще се постарая да не очаквам прекалено много от онова, което ще видя. Ще се опитам да отида там с празно съзнание и ще опитам да не приемам твърде навътре онова, което ще се изпречи пред мен. Нека просто опитам.
Нека пиша онова, което мисля, без да изпадам в най-различни лирически отклонения. Нека отворим вратата на този хладен януарски ден. Един от последните тази година. Нека видим какво се случва навън.
Лека снежна покривка. Днес валя, докато си чаках автобуса за работа. Видях някои познати лица, всички те бързаха за някъде. Не се заинтересувах – те си имат собствени животи, собствени тревоги, собствени цели. И аз бях като тях, поне днес – в бързането си пропуснах да забележа загриженото лице, което не се качи на автобуса, понеже се тревожеше, че ще пристигне твърде рано. Не видях онази тревога, която пропусна превоза, понеже вътре имаше десетина човека, а самата мисъл да бъде обкръжено от повече от трима човека, независимо колко далече, дали физически или психически, се намират те. Не забелязах дори онази гримаса на отвращение, която се появи на няколко от лицата на седящите, когато новата вълна от пътници премина през плъзгащите се врати.
Може би губя усета си. Или може би добивам нов. Обещах си нещо. Продължавам.
Четох Физика на тъгата отново днес. Нещо за края на минотаврите, метафоризирано в довеждането на нов живот на този свят. Господинов пишеше как минотавъра бива убиван от бъдещото дете, как той просто чака, докато то се появи на този свят и някак символично всичко отрицателно в него бива заличено от чистата позитивност и блажения Едем, струящ от чистотата на новороденото. Опитах се да се поставя на негово място и донякъде успях – има толкова много нови неща, които се случват около мен и макар повечето да биват фанатични поклонници на тленното, все пак има и редки изключения, които властват над него. Онези безвремеви монументи, които остават завинаги.
Помня, че имаше и спор за тленното срещу нетленното, за вечното срещу временното. Помня и че го прочетох прекалено бързо. Помня и че пих кафе преди работа. Помня, че треперех цял ден от него.
Помня и лицето, на което писах последно, преди да седна и да запиша тези редове.
Помня и че слушах тежка музика, преди да се разпиша.
Смених на оптимизъм, когато осъзнах, че не мога да го свържа (лицето), с нещо отрицателно.
И сега просто реших да се изпиша. Цялата позитивност, цялата струя, целия слънчев лъч, който биваше потискан от тъмнината на безкрайните работни дни, от безнадеждността на онова 12-10, което ме преследваше твърде често в последните седмици. И винаги биваше едно и също – същите реплики, същите пътеки, същите лица, същите оплаквания, същите безнадеждности. Същия ден с различна дата.
Но някак усещането е съвсем различно, когато в края на деня, в края на сивотата, която е работното място, имаш човек, който да те изслуша, да се разсмее на плоските ти шеги, да те подкрепи в психопатските настроения, които си изпитал, докато си бил там, и въпреки всичко накрая да ти каже „Обичам те“ или някое друго, по-неизпитано клише. Някак си те кара да се чувстваш далеч по-добре и по-спокойно.
А за мен спокойствието е всичко. Някак си ме кара да се замисля защо се хванах точно на тази работа. Ала тук не е мястото за това.
И това импровизирано писмо излиза леко късичко, ала може би това е целта. Може би през цялото това време не са ми трябвали безкрайните редици думи, с които съм си служил. Може би е било толкова просто, колкото съм се страхувал да призная, че е било. Може би просто е трябвало да го кажа – обичам дните ми да завършват с теб.
Може би това е земята на мечтите. И тя няма нищо общо с великолепния пейзаж, който представлява София през зимата. Няма нищо общо с новото начало, което символизира Януари. Няма нищо общо с онова усещане, което добиваш, излизайки рано сутринта, когато градът още не се е събудил или тепърва се събужда. Усещането, че някой някъде тепърва се приготвя за началото, а ти вече го живееш.
Не, това усещане няма нищо общо с тленното. То е породено единствено от усмивката, смеха и оптимизма, струящ от нея.
Любовта.
Кое друго?
И думите, които тя изрича всеки път, когато я потърся.
В един такъв момент дори тройния шоколад върху двойно захаросана поничка с ягоди е твърде кисел.

Няма коментари:

Публикуване на коментар