вторник, 27 януари 2015 г.

land of the miracle.

Ще си позволя да тръгна по друга пътека този път. Ще се отклоня от вече утвърдения дъсчен път, ще завия в посоката, в която не съм вървял от доста време, ако ще и да е само за да видя какво се е случило там, докато мен ме е нямало. Тръгвам с мисълта, че това е просто едно любопитство, което жадува да бъде утолено, ако ще и само заради самата жажда. Няма да имам надежди този път, ще се постарая да не очаквам прекалено много от онова, което ще видя. Ще се опитам да отида там с празно съзнание и ще опитам да не приемам твърде навътре онова, което ще се изпречи пред мен. Нека просто опитам.
Нека пиша онова, което мисля, без да изпадам в най-различни лирически отклонения. Нека отворим вратата на този хладен януарски ден. Един от последните тази година. Нека видим какво се случва навън.
Лека снежна покривка. Днес валя, докато си чаках автобуса за работа. Видях някои познати лица, всички те бързаха за някъде. Не се заинтересувах – те си имат собствени животи, собствени тревоги, собствени цели. И аз бях като тях, поне днес – в бързането си пропуснах да забележа загриженото лице, което не се качи на автобуса, понеже се тревожеше, че ще пристигне твърде рано. Не видях онази тревога, която пропусна превоза, понеже вътре имаше десетина човека, а самата мисъл да бъде обкръжено от повече от трима човека, независимо колко далече, дали физически или психически, се намират те. Не забелязах дори онази гримаса на отвращение, която се появи на няколко от лицата на седящите, когато новата вълна от пътници премина през плъзгащите се врати.
Може би губя усета си. Или може би добивам нов. Обещах си нещо. Продължавам.
Четох Физика на тъгата отново днес. Нещо за края на минотаврите, метафоризирано в довеждането на нов живот на този свят. Господинов пишеше как минотавъра бива убиван от бъдещото дете, как той просто чака, докато то се появи на този свят и някак символично всичко отрицателно в него бива заличено от чистата позитивност и блажения Едем, струящ от чистотата на новороденото. Опитах се да се поставя на негово място и донякъде успях – има толкова много нови неща, които се случват около мен и макар повечето да биват фанатични поклонници на тленното, все пак има и редки изключения, които властват над него. Онези безвремеви монументи, които остават завинаги.
Помня, че имаше и спор за тленното срещу нетленното, за вечното срещу временното. Помня и че го прочетох прекалено бързо. Помня и че пих кафе преди работа. Помня, че треперех цял ден от него.
Помня и лицето, на което писах последно, преди да седна и да запиша тези редове.
Помня и че слушах тежка музика, преди да се разпиша.
Смених на оптимизъм, когато осъзнах, че не мога да го свържа (лицето), с нещо отрицателно.
И сега просто реших да се изпиша. Цялата позитивност, цялата струя, целия слънчев лъч, който биваше потискан от тъмнината на безкрайните работни дни, от безнадеждността на онова 12-10, което ме преследваше твърде често в последните седмици. И винаги биваше едно и също – същите реплики, същите пътеки, същите лица, същите оплаквания, същите безнадеждности. Същия ден с различна дата.
Но някак усещането е съвсем различно, когато в края на деня, в края на сивотата, която е работното място, имаш човек, който да те изслуша, да се разсмее на плоските ти шеги, да те подкрепи в психопатските настроения, които си изпитал, докато си бил там, и въпреки всичко накрая да ти каже „Обичам те“ или някое друго, по-неизпитано клише. Някак си те кара да се чувстваш далеч по-добре и по-спокойно.
А за мен спокойствието е всичко. Някак си ме кара да се замисля защо се хванах точно на тази работа. Ала тук не е мястото за това.
И това импровизирано писмо излиза леко късичко, ала може би това е целта. Може би през цялото това време не са ми трябвали безкрайните редици думи, с които съм си служил. Може би е било толкова просто, колкото съм се страхувал да призная, че е било. Може би просто е трябвало да го кажа – обичам дните ми да завършват с теб.
Може би това е земята на мечтите. И тя няма нищо общо с великолепния пейзаж, който представлява София през зимата. Няма нищо общо с новото начало, което символизира Януари. Няма нищо общо с онова усещане, което добиваш, излизайки рано сутринта, когато градът още не се е събудил или тепърва се събужда. Усещането, че някой някъде тепърва се приготвя за началото, а ти вече го живееш.
Не, това усещане няма нищо общо с тленното. То е породено единствено от усмивката, смеха и оптимизма, струящ от нея.
Любовта.
Кое друго?
И думите, които тя изрича всеки път, когато я потърся.
В един такъв момент дори тройния шоколад върху двойно захаросана поничка с ягоди е твърде кисел.

вторник, 13 януари 2015 г.

Run.

Опитвах се. Опитвах да бъда позитивен, опитвах да бъда живота, който вдъхновява други, опитвах да бъда онова сияещо слънце, което някак изпраща сигнали към Вселената, карайки я да ги препраща върху цялото свое население, опитах да бъда онова, което си мислех, че мога да бъда. Опитах да обичам, опитах да дам цялото свое себе си за онова, което „те“ наричат любов, което, отново според тях, значи всичко и нищо, края на вселената и нейното вечно начало, смисъла и единствената причина, поради която сме тук и живеем, макар през повечето време да изтляваме в една безкрайна бездна, която няма край. Исках да мога, исках толкова много да мога да се отдам, да представя себе си без заобикалки, да се покажа на света като онова, което в първичността си съм, да говоря, без да премълчавам, да срещам, без да заобикалям, да действам, без да крия, да бъда, без да бъда.
И тогава живота се намеси. Загуба след загуба, след загуба. Толкова много, толкова много живот, отишъл си просто ей така. Слънцето залязваше с всеки изминал ден. И всеки път, когато изглеждаше, че Луната ще е единствената тема в този живот, се намираше нещо, което да го продължи. Нещо, което да му даде смисъл, нещо, което да го представи като идея, заслужаваща продължението. Идея, за която си струваше да се бориш, нещо, което да те подтиква да продължиш напред, знаейки, че зад всеки завой ще срещаш несправедливост, ще намираш несъответствие със собствения си морал, ценностна система и разум. Може и да говоря глупости в момента, извинете ме. Да ви кажа честно, не ми пука.
Не ми пука за никой от вас в този момент.
Може би трябва да обясня защо. Няма да го направя. Понеже никой не чува, никой не иска да чуе и сега вече разбирам защо. Сега разбирам, че за да се случи нещо, трябва да се случи друго нещо, далеч по-силно и разтърсващо, от онова, което съществува на повърхността. И осъзнавам, че май загубвам силата си да разказвам, онази сила, която ме държеше буден през малките часове на нощта, говорейки за изгубени любови, за изгубени сърдечни частици, които никога няма да бъдат намерени отново. Може би вече не я притежавам. Може би вече съм се превърнал в онова клише, за което хората говорят – онзи писател, който беше писател, ама май никога не беше писател. Факта, че все още мога да разбера истинския смисъл зад това изречение, ме кара да мисля, че все още има надежда за моите думи. Ала май никой не иска да ги чуе.
Ала не зная дали онова, което изпитвам е тъга, или вече се е превърнало в гняв. Тих, безмълвен, безйдествен гняв. Понеже не мога да направя нищо. Понеже гневното ми безсилие вече се е превърнало в тиха депресия. Понеже крещящата ми депресия вече се е превърнала в тих гняв. Понеже гнева ми вече е нещо безинтересно. Понеже депресията ми е твърде клиширана. Понеже думите ми вече не значат онова, което значеха преди. Понеже меланхолията ми следва линия, която не е описана никъде и, технически, не съществува.
Понеже пиша глупости без смисъл.
Понеже тези глупости имат смисъл за мен.
Понеже вече нищо няма смисъл.
Понеже никога не мога да открия края.
Или понеже вече го открих.
Опитвам се да мисля позитивно. Не ми се получава. Написах, че се страхувам за следващата част. За онова, което предстои да се случи. Изпивайки летално количество алкохол за никакво време, чувствителните ми нерви умряха. Това не се е случвало преди и точно това ме кара да мисля, че може би вече не съществувам. За толкова много време се считах като човек, който преживява всичко толкова тежко, толкова силно, толкова истинско, че не оставаше време за трезва преценка. Иронично е, че сега, когато преценката ми трябва да бъде толкова нетрезва, моите чувства са толкова ясни и определени, че някак повече няма как да бъдат.
Може би защото най-накрая видях истината.
Може би защото нея я няма.
Може би защото и чувствата ми ги няма.
Уморих се. Уморих се да чувствам и да не получавам нищо в замяна. Уморих се да обичам, за да бъда мразен накрая. Уморих се да търся и да не откривам. Уморих се да бъда камъка, който става все по-студен и по-студен, докато накрая бива забравен.
Уморих се.
И тогава дойде следващата загуба.
Goodbye, yellow brick road, пееше Елтън Джон в една песен. Довиждане, любов, беше ми приятно да се знаем за краткото време, през което бяхме. Довиждане, романтика (Здравей, Ози), довиждане и на кратките трепети.
Не зная дали все още държа и малката надежда, че някъде по пътя си ще открия опровержението. Май по-жалкото в случая е, че вече не вярвам дори и в него.
Всеки си отива.


Всеки си отива...

понеделник, 5 януари 2015 г.

Rise of the morning glory

9:10 AM
Мигнах ли изобщо снощи,
успях ли малко да поспя?
Обсебван от онези мощи,
обсебван от оназ‘ Земя,

която можеше и да е наша,
която можеше да е покой.
Сега ти имаш свое „наша“,
аз съм пак псевдогерой.

И слънце пак изгрява -
Софията на Хемингуей,
фиеста над една морава,
изгубен май навеки зной.

Ти можеше да имаш мене,
можех да ти дам живот.
Сега за мене май е време
да мина в следващия род.

И тебе някъде да търся -
да искам, да копнея, да ехтя.
И себе си навярно да отърся
и приказно в небето да летя.

Ирис

Снимка някой си направи -
в обектив, разголена душа.
Цветовете смело поразграби,
сътворявайки една съдба.

Вчера някой се докосна
чак до жаркото ядро.
Тяло в тяло непорочно,
игра на дъжд или ведро.

Днес заровиха звездите,
отнеха цяла светлина,
сетне спяха и игрите,
сетне нямаше тъга.

Нямаше и страх човечен,
нямаше и даже суета,
ала де без гряха вечен
рисуват ириса на любовта?

Hypocrisy

Любов ли е да бъдеш
веригата в страха,
грях ли е да лъжеш
и да обичаш на шега?

Грешно ли е да желаеш
утре най-сега,
трябва ли да си играеш
на срам и суета?

Може ли да пожелаеш
сетне любовта,
когато най-желаеш
все да си сама?

Искаш те да те познават,
вече да не си „душа“,
а те така и не признават
думите. Греша.

Вече смея да призная
думата ми е сама.
Изгаряй, музо, във безкрая -
там поне не си сама.