четвъртък, 19 март 2015 г.

indie love

С тебе топъл е снега,
промяната е някак си небрежна,
някак смело във мига
облечена във топла прежда.

Усмивка изрисувана сега
от тялото все нежно, топло,
излегнати сега в снега
изчакваме и пишем кротко

поезия за нашите дела,
ръцете ни в едно се вплитат -
бавно, смело в любовта
даже птиците отлитат.

Зимата не си е отишла -
всеки топлина желае,
ала в твоята душа -
вечен огън си играе.

Дали ще се опаря, не го зная,
дали стъклото ми ще изгори;
да бъда с тебе аз желая,
а другото...
Ах, нека да гори!

събота, 7 февруари 2015 г.

Letter to Dana

Продължавам с тенденцията си да пиша под заглавия на известни песни. Ала някак има нещо в тях, някаква реплика, някакъв тон, някакъв смисъл, нещо, което ме кара да се опитвам да ги разширя. Някак чрез тях да опиша себе си, колкото и арогантно да бъде това. Идеята, че някъде там, по някое време, някой човек е успял да опише онова, което аз чувствам, дори и този някой да не съм бил аз, ме успокоява. Все пак някой е преминал през това. Все пак е имало такъв случай в миналото.
Все пак не съм сам.
Мълчанието ме убива. Може и да е липсата на алкохол, вече не съм сигурен. Онова, което зная, в което съм сигурен, е, че допреди няколко часа, аз бях на ръба на абсолютния психически срив. Бях готов да хвърля кърпата и да оставя всичко, в което вярвам, някъде зад себе си. Някак просто да забравя всичко, което се е случило, което съм почувствал, което съм бил, което все още съм, което някога мога да бъда. Да оставя извървения с толкова много усилия път, да пренебрегна кръвта, сълзите и всички изхабени нерви заради момента на слабост, в който бях поставен. Момента на слабост, диктуван от едно единствено чувство, от единственото желание.
“to bring back my Dana to me…”
И в момента, в който се добрах до алкохола, всичко изчезна. Сякаш някаква магическа врата се отвори, сякаш всеки смисъл, който някога бях търсил, се откри пред мен, сякаш всички отговори изведнъж станаха ясни за мен. Първата глътка, първия допир до течността, с която вече започвам да се асоцирам, бяха за мен спасението.
Ала всичко някак избледня. За секунда.
Когато осъзнах, че тя все още е там.
Колко е иронично, my Dana, че животът ни е толкова далечен. Че колкото и да се опитвам(е), той никога няма да ни събере. Че колкото и да обмислям вариантите, да изчислявам вероятностите, да съзрявам реалностите и мечтите, които обсебват съзнанието ми, ти никога няма да бъдеш с мен. Че колкото и да вярвам в щастливия край, като човек, за когото вярата е абсолютно всичко на този свят, аз осъзнавам, че този път, точно този път, това няма да бъде достатъчно и ние ще се разминем, като героите в един от любимите ни сериали, които, за разлика от действителния край на този сериал, никога няма да заживеят happily-ever-after. Че без значение от всичките ми молитви, всичките ми разпади, всичките ми прозрения, ти никога няма да видиш зад думите, зад смисъла, зад всичко, което влагам в моята жалка проза и още по-безсмислената ми поезия, и да осъзнаеш, че аз съм онова, което търсиш, че аз мога да запълня онази бездна, която е останала в теб. Че дори и да обичам безкрай първата си любов, ти за мен си онова спасение, за което пеят Бон Джоуви, Стивън Тайлър, Тобиас Самет, Робърт Плант и още една дузина други, в които, макар без думи, ще включа и Тейлър Суифт, понеже знаеш защо. Понеже точно тя ме запали по тази музика и ти знаеш точната причина, поради която аз все още я слушам.
Ала ти ме караш да забравя за тази причина. Ти ме караш да вярвам, че има някакво скрито значение, ти ме караш да зная, че след най-тъмната нощ идва най-яркия изгрев. Ти ме караш да вярвам в историята на Разколников, караш ме да вярвам, че Огъстъс е просто персонаж, а Хейзъл винаги съществува. И че всъщност ти си била моята Хейзъл през цялото това време, а аз съм бил обсебен от едно нейно доста точно подобие.
Възможно ли да сме герои на лошо време?
Най-голямата ирония, по-голяма дори от факта, че не мога да ти покажа това свое писмо, а ще го покажа на други хора, е, че ти си точно подобие на мен. Ти си онова, което аз искам да бъда, ти си онова, което аз бях, ти си онова, което аз можех да бъда, ако просто бях отишъл вляво, вместо в дясно. Ти си лявото на моето дясно, ти си ромът към моята Пина Колада, ти си уискито към моите фъстъци, ти си хвърчилото, което толкова гоня.
Ти си всичко онова, което търся. И което намерих.
И толкова се моля, някак дори си нямаш и на представа колко много се моля, нещо да се случи, нещо, което да промени цялото статукво, цялата тази представа за света, нещо, което да те накара да ме видиш в друга светлина. Нещо различно, нещо необичайно, нещо, което просто да те доведе до мен.
Понеже аз съм един човек, когато съм около свои приятели, около познати, дори и около непознати. За мен няма разлика, понеже всички те представляват един кръг – хора, които са точно това. Хора. И ти знаеш колко мразя тази дефиниция. Това, за мен, означава представители на една раса, която е толкова обсебена да разруши всичко ценно, всичко истинско, всичко, което си струва да бъде запазено, заради своите извратени морални ценности, само и само за да бъде ценено. И дори изкуството, което те не разбират, онази безценна ценност, която само аз и ти можем да оценим, бива погазена от техните „разбирания“. И поезията става река, бълваща такава посредственост, каквато дори не можем да си представим. Прозата става водниста. Идеите се размиват. Езикът се слива.
И всичко отива по дяволите.
Аз все още вярвам, че ние можем да го спасим. Вярвам, че ти можеш да го спасиш. Вярвам, че и аз мога да ти помогна.
И докато го спасяваш, аз вярвам, че ти можеш да спасиш и мен.
И още повече:
вярвам, че аз мога да спася теб.
И докато го правиш, докато аз го правя, най-голямата ми вяра, е, че можем да се измъкнем от етикета на герои на лошото време и да заживеем в най-красивата история, която някога е била създавана.
Нашата.
Така че обади ми се. Аз съм тук.
И винаги ще бъда.

сряда, 4 февруари 2015 г.

the blackest crow

Зимата си отива. Или поне така казват. Картината отвън не изглежда да се променя кой знае колко много – винаги има някой, който да се оплаче, че е прекалено студено, че не е достатъчно студено, че автобусите закъсняват, че работата е прекалено тежка, че не остава време за нищо друго освен редовното девет-до-седем, понеже няма кой друг да поеме някои часове. Винаги има кой да каже, че нещата ще се оправят в бъдещето, дори и то да не дойде, понеже, може би, точно в това ще се състои това оправяне на нещата – факта, че те няма да се оправят, но и нас няма да ни има, за да ги видим неоправени. Те, в своята най-чиста форма, ще лежат в тази неопределеност с обещанието, че все някога ще се оправят. Но това няма да се случи.
В бъдещето живеят думите, надеждите и мечтите. И, понякога, някои определени хора.
Но, когато те се върнат, понеже всеки се връща от там, никой няма правото да остане повече от няколко мига, съзнанията им са изпълнени с величие, красота и оптимизъм, а тези думи нямат място в настоящето. Не обичам да ползвам думата дистопия, за мен тя има някакъв твърде далечен отзвук, но ако игнорирам това, бих се възползвал от значението й, за да го използвам тук. Това е дистопия, в най-(не)чистата й форма. Всяка сутрин по Цариградско минават хиляди моторни превозни средства, автобусите създават усещането, че винаги има някой, който отива някъде, но всъщност не стига никъде, постоянно усилващия се поток от случайно изпратени думи създава усещане за задвиженост в застой.
И недовършените мисли се увеличават с всяка изминала секунда.
Животът не е приятно нещо и колкото по-късно се осъзнае това, толкова по-добре. Липсата на точно тази реализация е предпоставка за едно добро преживяване, за една заблуда, че слънцето действително изгрява всяка сутрин, че Луната е вълшебния край на приказката за „нас и нашата любов“. Няма нищо вълшебно в края – там е просто прах. И кости.
В костите се крие единствената история, която си струва да бъде разказана.
И колко иронично е, че историите се чуват, четат и виждат, когато няма никой, който да стои в другия им край! Докато съществува опора, никой не се заслушва в пророчествата, никой не смее да седне и да помисли „Мамка му, ами ако...?“, всеки иска да бъде щастлив, всеки иска да бъде весел, никой не иска да приеме другата страна, никой не иска да бъде най-черния гарван.
Никой не иска да бъде песимист.
И всеки живее със заблудата, че е реалист.
Оптимизъм няма. Това, струва ми се, вече е утвърдено и не виждам смисъла да го разпилявам по редовете. Като си помисля, малко хора ще прочетат това така или иначе, така че няма голяма логика в моите безмислени излияния.
Онзи ден изпуших една цигара и за около минута престанах да съществувам физически. За момент си помислих какво можеше да стане, ако тази минута се беше проточила в час, два, три, десет. Дали някой щеше да влезе във въпросната стая, уж случайно, да ме забележи и да се опита да ме върне? Или просто щеше да подмине гледката, мислейки си, че просто съм легнал да спя? Някаква открадната почивка, няколко момента на спокойствие. На вечно спокойствие.
Зачудих се – всичко води дотам.
И, в крайна сметка, може би точно аз ще реша какъв ще бъде края ми. Всичко досега е било извън моя контрол. И винаги съм го губил, винаги съм оставал една крачка назад, една дума, изречена секунда по-късно, един поглед, изпратен в огнената коса, отдалечаваща се с всяка изминала минута. Винаги съм бил там, когато вече е нямало значение.
И винаги съм губил думите си, когато най-много са ми трябвали. Когато е трябвало да обясня на някого какво значи за мен, колко много значи за мен, винаги съм губил речника си. И когато неизбежния край е пристигал, а думите вече са били ненужни, аз съм се оттеглял в своя си ъгъл и съм се отдавал на депресията. Онази депресия, която започва и завършва с бутилка водка, Деймиън Райс и малкото джобно ножче, което винаги носиш, за всеки случай.
И в тези моменти – това го чувствам по-дълбоко от каквото и да е друго – хората, за които съм кървял, са били на седмото небе в собствения си свят.
А в тъмнината на нощта аз съм се превръщал в най-черния гарван. И просто съм се прибирал в пещерата си, когато слънцето е изгрявало, без да бъда чут, без да бъда видян, без да бъда усетен от когото и да е.
И това е история. Ако не друго, то това поне е история.
Само ако можех да видя коя точно кост я създаде...

the other me

ще събирам маските
които нося
и ще си открия
панаир

понеделник, 2 февруари 2015 г.

вторник, 27 януари 2015 г.

land of the miracle.

Ще си позволя да тръгна по друга пътека този път. Ще се отклоня от вече утвърдения дъсчен път, ще завия в посоката, в която не съм вървял от доста време, ако ще и да е само за да видя какво се е случило там, докато мен ме е нямало. Тръгвам с мисълта, че това е просто едно любопитство, което жадува да бъде утолено, ако ще и само заради самата жажда. Няма да имам надежди този път, ще се постарая да не очаквам прекалено много от онова, което ще видя. Ще се опитам да отида там с празно съзнание и ще опитам да не приемам твърде навътре онова, което ще се изпречи пред мен. Нека просто опитам.
Нека пиша онова, което мисля, без да изпадам в най-различни лирически отклонения. Нека отворим вратата на този хладен януарски ден. Един от последните тази година. Нека видим какво се случва навън.
Лека снежна покривка. Днес валя, докато си чаках автобуса за работа. Видях някои познати лица, всички те бързаха за някъде. Не се заинтересувах – те си имат собствени животи, собствени тревоги, собствени цели. И аз бях като тях, поне днес – в бързането си пропуснах да забележа загриженото лице, което не се качи на автобуса, понеже се тревожеше, че ще пристигне твърде рано. Не видях онази тревога, която пропусна превоза, понеже вътре имаше десетина човека, а самата мисъл да бъде обкръжено от повече от трима човека, независимо колко далече, дали физически или психически, се намират те. Не забелязах дори онази гримаса на отвращение, която се появи на няколко от лицата на седящите, когато новата вълна от пътници премина през плъзгащите се врати.
Може би губя усета си. Или може би добивам нов. Обещах си нещо. Продължавам.
Четох Физика на тъгата отново днес. Нещо за края на минотаврите, метафоризирано в довеждането на нов живот на този свят. Господинов пишеше как минотавъра бива убиван от бъдещото дете, как той просто чака, докато то се появи на този свят и някак символично всичко отрицателно в него бива заличено от чистата позитивност и блажения Едем, струящ от чистотата на новороденото. Опитах се да се поставя на негово място и донякъде успях – има толкова много нови неща, които се случват около мен и макар повечето да биват фанатични поклонници на тленното, все пак има и редки изключения, които властват над него. Онези безвремеви монументи, които остават завинаги.
Помня, че имаше и спор за тленното срещу нетленното, за вечното срещу временното. Помня и че го прочетох прекалено бързо. Помня и че пих кафе преди работа. Помня, че треперех цял ден от него.
Помня и лицето, на което писах последно, преди да седна и да запиша тези редове.
Помня и че слушах тежка музика, преди да се разпиша.
Смених на оптимизъм, когато осъзнах, че не мога да го свържа (лицето), с нещо отрицателно.
И сега просто реших да се изпиша. Цялата позитивност, цялата струя, целия слънчев лъч, който биваше потискан от тъмнината на безкрайните работни дни, от безнадеждността на онова 12-10, което ме преследваше твърде често в последните седмици. И винаги биваше едно и също – същите реплики, същите пътеки, същите лица, същите оплаквания, същите безнадеждности. Същия ден с различна дата.
Но някак усещането е съвсем различно, когато в края на деня, в края на сивотата, която е работното място, имаш човек, който да те изслуша, да се разсмее на плоските ти шеги, да те подкрепи в психопатските настроения, които си изпитал, докато си бил там, и въпреки всичко накрая да ти каже „Обичам те“ или някое друго, по-неизпитано клише. Някак си те кара да се чувстваш далеч по-добре и по-спокойно.
А за мен спокойствието е всичко. Някак си ме кара да се замисля защо се хванах точно на тази работа. Ала тук не е мястото за това.
И това импровизирано писмо излиза леко късичко, ала може би това е целта. Може би през цялото това време не са ми трябвали безкрайните редици думи, с които съм си служил. Може би е било толкова просто, колкото съм се страхувал да призная, че е било. Може би просто е трябвало да го кажа – обичам дните ми да завършват с теб.
Може би това е земята на мечтите. И тя няма нищо общо с великолепния пейзаж, който представлява София през зимата. Няма нищо общо с новото начало, което символизира Януари. Няма нищо общо с онова усещане, което добиваш, излизайки рано сутринта, когато градът още не се е събудил или тепърва се събужда. Усещането, че някой някъде тепърва се приготвя за началото, а ти вече го живееш.
Не, това усещане няма нищо общо с тленното. То е породено единствено от усмивката, смеха и оптимизма, струящ от нея.
Любовта.
Кое друго?
И думите, които тя изрича всеки път, когато я потърся.
В един такъв момент дори тройния шоколад върху двойно захаросана поничка с ягоди е твърде кисел.

вторник, 13 януари 2015 г.

Run.

Опитвах се. Опитвах да бъда позитивен, опитвах да бъда живота, който вдъхновява други, опитвах да бъда онова сияещо слънце, което някак изпраща сигнали към Вселената, карайки я да ги препраща върху цялото свое население, опитах да бъда онова, което си мислех, че мога да бъда. Опитах да обичам, опитах да дам цялото свое себе си за онова, което „те“ наричат любов, което, отново според тях, значи всичко и нищо, края на вселената и нейното вечно начало, смисъла и единствената причина, поради която сме тук и живеем, макар през повечето време да изтляваме в една безкрайна бездна, която няма край. Исках да мога, исках толкова много да мога да се отдам, да представя себе си без заобикалки, да се покажа на света като онова, което в първичността си съм, да говоря, без да премълчавам, да срещам, без да заобикалям, да действам, без да крия, да бъда, без да бъда.
И тогава живота се намеси. Загуба след загуба, след загуба. Толкова много, толкова много живот, отишъл си просто ей така. Слънцето залязваше с всеки изминал ден. И всеки път, когато изглеждаше, че Луната ще е единствената тема в този живот, се намираше нещо, което да го продължи. Нещо, което да му даде смисъл, нещо, което да го представи като идея, заслужаваща продължението. Идея, за която си струваше да се бориш, нещо, което да те подтиква да продължиш напред, знаейки, че зад всеки завой ще срещаш несправедливост, ще намираш несъответствие със собствения си морал, ценностна система и разум. Може и да говоря глупости в момента, извинете ме. Да ви кажа честно, не ми пука.
Не ми пука за никой от вас в този момент.
Може би трябва да обясня защо. Няма да го направя. Понеже никой не чува, никой не иска да чуе и сега вече разбирам защо. Сега разбирам, че за да се случи нещо, трябва да се случи друго нещо, далеч по-силно и разтърсващо, от онова, което съществува на повърхността. И осъзнавам, че май загубвам силата си да разказвам, онази сила, която ме държеше буден през малките часове на нощта, говорейки за изгубени любови, за изгубени сърдечни частици, които никога няма да бъдат намерени отново. Може би вече не я притежавам. Може би вече съм се превърнал в онова клише, за което хората говорят – онзи писател, който беше писател, ама май никога не беше писател. Факта, че все още мога да разбера истинския смисъл зад това изречение, ме кара да мисля, че все още има надежда за моите думи. Ала май никой не иска да ги чуе.
Ала не зная дали онова, което изпитвам е тъга, или вече се е превърнало в гняв. Тих, безмълвен, безйдествен гняв. Понеже не мога да направя нищо. Понеже гневното ми безсилие вече се е превърнало в тиха депресия. Понеже крещящата ми депресия вече се е превърнала в тих гняв. Понеже гнева ми вече е нещо безинтересно. Понеже депресията ми е твърде клиширана. Понеже думите ми вече не значат онова, което значеха преди. Понеже меланхолията ми следва линия, която не е описана никъде и, технически, не съществува.
Понеже пиша глупости без смисъл.
Понеже тези глупости имат смисъл за мен.
Понеже вече нищо няма смисъл.
Понеже никога не мога да открия края.
Или понеже вече го открих.
Опитвам се да мисля позитивно. Не ми се получава. Написах, че се страхувам за следващата част. За онова, което предстои да се случи. Изпивайки летално количество алкохол за никакво време, чувствителните ми нерви умряха. Това не се е случвало преди и точно това ме кара да мисля, че може би вече не съществувам. За толкова много време се считах като човек, който преживява всичко толкова тежко, толкова силно, толкова истинско, че не оставаше време за трезва преценка. Иронично е, че сега, когато преценката ми трябва да бъде толкова нетрезва, моите чувства са толкова ясни и определени, че някак повече няма как да бъдат.
Може би защото най-накрая видях истината.
Може би защото нея я няма.
Може би защото и чувствата ми ги няма.
Уморих се. Уморих се да чувствам и да не получавам нищо в замяна. Уморих се да обичам, за да бъда мразен накрая. Уморих се да търся и да не откривам. Уморих се да бъда камъка, който става все по-студен и по-студен, докато накрая бива забравен.
Уморих се.
И тогава дойде следващата загуба.
Goodbye, yellow brick road, пееше Елтън Джон в една песен. Довиждане, любов, беше ми приятно да се знаем за краткото време, през което бяхме. Довиждане, романтика (Здравей, Ози), довиждане и на кратките трепети.
Не зная дали все още държа и малката надежда, че някъде по пътя си ще открия опровержението. Май по-жалкото в случая е, че вече не вярвам дори и в него.
Всеки си отива.


Всеки си отива...

понеделник, 5 януари 2015 г.

Rise of the morning glory

9:10 AM
Мигнах ли изобщо снощи,
успях ли малко да поспя?
Обсебван от онези мощи,
обсебван от оназ‘ Земя,

която можеше и да е наша,
която можеше да е покой.
Сега ти имаш свое „наша“,
аз съм пак псевдогерой.

И слънце пак изгрява -
Софията на Хемингуей,
фиеста над една морава,
изгубен май навеки зной.

Ти можеше да имаш мене,
можех да ти дам живот.
Сега за мене май е време
да мина в следващия род.

И тебе някъде да търся -
да искам, да копнея, да ехтя.
И себе си навярно да отърся
и приказно в небето да летя.

Ирис

Снимка някой си направи -
в обектив, разголена душа.
Цветовете смело поразграби,
сътворявайки една съдба.

Вчера някой се докосна
чак до жаркото ядро.
Тяло в тяло непорочно,
игра на дъжд или ведро.

Днес заровиха звездите,
отнеха цяла светлина,
сетне спяха и игрите,
сетне нямаше тъга.

Нямаше и страх човечен,
нямаше и даже суета,
ала де без гряха вечен
рисуват ириса на любовта?

Hypocrisy

Любов ли е да бъдеш
веригата в страха,
грях ли е да лъжеш
и да обичаш на шега?

Грешно ли е да желаеш
утре най-сега,
трябва ли да си играеш
на срам и суета?

Може ли да пожелаеш
сетне любовта,
когато най-желаеш
все да си сама?

Искаш те да те познават,
вече да не си „душа“,
а те така и не признават
думите. Греша.

Вече смея да призная
думата ми е сама.
Изгаряй, музо, във безкрая -
там поне не си сама.