неделя, 30 март 2014 г.

“Together we were gonna travel the world...”
-”Sandcastles in the sand”


след девет превъртания
девет години
израстване
прерастване
и осъзнаване
някак не мога
да не се зачудя

дали това
е краят

дали
след утрешния ден
когато и последната врата
се затвори
пътищата окончателно
ще се разделят
и онова
което счупено беше
отново ще бъде цяло

дали в четиридесетте минути
означаващи края
най-сетне ще видим
и ще намерим
едното нещо
което убягваше

че всички пътища
рано или късно
водят към дома

а как ми липсва само
как ми липсва
да държа ръката ти
в своята
и да долавям
цигарения дим
в късната вечер
когато те целунах
за първи път

дали след краят
ще градим
пясъчни кули
или
happily ever after
ще пише
на черния екран
с финалните надписи

дали с последната първа
и първата и последна
мелодия
ще видим нещо различно
когато пет
този път
ще бъде едно
и когато двете противоположности
най-сетне станат
едно цяло

и в своите необятни безкрайности
те се допират


време е
нека да видим
дали ще бъде за последно

или ще се окаже
че от тук започна
друга история

понеделник, 24 март 2014 г.

“Waiting for tomorrow for a little ray of light;
waiting for tomorrow just to see your smile again.
Take away my sorrow from a blistered heart of mine;
where are you now
if you are there
anywhere...”

Avantasia, “Anywhere”





не зная
къде се загубих
и къде отивам вече
когато приказката
довежда ме до тук
и аз отказвам
да приема
че пътят ми
ме води в подземия
и надземия
които доказват
че бъдещето
надсказва
настоящето
и винаги може
по-приятно да бъде
ако само приема
че мисълта
е по-приемлива
след два дни
отколкото сега
когато едни или други
приемат
че това настроение
е по-настоятелно
от другото
и че този приятел
има повече смисъл
от втория
третия
когато казва
че това май е по-силно
отколкото другото

аз
разбираш ли
се крия
насред листата на лятото
и като Гетсби
мечтая
за зеления лъч
на отсрещния кей
на другото лято
когато ще срещна
своята светлина

ох знаеш ли
колко ми липсва
нощта
с всичките други
партито
когато те срещнах
други бяха там
ала аз само теб мислех
ох колко приятно беше
когато те срещнах

колко интересно е
че ти дори не знаеш
колко важно е за мен
че като Гетсби
аз теб желая

ако знаеше само
че Гетсби метафора е
ако знаеше само
какво тя значи


жалко е
че не знаеш
а се надявам да го поправиш
и да разбереш
най-сетне
как чрез Фицджералд
аз
теб
толкова много обичам
“cause nothing lasts forever
and we both know hearts can change...”

Guns N'Roses, “November Rain”


събудих се със цел
денят си да опиша
а следобеда донесе изненада
и сега
сега не пиша
загубих си перата
а мастилничката счупих
листите се разхвърчаха
а умът си аз насилвам
с малцов алкохол

сега се взирам в тъмнината
далеч към блоковете сиви
денят май вече си отива
пак загубих светлината

писмата си
на други аз показвам
ала все към теб
ги адресирам
жалко е
че няма да ги видиш
жалко е
че смелост нямам
да ти ги изпратя

днес поне
с дъжда
мога да се оплача
може би водата
мастилото размаза
и думите в едно
някак си се сляха
може би хартията
намокри се и вече
се разтича бавно
по софийските канали
може би
мартенските капки
ме плиснаха в лицето
и за момент забравих
за какво мечтая

може би
просто може би
не смея да ти пиша
понеже все се губя

и не искам
да го знаеш

неделя, 16 март 2014 г.

моля те.

“if you wanna call me, call me, call me,
you don't have to worry 'bout it, baby.
You can wake me up, in the dead of the night,
wreck my plans, baby, that's alright...”



преди време
навярно ти казах
че не те обичам
макар и не-директно
ти ме разбра
и си отиде
и аз не те винях

знаеш ли
и сега
няма да го направя
понеже зная
ти сега
обичаш друг
времето раздели
и сега
съм на десет хиляди мили
далеч от теб
ала все пак
обичам те

изумително
колко ли живота
трябва да изживея
ако искам отново
до теб
да се доближа

при все че вече
няколко дузини
изживях
опитвайки се
теб да преодолея

моля те
ако ме видиш
ако помислиш за мен
прати любовта си
колкото и да я няма
някъде там
моля те
прати я

аз ще я видя

моля те
моля

поне веднъж
дай ми шанс

няма да съжаляваш
няма
да имаш
съжаления

аз те обичам
и съм поет

вярвай ми
ти ще си моето
лято
и за мен ще живееш
целия ми живот

неделя, 9 март 2014 г.

“When life is not words
and tongue is not answers;
аnd we only can't see a reason -
why would it mean
that it's not meant to be?..”

Avantasia


доверявам се да мисля
всеки ден
и всяка мисъл
и съм роб
на свойте настроения
затова навярно нямам
такова слънце
и такава луна
каквато виждам
в толкова много други лица
и всякога имам желание
да пиша интродукции
към шедьоври
които никога няма
да бъдат завършени
понеже друго ще се появи
и мисълта ми отново
умело ще замъгли

а сега не зная
не зная
не зная
не зная

и това ме убива
че нямам подробностите
които са нужни
за да започна следващия
шедьовър
който няма да завърша

но какво пък
историята никога не приключва
само защото
отнякъде
са й сложили края

не съм смел рицар
който на дуели да предизвиква
страх ме е да отида до магазина
когато навън с хора е пълно
не съм умел дипломат
с думи да вляза и да изляза
от всичките ситуации
запъвам се когато говоря
със собствените си приятели
нямам достатъчно кураж
за да пресрещна съдбата си
и гневно да й се озъбя

а днес когато
Буковски
преди време почина
аз си мисля
че може би
така е по-добре

сега поне
имам причина
Обичта
сега разбирам
значи да измъчваш някого
да палиш огъня в душата
и с усмивка лекичка
да наблюдаваш
как се гърчи
в безгласни крясъци
и как безмощно
ръката си подава
в последен опит
за спасение
в последното помахване
че поне да има там една
раздяла

обичта
е проклятието
да те нося в съзнанието си
докато повече
не мога да мисля
и не мога да сънувам
и не мога да пиша
как усмивката ти
ме връща в едно време
където всичко беше
по-хубаво
и по-прекрасно

обичта
най-накрая
е щастието
което изпитвам
дори да се мъча
че все пак те виждам
щастлива
усмихната
радостна
с приповдигната душа
понеже аз веч не мога да имам
теб и твоята душа
ала при все
аз те обичам
и радост и щастие
ти дължа

сряда, 5 март 2014 г.

cannonball.

ще се хвърля в дълбокото
по пътя надолу
ще видя всички познати
всеки от тях
ще излита нагоре
всеки ще се катери
всеки ще се усмихва
всеки ще крещи
от радост
всеки ще иска повече
ще го получава

и когато съм най-долу
когато пясъка е толкова близо
и очертанието вече
е почти готово

ще излетя

толкова рязко
и по-силно
от когато и да било

ще задмина всички
и тогава

аз ще се усмихвам
аз ще се смея
аз ще крещя
от радост

понеже тогава

аз ще съм там

на мястото
което е мое
и което си пазих
без резервация
и без обещания

моето кътче
и моята мечта


само да полетя
към звездите

само още малко
надолу
и след това
само нагоре

нагоре нагоре нагоре
право към небето
където няма граници
и където

ще се намеря

понеже всичко
което ми се случи
ме направи това
което съм

понеделник, 3 март 2014 г.

На онези, които
така и не се отказаха


Когато всичко започна
далече през шестата година
на двадесетия век
нещата бяха розови и бели
и всичко беше клонче
от една роса

когато училището беше радост
и живота беше домашното
по Биология
впрочем така и не можах да припечеля
най-много можех
да изкарам пет

при все че по литература
аз живях с шестици
математиката ми вървеше
географията май беше
развалени спици

и все пак тогава аз
бях малък
не можех да мечтая за това
във този ден да пиша
да мечтая
да живея
насред тази пустота

да чертая насред думи
тази толкова прекрасна красота
някак чудно е
че никой не отказа
тази моя заплашителна
и все пак прекомерна
свобода

гимназията премина
насред толкова магосническа
тишина
с повечето вече няма да се чуя
но намерих няколко
с които още мога да мечтая

сега те далече са
не зная мога ли чрез тях да мисля
да говоря може би
все пак аз мога
но те са сила
и аз не мога да желая
надеждата да им отнема

и сега аз минавам към колежа
където са научих как да мразя
защо животът толкова жесток е
че насред разцвета на живота
учи те на истинската стойност

аз бях любов на всеки километър
страст на квадрат във всеки
дробен знаменател
във теоремата намирах се константа
във пирамидата аз бях
височината от върха

сега животът ме превърна в сфера
а вътре в мен бушуват всичките променливи
ала все пак дишам
насред будуващата столица
и в малката квартира
аз тъча си стиховете

насред всички които
така не се отказаха
да следват вятъра от моите надежди
да гледат слънцето от въглените
изтляли преди години
месеците които
изгориха фитилите
дните които
отнеха чрез пиенето

насред дългите години
на старостта
на последните надежди
красотата
на градината райска
ще се мери
чрез изпитите мъки
редом с мечтите
които успяхме да изживеем
Сега не мисля
колко
какво
кой
защо
кога
как
и кого

сега съм просто рефлекция
на едно мислене
което едновременно съществува
и никъде не присъства
някак като онези мечти
които живеят за миг
и после са прах
в сандъка за време

сега съм на няколко водки
и се промъквам в съзнание
заплетено от дузина метафори
десетки символи
една дузина хиперболи
още повече литоти
няколко библиотеки
които така и няма да прочета
хубаво е че ги има
защото доколкото мога
аз ще чета

но не това е от значение
сега се мъча себе си
да разчета
листа ми изглежда като чудовище
радостта
е като златното руно
знаеш че обичам да пиша
знаеш и че обичам теб
знаеш че обичам да пия
знаеш и за слабостта ми
към неразборимия брътвеж

казах че след няколко водки
аз пак ще пиша за теб
някак е празна съдбата
когато само аз
откривам точно този
копнеж
Знаеш ли, имах идея, преди да започна да пиша, но когато белия лист ме накара да присвия очи, някак всичко се изпари. Не е ли някак странно, че винаги така се получава? Макар и вербалната диария хич да не е лошо нещо, когато се опитваш да достигнеш до същината на онова, което си мислел, все пак не е приятно да си забравяш мисълта. Аз виня за това водката – за всичко друго, обаче, виня себе си, така че всичко се изравнява. Никой не е виновен, всички живеят щастливо, ракия, вино и водка има за всички, цигарите са безкрайни, дъждът никога не спира, нощта не се развиделява, никой не нарушава спокойствието, книгите са безплатни, думите просто самички си идват. Идилийка. Ама точно от идилическите – толкова идилически, че дори те напушва на смях, когато се сетиш за тях.
Каква ми беше идеята? А, да – не искам повече да се чувствам така. Ако ще и да се налага да пия полу-летални количества алкохол, да пуша като няколко комина в студена зимна вечер, да поглъщам нечовешко количество трева, да слушам Steel Panther, RATM, Poison, Airbourne и още една дузина други групи 24/7, да гледам някое комедийно шоу на рипийт, да се смея с и без причина. Дори и ако трябва да се превърна в просто едно хилещо се, неразбиращо човече – не искам да се чувствам повече по този начин. Понеже този начин боли – по-силно, отколкото всичко друго досега ме е боляло.
Така че идвай си. Не си идвай. Ако искаш остани и по средата. Просто вземи решение – понеже аз няма да го направя. Ти си тръгна. Твое е решението за връщането – аз съм тук и няма да бягам. Знаеш къде да ме намериш, а ако не успееш – има как да разбереш.
Писма няма да пращам – думите са моята изповед. Намериш ли ги, знаеш много добре, че в тях се крие душата ми. И докато всички други биха нарекли последните няколко изречения претенциозни, ти знаеш по-добре от това. Ти знаеш истината. Знаеше я и тогава.
Ако ме откриеш на хартия, намери следата. Ще ме откриеш там, където няма тъмнина. Или в най-добрия случай в най-близкия бар. Разликата е доста малка.
Отрязох си косата
и се върнах в стаята си
задънено блокче
на третия етаж
с пряка гледка към звездите
и малко вдясно
пълната луна

или скоро ще е пълна
и в локвите пред входа
мътно ще се отразява
някак като калните следи
на десетките загубени
в деня
а после и в нощта
навсякъде където
мъждука
та дори и малко
светлина

след четири часа по асфалта
и още толкова преди това
днес си мислех че нямам нищо
освен една едничка
самота
а и тя е нещо
в крайна сметка
имам себе си
и повече когато
пиша за света

той е мой
във всичките метафори
аз го обичам
ала само когато
го изписвам на листа
и в загубени тетрадки
навързани с телта

а тази вечер
май сега започва
с бутилка водка посрещам я
и след третата чаша
пак теб ще гоня
из редовете
и пак насред излияния
ще се кълна

ала това не е балада
нито елегия тъжна
не е ода прекрасна
нито магия една
затова няма да казвам довиждане
ще кажа просто
това е
засега

ще те
(пиша)
чуя пак
след още една
Буквичката „н“
като водеща метафора
в целия живот
започва като сладост
звънец в безкрайна тишина
свършва във нерадост
и зловеща нищета

точно сякаш като че ли исках
не мога злото с друга буква
да преобразя
няма никой няма нищо
всичко н
никаква
некрасота

мога ли на някого да вярвам
след като открих искреността
че винаги за утре ще се видим
че винаги завчера няма красота

и защо опитвам се да пиша
след като изглежда
никой повече не вярва
започвам сам да губя вяра
започвам пак да се замислям

скоро аз за първи път
ще тръгна
ще зачеркна извинения
и спокойствия
и сигурност
и радост
и всички извинения
сега ако съм сам
тогава ще остана
свой собствен

понеже любовта
си спомням
е да те гледат как умираш
а аз ще си отида
насред думи
и метафори
за слънцето и за звездите
и за самотната Луна

така и за последен път
не успях да я зърна

неделя, 2 март 2014 г.

Писък

"I've written my own part;
I'm crawling back to start..."

Alice In Chains, "Rotten Apple"



Няма мълчания в тишината
когато от разстоянието
те забиват тръпки
когато лицето вече се губи
в толкова неизказани липси

написах си песента
сега остава някой да чуе
аз обичам до края
има ли кой
да ме чуе

когато змията отхапва си щедро
ябълката се заравя до дъно
семките на раздора се хвърлят
и един подир друг
подир трети
епидемията на една (не)забрава

моята история
ще се загуби
късовете хартия
с моето мастило
някой ще изгори
и когато аз съм на прах
повече
мен няма да има

като всички други
ще си замина

така че защо дори
вече да опитвам

изпях песента
оставам на теб
да я чуеш