сряда, 26 февруари 2014 г.

Изповед.

Та значи мислеше си
че съм ангелче небесно
и всяка моя дума
резонира в облаците
на звездното благословение
мислеше ли
че съм живото превъплъщение
на пазител на доброто
на безгрешникът невидим
с безкрайните крилца
който да те води
насред райове
и колелца

къде си мислеше че ходя
когато не присъствах в теб
къде си мислеше че идвам
когато не говорех все на теб
къде се губех пак когато
ти липсвах все навред и все навред
нима не знаеше че аз
липсвах не само на теб

и кой си мислиш че трябваше да бъда
когато се намирах сам във вечността
когато трябваше да мисля за живот
а виждах аз единствено смъртта
помогна ли ми ти тогава
не
тогава не мисли че имаш право
да ми говориш за справедливостта

и как за Бога мислиш
че ще мога някога да ти простя
че прокле ме на невидимост
когато думите са моята врата
и защо си мислиш че ще търся
твоите забулени очи
когато мрака те предвества
а аз приемам
тези хубави очи

кой съм аз през нощите безкрайни
кой съм през дните на същността
можеш да ми кажеш мисля
ти си всемогъщата звезда
когато аз не зная кой да бъда
ти разбираш всичко
вечността
когато аз дори не зная как да бъда
ти ще знаеш пак
разбира се

срамота

защо си мислиш че не мога
защо си мислиш че не съм
аз пия пиша пуша
и съм горд с реалността
че сивото над хора властва
че мракът ми е първия приятел
че кървя три пъти в секунда
когато чрез мастило изразявам
мъката на миналите дни
мъката на собствените чувства
живота през едни очи
живота през магическата връвка
въздишка между десет кръга
издишване на всяка нереалност
магическото обяснение на днес
невидимото звание на утре

какво си мислиш че ще бъдеш
когато думите ми спрат да се отнасят
към тебе
като Шекспировото откритие
Макбет, о, Слава

ти си нищо.

понеделник, 24 февруари 2014 г.

1.

Обикаля ли улиците днес? Разбира се, че го направи – ти си един от хората, които всеки ден са там, борещи се за справедливостта, недоволни от онова, което се случва в момента и онова, което предстои да се случва, ако някой не поеме инициативата да го спре. Ти беше там. Ти направи безброй много завои по улици, за които голяма част от населението дори не подозира, че съществуват. Ти видя намусените облаци днес – видя тяхната сивота, видя възможността за дъжд, който така и не се изсипа. Някак жалко, нали? Аз си седях тук, в общежитието в Студентски и цял ден чаках дъжда. Четох си Брулени хълмове – книгата обещава да бъде страхотна, съдейки поне по онова, което съм прочел досега – слушах разни инструментали и от време на време поглеждах навън. Нямаше слънце – имаше облаци. Сякаш идваше буря. Сякаш идваше дъжд, който веднъж започнал, скоро нямаше да спре.
Но той не дойде. В интерес на истината, нищо не дойде в този ден. Не очаквах нищо, всъщност, но ти си ме знаеш – винаги си оставям вратичката отворена за някое чудо. Беше ми напомнено и за малките неща в този живот – малките подаръчета, така да се каже. Замислих се, че чашата чай в намусения следобед, прекаран в четене на класика, докато красив звук след красив звук се изливат от пращящите високоговорители на лаптопа ми, е всъщност едно толкова подценявано удоволствие, че за момент дори исках да си ударя един шамар.
Понякога съм толкова сляп за истината. Друг път я съзирам твърде бързо и не си давам достатъчно време, през което да я преработя и разбера. Никога не съм по средата – опитвал съм се, от време на време все още се опитвам, но не мога да бъда там. Каквото е и още повече – не искам да бъда там.
Не зная дали днес видя сенките, които така и не се появиха по тези улици. Не зная дали ги виждаш в другите дни. Не зная дали въобще търсиш такива неща.
Когато аз излизам, аз те виждам на всеки ъгъл. Дори и ако не си там. Съзнанието ми играе една доста жестока игра, в която ако зърна дори и най-малкия детайл, който ми напомня за теб, аз веднага се връщам в миналото и се замислям за моментите, които вероятно никога няма да се върнат. Не, кого заблуждавам? Те няма да се върнат. Познавам те достатъчно добре, за да мога да видя през думите, които чета от теб, през онова, което приемам от теб, макар индиректно. Доста индиректно. Дори май и хич не е насочено към мен, но аз съм писател, а както знаеш в нашата професия присъства една доста развита егоистичност, караща ни да свързваме абсолютно всичко със самите себе си. Надявам се ще ми простиш този изблик – ако тези редове някога те намерят.
Не зная защо, но намирам някакво спокойствие, когато пиша тези неща. Дори и ако те никога не попаднат в ръцете ти, а очите ти изследват всяка грешно написана дума, всяка пропусната запетая – не се смей, зная, че и ти ги търсиш – всяко грешно спрегнато местоимение и още една дузина други такива.
Ти така и не прие моите излияния. Затова сега намирам за нужно да ги изписвам на безкрайно много листове, които впоследствие се загубват в пространството. Или се разграждат – удачна метафора, не мислиш ли?
Знаеш ли за какво си мислих днес? В един разговор, проведен между скромна група, аз опитах да изразя мнение за класическите книги, докато основната тема беше фентъзитата и разните други там. Споменах и за Одисей – така и май няма да я прочетем, докато сме живи. Е, надявам се поне ти да го направиш – сигурен съм, че можеш, а и ако ти попадне зная, че тя ще се пръкне като номер едно в приоритетите ти. Познавам те – книгите за теб са живот.
В този разговор те напълно игнорираха класиката – за малко да откача и да започна да нареждам всеки един от тях. Не го направих, главно понеже се бях зачел в нещо друго и предпочетох да си релокирам вниманието. В един смисъл пораствам – плаша се от това. Не искам да се налага да мисля за прехрана, за семейство, за утрешните дни и за всички други неща, които идват, когато възрастта ти стане по-голямо число от броя на часове в един ден. Не искам да бъда пораснал – искам завинаги да си остана в този момент. Тук и сега е по-добре.
Какво друго да ти кажа? Мисля, че за днес това ще стигне. А и нека не се заблуждаваме – утре, най-вероятно, отново ще пиша за или на теб. Така че каквото не написах днес, ще го напиша утре. Или следващия ден. Или следващата седмица.
Животът е достатъчно дълъг, за да кажеш и напишеш всичко, което искаш. Просто трябва време.

С много любов.



П.С. Хемингуей е имал доста добри творби. Радвам се, че успях да го открия толкова рано.

събота, 22 февруари 2014 г.

„I'm just drunk enough
to let go of my pain,
to hell with my pride
I'll let it fall like rain...”

Keith Urban



Гледах месеците през години
гледах как света завърта се
и минава през пустини
гледах пътя към тръгването
и как толкова много
по него вървяха

виждах страха в очите
виждах че друго мъждука
в тези очи
от блясък изпепелени
в тези ириси
от слава пленени

пътят към мен беше пропаст
сега още е само че друга
както дупките все някога се запълват
тази изравних
но после отново задлъбнах

сега се чудя мост ли трябваше да издигна
знак „пътя се ремонтира“
елате по-късно
моята болка беше в деня
когато всички очакваха
да бъда по-весел

аз се гонех с вятъра сив
те искаха клоунска феерия
аз търсех смисъла на живота
те искаха вицове
в поезия

и само Зивон ме чуваше
далече от другото
отдавна отминал
безмълвно говорех му
Кармелита остави ме
само на хероин

преминах през условия
тук и там чувах се
поезия изписах
никой не чу
и тогава разбрах
аз кой съм

не се чувам

но
за Бога
моите думи са мои
ако искат те да ги чуват
аз ще ги бутна в празнотата
а те ако искат
да ги виждат
дори смисъл да няма
за мен те са единственост
дори умисъл да липсва във тях
аз ще ги имам
и това е (не)радост

а когато алкохола ми свърши
отново ще се събудя
ще се замисля
и бавно ще установя
къде се хванах
че пак да живея

петък, 21 февруари 2014 г.

Покана

липсват ми дългите нощи
липсва ми усмивката
която си представях
липсва ми желанието за радост
липсва ми и щастието от смеха

детството превърна се в поезия
а животът е на низове от проза
и някак неусетно минаха години
всеки дъх превърна се във рима

оранжевата светлина пред блока
вече сенки не посреща
заминаха си всички и утеха
тука никаква не задържаха

игрището за баскетбол е пусто
мрежите отдавна ги иззеха
оградите са още там и гният
спомените бавно си изтриват

преходно е всичко истинско
въздуха се мери на въздишки
колко много миналото имаше
колко малко в настоящето присъстват

дали сме поети карнавални
или бавно си изграждаме крепостна стена
една звезда на небосклона
една нестихваща красота

сигурно и края ще е весел
с бутилката с цигара във ръка
последна дума последна мисъл
последна буква
и после е страха

петък, 14 февруари 2014 г.

Гледам напред и се чудя
къде отиде любовта
и кой си я напъха в раница
и замина с нея
обратно у дома
а тук остави само остатъци
и всички сега се борим за тях
неосъзнавайки че това
е само част от едно цяло
мислейки съсредоточено
че това е истинско
и че всичко е криво

къде отиде
кой си я взе
ако може да я върне
да я изпрати в един плик
по пощата
аз ще отида да го взема
и на всички ще го разпределя
за себе си ще оставя накрая

малко ми трябва
за да зная че има
за да зная че може
за да зная че съществува

и в този ден в който го пиша
това непоетично писмо
чувам навън всякакви крясъци
неподходяща музика за деня
всеки вика
един за любимата
друг за ракията
и всеки обича нещо в този момент

а Крадецът се гуши пред камината
библиотеката с книги зад него
в него е легнала пухкава котка
и сега той си чете на спокойствие
докато дъждът ромоли по прозореца
доближава се до деня
единствено покрай свещите
които е запалил
понеже е поетично

днес той няма да пише
а просто ще мисли и разсъждава
защо взех тази любов
след като няма кой вече
да ми я дава

вторник, 11 февруари 2014 г.

Улиците светят и кипят
дори и през нощта
вече е шумно
животът се връща в съзнанието
след една дълга почивка
и сонети и балади
звучат от всеки завой
мелодии на неразрушимата радост
че утре е ден по-напред
а днес все още сме млади
и искаме да се чувстваме
искаме да бъдем магия
без думи
и всичките едновременно
да се описваме с безмълвна
и крещяща поезия

а днес се надвесих над града
въздухът трепереше
навсякъде шум
и едно неизказано обещание
вървеше от ум на ум
и сякаш никой не искаше
да го каже
сякаш всеки се страхуваше
от гласа
иронично че щом веднъж
на глас го изречеш
в дъжда се заричаш
всичко да измете

в тази тишина
и епицентричния хаос
всеки се врича на този сезон
и всеки стих
там се изписва

понеже пролетта е надежда
за минали дни
пролетта те загубва
с ослепителни светлини
пролетта ти прощава
за всички години
пролетта обвинява
но рядко осъжда

и в цялата тази магия
аз пак намирам
че деня пак гони нощта
и една мисъл се врязва
в съзнанието ми

„още не е дошла
пролетта“

неделя, 9 февруари 2014 г.

И тогава чух музиката

студена вечер ме обгърна
февруарските неволи
в детство аз посмях да се превърна
и във всичките новели

прозорецът отворих си да чуя
нощна София със своите утопии
намерих аз каквото търсех
намерих свободата и безкрая

знам какво разправят хората за тука
утопия за края
бедност за духа
и че тук се идва за умиране
аз си мислех че мечтая
облаците да се променят
и ритъма да съществува

бях се отделил от реалности
бях отрекъл всякакви безкрайности
че всичко разрушава се евентуално
и всеки сладък миг
почернят го с прекрасности

поисках да горя
в купчинка от прах да се превърна
раздухана от вятъра в безкрайни равнини
никой повече от мене
нищо не да не зърне
никой да не ме онаследи

и тогава чух музиката

една мелодия
разбиваща утопията
една мелодия
на красота и сила
една мелодия
над всички други
една мелодия
една мечта

че щом аз тук това го чувам
щом от Ада дават и парченца Рай
щом озъртам се
и пак го чувам
може би аз мога
да намеря своя си безкрай

че може чудеса действително да има
че и Луната някога заспива
след дъжд се появява някога дъга
а този мрак като фасада
ще се развидели

и думите ми пак ще имат смисъл
щом тази нощ с ушите си мечтаех
щом тук
на края на света
отново припознах си детството
Огън
горя и се бъркам
в собствените си пламъци
в собствения си дим
като среднощните знаци
от изгорял тютюн
някак се изписвам в атмосферата
с вдишванията
които пропускам
и които ще ме гонят
до сетната доза
когато серумът ще проникне
и завесата ще се спусне
клапанът ще затегнат
и примката ще пристегнат
столът и счупените крачка
някак край
преди самия край
прозорците ще закрият със плат
слънцето ще остане назад
и луната звездите
и тези истории
назад ще останат
само като алегории

животът ми ще се мери
с кутии цигари
и онези кафета
с които аз палих
и пак до огън ще стигна
дори когато света
сам ще го дава

но осъзнавам
огъня го обичам
от белези вече съставен съм
дишам
(поне засега)
(за утре не зная)
(вдругиден го оставям на Рая)

и хубаво е че го желая
понеже от огъня идва края

на купче
праха се събира
и така бавно
всяка надежда умира

събота, 8 февруари 2014 г.

Тъжно ли е
че света ми се разпада
а аз помагам с експлозивите

тъжно ли е
че един приятел имам
и съм на вселенски разстояния от него

тъжно ли е
че бъдещето си аз зная
и все търся сивите пастели

тъжно ли е
че когато си мечтая
все избирам неутъпкани пътеки

тъжно ли е
да си зная
че всеки смята мен да игнорира

тъжно ли е
че със зимата
всеки път настъпва самотата

тъжно ли е
всяка книга да си е портал
а с всеки ред да се разтлявам

тъжно ли е
всеки покрай мен да страда
а аз просто да ги наблюдавам

тъжно ли е
да зная колко съм жесток
и все пак нищо да не правя

тъжно ли е
че ранявам всекиго
ала ножовете си не смея да прибирам

тъжно ли е
че смъртта ще ме застигне
а накрая сам духа ще си ме изпрати

тъжно ли е
че сега говоря
ала никой не желае да ме чуе

тъжно ли е
че сам четях си редовете
и сам сега отново ги творя

тъжно ли е
в тишината
все да чувам викове

тъжно ли е
пак когато
в страници намирам врагове


тъжно ли е
че след всичките години
никой няма да ме погребе

петък, 7 февруари 2014 г.

Само да крещя
само да викам
да разбия дробовете си
да не ми остане
и една нота
искам просто някой да ме чуе

искам просто да крещя
в този момент
с тези проклети звезди
и луната
която така и не се появи
искам да викам
докато нищо не ми остане
и мога само да пиша

да не говоря
да не говоря
да не говоря

понеже думите нямат смисъл

ала кога ли са имали
Под тежко августово слънце
под нежните лъчи на сутринта
някъде
забравени от Силата
някъде
където радостта
я има само във куплети
и поезията римува се със нищета
където думите не са ни нужни
където светлината си извира
и от простичка река

в една квартира
насред уморяваща горещина
аз се взирам във стената
докато те чувам
чукаща на входната врата

и номерът на стаята
сега ще символизира
този ден
отминал в бъдещето
тези гласове в нощта
по тялото ще преминават
и на сутринта ще те събудя
с врящото кафе

няма да започне вечното сбогуване
няма да я има
приказката за любовта
но в едни очи
и в простичка усмивка
аз ще те открия
и тогава
няма ти да си сама

четвъртък, 6 февруари 2014 г.

Idiosyncrasies

Още един ден, още една надежда. Мразя този град. Не преувеличавам – наистина го мразя. И има капчица истина в твърдението, че истината боли. Да, истината боли и тя те кара да се чувстваш като мокър парцал, с който някой се е избърсал на място, което предпочитам да не споменавам в този момент. Навярно по-нататък ще достигна до състояние, в което това няма хич да ме възпира и думите просто ще си излязат от пръстите ми, без да мога да ги спра (а и няма да искам) и в края на тези мои словоизлияния ще се върна обратно в началното си състояние – омразата. Няма голям смисъл, нали? Поемаш на пътуване, осъзнаваш безброй неща, преминаваш през една дузина места, чуваш най-различни думи, виждаш все по-прекрасни картини и накрая се озоваваш обратно на мястото, от което си тръгнал. Какъв е смисъла от всичко тогава, ако нищо не се променя? Ако нещата просто си стоят същите, ако животът е просто една утопия, в която всички се убеждаваме, понеже ни е по-лесно да приемем това, отколкото да си отворим очите за истината, която не само, че действа като нагорещен нож, допрян до кожата, ами и като умело завързан възел в края на въжето, окачено за абажура, който се оказва достатъчно силен, за да издържи теглото на която и да е душа. Какъв е смисъла?
И колко интересно е, че винаги трябва да придържаш чувствата си скрити, винаги трябва да си мистерия за другите. В противен случай се превръщаш в прочетена книга, в разгледан комикс, в изгледан филм. Няма нищо повече в теб, което да бъде открито. Свършен си. Дотам. Никой повече не може да намери в теб нещо, което да го вдъхнови, което да го учуди, което да го накара да се усмихне. Неизвестността си е отишла, въпросите вече имат своите отговори, няма нужда за повече мислене, няма нужда за повече гадаене, за откриване, за загубване, за каквото и да е. Отвориш ли душата си веднъж, излееш ли си чувствата, вратата пред теб автоматично се затръшва. И няма значение дали и човека, който стои срещу теб, се чувства по този начин – откриеш ли се, отвориш ли прозореца към своята душа, автоматът директно се насочва към теб и те разпилява. Това е.
Не е ли прекрасно? Не живеем ли в една великолепна реалност, в която картите винаги трябва да бъдат с лицето надолу, за да може все пак да има нещо, което да си струва? Дори и да знаем истината, предпочитаме да не я знаем. Дори и да знаем как свършва нещо, предпочитаме да не знаем. Дори и да мислим нещо, предпочитаме да не го мислим. Дори и да няма граници, ние си ги поставяме. Дори и светът да ни е предложен, ей така, просто от топли чувства, ние си внушаваме, че има нещо скрито, че има нещо, което не виждаме, и отказваме отведнъж. Още една прекрасност – винаги търсим скрития смисъл, дори и той да не съществува. Винаги. Отиваме в книжарницата, виждаме книга, която ни е препоръчана от човек, който ценим високо, който може би дори обичаме и веднага си взимаме въпросната книга. След като я прочетем, ние си я преговаряме в главата и веднага търсим скритото й значение, внушавайки се, че точно това иска да ни каже този наш познат/любим/приятел, когато в действителност той/тя просто е решил/а да ни покаже още една врата в литературния свят, до която ние още не сме имали щастието да се домогнем. Не е ли страхотно?
И защо всичко има смисъл и едновременно няма никакъв? Защо от всеки отговор трябва да следват нови въпроси, защо когато точката се постави, пак има продължение? Не може ли просто, поне веднъж, нещо да има своя пълен завършек? Понеже, нека си признаем, ако едно нещо съществува, дори след своя не толкова метафоричен край, ние винаги ще имаме надежди и желания за или спрямо него. Ще имаме очаквания, ще имаме обещания, ще имаме неизказани чувства, непоказани емоции и още една дузина други такива. Точката не е точка – тя е просто многоточие, на което някой е забравил да сложи края. И ето – отново няма край. Просто една недовършеност.
Да отговоря на въпроса, който аз сам си задавам в момента – защо пиша всичко това и какво точно искам да кажа с него? - дори и аз не знам. Нямам си на идея защо го правя, нямам си идея какво искам да кажа, нямам си и на идея какво смятам да напиша след пет-десет реда – ако дори има и толкова – но продължавам да го правя. Понеже това е единственото нещо, което никой не може да ми отнеме. Колкото и да се опитва. Колкото и да го иска. Аз няма да спра да пиша, дори и думите ми да загубят смисъла си, дори и изреченията да остават без никакъв глас, дори когато буквите започнат да избледняват. Дори и мастилото в химикалите ми да спре, аз ще продължавам да драскам безцветни срички, да издълбавам процепи в страниците, които най-вероятно ще пищят под натиска на неизвестността. Дори и когато ръцете ми вече не могат да намерят правилната извивка, правилния наклон, правилния натиск. Дори и когато започна просто да драскам, вместо да пиша. Дори и тогава – аз пак ще пиша.
Проза, поезия, няма значение. Понеже докато имам думи, съм жив. Колкото и нежив да се чувствам на моменти.

сряда, 5 февруари 2014 г.

I will follow you into the dark

болката
е извор за поета
като слънце
насред затъмнение
като залеза
на живота
неизживян насред мрака

ако утре зората се слее
с отминаващата нощ
ако утре земята се разтвори
и като вортекс
душите всмуче в себе си
сякаш като всичко
което така и не изживяхме
ако утре си отиде деня
ако утре и нощта
се изтегли

поех по път
и сега не бягам
ти вървиш далече от мен
аз следвам стъпките
оставям моите в калта
гоня те
не те достигам
зад ъгъла оглеждам се
празнота
тишина

нищета

а помниш ли
че дори и в тъмното
щяхме да се следваме

понеделник, 3 февруари 2014 г.

Когато с теб гледах войната
когато телата се вдигаха
когато отдавах салют
когато адмирация търсеха
когато смъртта над телата висеше

солдать
солдать

и когато няма повече надежда
когато атомната светлина
над очите надвисва
когато краят е толкова близо
и очите просто нямат
време да навикнат

ужаса
навиващ се пред тебе
трясък
звяр
време
бреме
красота от ужас изтъкана
тук и там
бомба
светлина огряна
днес и утре са далеч
секунда
и завършек

днес е век

а до утре ни делят години
къде си ти
когато време дели ни
аз те търся сега
Девета рота
помниш ли когато
всичко беше
проста квота

и сега когато
гранати срещу нас нахвърлят
как през ден
животи хвърлят
вдругиден ще мислят за живот
ала днес
ти знаеш ли
всичко е
любов

колко извратено е че знаят
всичко за любимата
ние правим
използват тази страст
убий ти този
ах
тази страст

днес срещу противника ние водим
кавалерия и някак можем да споходим
лагер на идилията иронична
огън
fire
feur
огонь

и знаеш ли
когато всичко си отиде
и ние го достигаме
дори несвиден
когато днес е утре
а на бойното поле
се видим с тях на горе
вярвай че ще видим тях
на вечното поле
и победа пак ще имаме
та дори и живот да вземаме
от тяхното воле


нека днес и утре знае се
че живот те дадоха
и аз и ти войната водихме
и утре знак е
на надеждата една

Когато Джагър е искал да знае
дали всичко което искаш
може да бъде реалност
когато въртящите камъни
са сочели бъдещето
когато една ера
е водела нататък
и съдбата нежно
е подритвала напредъка

когато живота
просто е бил застой
и дузина са ритали напред
съвремието е било просто преход
шестици седмици
и ритмични китари
са удряли часовника
за едно по-светло бъдеще

когато лудост е градяла
светлия напредък
когато нямало е граници за музика
когато барабаните действително били са ритъм
когато и китарите са били
метроном
когато баса се е мерил със акорди
когато вокалите са имали режим
когато днес е нямало общо
с утре
и когато вчера
е било повече
от всеки ден

знаеш ли че Зепелин
са имали представа
какво ще бъдат след десетилетие
няколко албума
толкова
ще ни познаят
след петдесет години
Джими Пейдж
още ще живее във сърцата
какво остава за живота
тук
и сега

колко временна е нашата представа
две стихотворения
пуф
два месеца
и толкова
след година
никой няма да ни помни
и колкото и думи да измислим
иронията е
че никой освен нас
няма идеята
да последва

наздраве за годините
които
прекарахме в заблуда за живота
литература за живота
и за мъката
в годините на вятър и мъгла
наздраве за надеждата на восъчни крила
и за страха че утре
няма живи ний да бъдем

та нека ний сега
да пием и да бъдем
колкото си можем
че утре други ще въздигнат
паметника на ясна суета
няма място за такива като нас
та нека пишем

и до утре
да намерим място

а пък ако ще и
да е само за час

Лети нагоре
далеч към небесата
високо високо
там към безкрая
лети все нататък
все към неизвестно
лети и назад не поглеждай
ти сега си
самичко
по края

че далече в полята
забито е плашило
за птици като теб
да стоят далече
фермери са построили
насред пшеница
ръж и леща
насред дъги и дъждове
насред коприва и надежда

след няколко мили
там има низини
зелени като първия ден
нюанси на Новия свят
там има една кабина
собственика е в пиянство от седемдесеста
ала тук и там с цигара ще почерпи
всеки който му окаже милостта
да размени макар и дума
с простичката му душа

за разговор на една бира
той би дал от всичко
което му отне живота
и вече няма как да има
за да сподели той своята надежда
и да има кой да слуша
той с цигара ще почерпи непознатия
и с уиски ще се подкрепи

а ти сега
продължавай да летиш
малка птичка
насред необятното небе
нататък те очаква онзи свят
онази бяла синева
онези топли цветове
онези мигове
на неотиваща си пролет

продължавай да се движиш
насред липсата на облаци
сега
когато вятъра посреща
новите сезони
ако можеш да преминеш
тези светове
лети лети
и давай към безкрая

там някъде
е на самотата
края

неделя, 2 февруари 2014 г.


Един празен абзац
една безкрайност
няколко реда свобода
където мога да пиша за всичко
няколко реда
в които те има
още хиляди
в които те няма
ала знаеш ли
ако някога напиша книга
ако успея да завърша всичко
тези няколко реда
в които ще те видя
ще превърна в мечта
в желание
в живот
и много скоро два реда
ще станат две страници
две глави
две части

и две книги

а след това

след това е неизвестност
ала това е история
и всяка приказка казват
имала щастлив край
и ако нямало щастие
това не бил края

ами ако тази история
просто не завърши

ако краят не съществува
не защото го няма
а защото просто не искаме
да го има
ако тази зима
е просто един преход
към една пролет
в която ще преминем нататък
и повече лицата
няма да видим

просто ще минем в друга вселена
един друг живот
една друга надежда
и по кръстопътя
различни пътища ще поемем
и повече
тези лица
няма да видим

какво ако това лято
не е кънтри и веселба
какво ако това лято
е просто балада
и колебаене между съдба
отишла невъзвръщаемо в миналото
и една която
подканва към бездната

какво ако този път
всичко отива да завърши

и ако този път
повече няма думи
за нито един
от нас

Колко загубено е времето!
Как се губя в секунда,
а колко е лесно
да намеря минутата.
Дали днес аз се виждам
във час
или просто намирам се
след няколко седмици?
На колко е равен живота?
Дали два са по-ценни
от един,
ако този един
е имал всичко,
което някога било е важно,
а двата са били
най-истинското нещо,
което съм преживявал?

Ако можех да се върна
навярно не бих променял
нищо.
Ако можех да живея отново,
пак там,
където започна всичко,
ако можех да видя нещата
така, както виждам ги сега,
ако можех да зная
как живота ще протече
навярно нямаше да имам
радостта,
която имах тогава.
Но щях да живея
и щях да копнея,
щях да мечтая
и щях да шептя.
Докато вятъра пееше песни,
докато зимата има копнежи,
докато Земята върти се в разни посоки,
докато вселената
има безкрайни животи.

Ако можех да имам отново мечтата
навярно щях да се връщам отново
в нещата
щях да бъда мечтател за ден,
щях да се проклинам задето
приех самотата за мен.

А днес започва нов месец,
тихо отива си първа надежда.
Има още единадесет други
за този период,
още единадесет надежди
до следващия гроб.

Нима не е време за нов копнеж,
нищо друго, никакъв стрес,
някаква друга, мнима надежда,
изтъкан живот
от цветната прежда.

И дали поезията ще помага?
Идват тежките дни,
какво друго над мен ще налага?
Искам да бъда щастлив над небето,
а всичко друго
нека бъде в морето.

събота, 1 февруари 2014 г.

Граница.

Мина доста време откакто за последен път писах под този етикет, ала противно на логиката, за това време се случиха доста неща. Някои няма да си ги спомня, докато не завърша това, други просто ще излязат от съзнанието ми, трети някак бегло ще спомена, а четвърти може и да опиша подробно тук. Но тъй като ще се опитам поне този път да се придържам към темата, която и аз самия не знам защо определих по този начин, тези четвърти неща най-вероятно ще се скрият някъде и ще се топлят кое както може. Зима е все пак, навън е студено – вятъра духа, от време на време вали сняг, слънцето временно се е преместило на Хавайските острови, а сметките за отопление достигат своя пиков момент точно през тези месеци. Затова топлете се както намерите за добре – измръзването не е добра новина за никого.
Та така, нека започна с нещо. Тази седмица си мислех отново за Ямбол и колко неща някак оставих недовършени там. Но пък оттук нататък, всяко мое посещение, всеки период, който прекарам там, всяка среща с когото и да е, всички те ще изглеждат недостатъчни, някак твърде кратки и неутоляващи жаждата, която винаги ще гложди душата ми. Това си е моя роден град, място, в което, ако не друго, съм прекарал близо деветнадесет години от живота си. Именно там започнах да пиша, там се подобрявах, година след година, там намерих първото си влечение, там изгубих първото си влечение, там изпитах вкуса на алкохола за първи път. Имам толкова много спомени от там, а добрата новина в този случай е, че мога да си спомня повечето от тях. Още по-добрата новина е, че това няма да отнеме от часовете ми за сън и съответно да релокира тези минути във времето, което прекарвам в модифициране на начина си на мислене, посредством течности с висока концентрация на спирт и сладко-кисел спомен от най-различни плодове. Или казано с прости думи – времето ми за пиене. Имах желанието да намеря сравнение, което да изрази това занимание с по-мили думи. Изглежда не успях. Е, късмет – другия път пак ще се опитам.
Не зная дали София ме обича. Зная, че аз не я обичам, което прави връзката ни малко неравна и меко казано странна. Защо съм още тук, след като не я обичам? И аз не зная. Може би все пак трябва да бъда тук, може би има нещо, което все още не съм открил, някаква надежда, някакво знамение, нещо. Каквото и да е, където и да е, както и да е. Все има някаква причина, поради която тялото ми е поставено на легло в Студентски град в този момент, докато пръстите ми ритмично потракват по клавиатурата на лаптопа, драскайки тези редове. И не знам защо, но в това изречение се почувствах някак Inception-нат. Малките неща – те са най-важни.
Ала не успях да довърша мисълта си. За вече година и половина, аз намирах и губех причините, които ме държаха тук. Сега имам една, навярно и още една се крие някъде, но доводите, красящи другата страна, са далеч повече и далеч по-убедителни. Разбира се, негативността винаги е по-лесна, но този път лесното не е в нейната основа. Да напусна това място би значело един рязък завой на сто и осемдесет градуса и – съответно – поемане в абсолютно различна посока. Няма ясни отговори, няма красив завършек – трудно е да се каже дали въобще ще има такъв – няма очертан път, няма нищо. Колкото и парадоксално да звучи, това е лесния живот. Това, което се развива тук и сега. Няма накъде да става по-лесно, но има как да става много, много, много по-трудно. И колко заблудени оптимисти трябва да бъдем, за да си мислим, че оттук по-зле няма как да стане?
Има навярно още нещо, което искам да кажа. А, да – любовта. Но пък около нея съм центрирал поне деветдесет процента от поезията си, така че не мисля, че имам какво да кажа за нея в проза. Или имам, но то, малко или много, ще се припокрие с онова, което вече съм споменал чрез абсолютната липса на рима. Но пък все отнякъде трябва да се започне, нали?