петък, 31 януари 2014 г.

Не зная кой
трябва да бъда
не зная какво
трябва да бъда
не зная къде
трябва да бъда
не зная защо
трябва да бъда
не зная кога
трябва да бъда

не зная нищо
очевидно просвещението
ми се изплъзва
година и половина
в този град
и все още съм в почуда
от всичко онова
което отваря очите ми
всяка вечер
което ме кара да умирам
по малко
всеки ден
онова което
ме отказва от всеки
и ме придърпва към всеки
в един дяволски
параграф
който иронично
няма точка в края

не зная защо
това не може да бъде
просто продължение
на живота досега
както беше преди
училище
хора
някои понасях
повечето не
ала имаше нещо
имаше някой
който донасяше светлото
и потапяше тъмнината
в домашна ракия
и бира от денонощния
и другата седмица
това пак го имаше

но никога
не беше едно и също

винаги имаше нещо различно
всеки беше различен
всяка събота
или петък
всеки си носеше кръста
ала в края на седмицата
всеки го оставяше на вратата
и за няколко часа
всичко просто беше
без грижи

защо не може София
да бъде като дом
едно място макар и голямо
все пак тясно за всеки човек
винаги оплаквания
никога радост
но никой да не смее
за друго да го замени

защо не може и тази стая
да бъде моето тайно скривалище
книги без край
да имам на етажерката
едно бюро което
да ми дава сила
ден и нощ
над него да гледам
да се чудя коя точно дума
на другата дава престиж

защо не може това
да бъде като дома


но това
не е моят дом

няма да бъде

аз не съм тук
не съм и за тук
навярно никога
няма да бъда

затова просто живот

затова просто преживяване

и затова
просто ме има
за да ме има
и по-нататък

тогава пак ще съм у дома
и тогава ще мога
пак да живея

вторник, 28 януари 2014 г.

Ако той не беше толкова далече

интересно е че пиша
за теб в поезия
макар да чувствам като проза
всичките неща
които искам да ти кажа

не ме интересува
какво ще кажат всички
този път аз към теб говоря
и другите могат
да го духат

извинявай че го казах
пред теб май никога не псувах
извинявай че изпуснах се
и думата пред теб изказах

да
ти за мен все още съществуваш
макар преди известно време
ти да отпътува
зная че мен ти търсеше
зная че искаше да бъда там
не можех
и не мога аз да си простя
че в последните ти мигове
аз не можех там да бъда
и да си простя

че ме нямаше във миналите дни
че отсъствах
всички тези преходни
моменти когато
ти ме търсеше
а аз не чувах
звуковете ме изпълваха във стаята
а музиката ги заглъхваше
и ти оставаше
без своето

кажи ми
как мога да се отплатя
за всички непринудени
благословии
ти научи ме да гледам на живота
някак като другите
ей така
без грижа за живота

и знаеш ли
не пука ми за словореда
за теб говоря аз сега
и другите могат
да го духат
псувам аз
но ти ме подкрепяш
и аз зная
ти винаги със мене беше
и подкрепяше ме
макар да виждаше
че другите на другаде
ме бутаха

едно не ти казах
и сега ще го изпиша
обичам те
и навярно винаги ще те обичам
и знаеш ли
убива ме
че не можех аз да ти го кажа
докато тук до мене беше
и можеше ти да ме чуеш

сега навярно гледаш ме
и четеш чрез мене тези думи
и сигурно усмихваш се
че мога все пак да чувствам

въпреки че тези дни
аз отричах се от хората
ти знаеш че за теб аз бих
направил всичко

дори и от думата си
да се отметна

но знаеш
ти не си за мен човек
ти си всичко
и за теб аз бих направил
всичко
и бих се променил
ако това те върне тук
отново
пак при мен
пак при баба

пак на този свят


но зная
това не може да се случи


но моля те
все пак върни се

както можеш

както е възможно

и кажи ми
какво аз трябва да направя
отсега нататък

Beer with Jesus


беше в тези времена
когато слънцето се криеше
зад срам
когато срещнах аз един човек
и той ми се представи
като непознат

„нямам име“
той ми каза
аз приех
и знаех че ме лъже
но чрез хората израствах
и приех аз тази празнина
като поредното уроче

и той ми каза че тогава
когато той е бил младеж
хората са били толкова невинни
обръщали са другите страни
и страдали са
като толкова странични
души
сякаш нищо друго нямало е
те са се наказвали
понеже другите
не можели

и той ми каза също
че всички са били велики
аз не му повярвах
имах своите неволи
и му казах че едва ли
някой може да е толкова страхотен
след като света е толкова
преходен

той ме стрелна с поглед
и упря ме
„ти си преходен“
той закле ме
и ми каза че след време
от мене нищо
няма да остане
и след кратка пауза на ума
той ми каза че
най-накрая
аз ще се спомина
ала въпреки това аз ще премина
през просвещение и ще спомина
всички ласки на света
и една накрая
въпреки това
че те ме учиха в безкрая
че рано или късно
идва рая
и Той ми каза че в света
най-накрая идва
радостта

и каза ми че в края
аз ще имам рая

и във последните си мигове
аз ще гледам в късове
как последната си бира ще разлея
и в също време ще преживея апогея

и все пак през последния си миг
аз ще си взема наздраве
със Исус
Поговорих с един човек
вчера
стана дума за света
къде намираме се днес
къде може да бъдем
и утре
аз се интересувах от политика
той ми каза
че няма политка
без доверие

и знаете ли
май беше прав

понеже ако никой не ти вярва
кой ще убедиш
че ти си прав

стана разговор
на четири цигари
две-три бири
ей така
за някакъв късмет
след което той
умело ме покани
на последно
просто ей така

ударихме по няколко
уискита
във неговия апартамент
и той ми каза
след това
че тихо и безшумно
се създава Парламент

аз не му повярвах
знаех че във себе си
таях надеждата за справедливост
че народа си решава съдбата
а не съдбата
си решава безмилостно
народът

ала няколко дни изминаха
човекът ме посрещна
късно през деня
изборите бяха минали
деня се беше удължил

и той ме попита
просто ей така

какво се случи
с демокрацията

нямах думи да му кажа
че живота
някак се е провалил
и че Парламента се настои някак
така
че утре
няма да е ден

“have a little hope on the rocks...”


и днес
когато усмивката не пада
и щастието е без причина
когато няма тъга
и пречупеното е забравено
в задънените улички на столицата
когато няма „вчера“
когато неизвестната
е просто несъществуваща
и когато няма нищо друго
освен щастието

тогава аз съм себе си
тогава аз се чувствам
истински

тогава те обичам
тогава и не си те спомням

тогава си припомням моментите
когато бях човек
когато се опитвах да живея
когато и над мен
небесата можеха
живота да живеят
когато заглушените викове
чувстваха човешки
и насред мъглите тежки
имаше надежди

сега когато уискито се лее
когато и надеждата живее
сега се вричам да отричам хората
и тяхното живеене
всички техни неприличия
всички обещания
думите които
ме докараха дотук

(моите са мои)
(техните са неизвестни)

и когато слънцето залезе
зная
че когато всичко свърши
винаги ще има
една надежда с ледчета по края
една бутилка
с ледчета
във края

„and I wonder
who'll stop the rain?”


в други представи
в други светове
в друга магия
в друга надежда
в другите мисли
в другите светлини
във всичките нощи
понякога и през деня

когато е прекрасно
винаги вали

нима загубих себе си
когато тази зима
най-накрая заваля
и бялата покривка
по земята се разстла

нима от красотата си крадях
по малко всеки път
и когато днес дойде
най-накрая тя
душата ми превзе

загубих ли магията
която ме изписваше
загубих ли страната
от която черпех своята мечта

загубих ли и себе си накрая
тишината ме обгражда
и само музиката я раздвижва
ала след минути
пак няма гласове

няма я мелодията
в това бездвижие треперя
и само празнота намирам
с която редовете да запълня

но някак жалкото напира
и постоянно във главата ми шепти
дори това май вече няма смисъл
дори и тази красота
от теб се отдели

събота, 25 януари 2014 г.

Винаги е любов
без значение от мига
винаги е страх
от вдъхновението на страха
винаги е мъка
от невъзможността на момента
винаги е любов

винаги е любов

има приказки безкрайни
че красотатата е омайна
има любовни тайни
и красоти нетрайни
когато аз се вгледам в градски пейзаж
София като нетраен подземен плаж
посред зима пясък подир сняг
насред всичко
един повсеместен бряг

там където
мога да приема
своя мъка
само моята
реалност
няма нужда от голяма планина
имам нужда просто
от малка равнина

като никаква поляна
аз ще залеся
дървета храсти
просто красота
след време всички те
ще запеят
и аз ше гледам
и просто ще немея

но знаеш ли
насред всичко ще се чудя
дали стопанството е
социална някаква наука
дали чрез него някак
утре
днес
сега
аз ще се свържа
с тази душа

"you have the right
to remain silent”
-”Dance In The Rain”, Dave Mustaine


Чакам
толкова дълго
може би е лъжа
може би е илюзия
че твоята любов искам
след това време
след тази магия
след това междуметие
след тази глава

тези месеци аз страдах
ти знаеш това
тези дни аз се мъча
до теб да достигна
но знаеш ли
всеки жест е донякъде
покажи ми че има надежда
покажи ми
че има любов

един символ
и твоя
е мойта любов
само една надежда
една надежда
и твой е
моят копнеж

просто ми говори
чрез символ един
просто ме признай
чрез тази магия
Любовта
е бавна
и винаги погрешно избира
своите чеда
инак ти и аз
все още щяхме
да сме близо
един до друг

ти ще отречеш
аз зная и дълбоко вярвам
ти ме мразиш в дълбочина
аз съм твоя Дявол
или твоя Сатана
каквото си решиш
аз съм сянка
ти няма да решиш да ме последваш
ако ще и
последната в света да бъда
някаква посянка

но днес аз гледам
през прозореца
за пореден път и мисля
къде си ти във този час
все още те обичам
и няма как да не мисля
за твоите очи
за твоята тревога
и за твоята любов
към другата неволя

навярно твоята любов
никога не беше моя
навярно ти не беше моя
но аз съм твой
дори и да не искам
и твоето лице
винаги пред мен ще бъде
макар и да не искам
Алкохол
не зная дали ще прочетеш това
или отново ще отричаш
не зная дали ще посмееш да отвориш
тази врата
към онази реалност
където аз живея
и никой друг няма
за алкохол ли ще говориш
когато администратора го няма

да повярвам няма да мога
че точно ти за илюзия
говориш
ти си прекрасност
и реалността те подкрепя
къде са твоите аргументи
че да имаш на почит
алкохола
и всичкото друго
за тъга и неразбирателство

твоята реалност
е моят ад
не го ли разбра най-накрая
и сигурно ще продължаваш това
не очаквам да ме четеш
а дори и да го правиш
аз съм минала страница
в твоята новела
и просто една отметка
в твоя живот

така че достатъчно е просто да живея
за имаш събитие
слава Богу този живот
все пак има нещо
което да диша
в този стих

мой е той
аз все пак живея
думите ми издишат
с всяко прочитане
де е утре
де е вдругиден
къде е и вчера

замина
за зимата

днес сняга валя
утре сигурно ще мълчи

а аз отново няма да те видя
и душата ми
пак ще мълчи

съзнанието ми
към теб ще се връща
сърцето ми
за теб ще тупти

ако имаш желания
към мен се върни

ако не
просто си върви

понеже не мога да понеса
част втора
на това разбиване
на човешки сърца

петък, 24 януари 2014 г.

"waiting for a little sign, seems like to no avail,
strolling down the pavement aimlessly,
waiting for someone to snatch your bag of memories;
how come you call it destiny -
when the cross you bear is your only company?..."



В този час свалям
всичките защити
всяка мъничка преграда
всеки дребен трън
по пътя към моята кула
разпускам всеки стрелец
набеден да стреля
срещу нарушители
отпускам цялата си душа
освобождавам сърцето
бавно затварям очи
разпускам тялото си
оставям всяка книга
всеки мъничък стих
всяка рима
някога правена
всеки глас
който някога чувах

сега
в този момент
се отправям нанякъде
и насочвам гласа си
в празната бездна

моля се
за прояснение
за някаква причина
за нещо
в което да вярвам
понеже всичко бавно
си отива

вярвах преди в правилното
оказа се грешно
вярвах в доброто
а трябваше в злото
вярвах че утре е слънце
винаги вчера го виждах
днес трябваше да е живот
а само преходност виждам

чета постоянно за ръбове
и инстинкта да скочиш
май наистина е толкова лесно
себе си да надскочиш

и всяка тъга
зад теб да оставиш
да изпиташ всичката болка
но после
хич да я няма
да живееш до тук
и да тръгнеш
на своя глава
да бъдеш сега
и само тогава

защо трябваше
да се уча да мисля
само проблеми докара
моля те
(право в безкрая)
нека това има
някакво обяснение

и все някога да видя
тази причина
This heart
has many more moons
to see
many more faces
to (not) recognize
many events
not yet transpired
many more sunrises
over the sea

but what if all
was to end sooner
what if it stopped
right now
right this second
would anyone
remember its beats

would anyone know
how tired it was
would anyone know
how black
it actually was
is there anyone
who will know
what that heart
really was

nobody
it beats alone
it dies alone
the way
it has to be


so check your apologies
at the door
there's no one here
who can hear them
this thing has come and gone
and so I'll follow
in the darkness

“God gave me you...”


зная че има приказки
с положителен край
зная че кошмарите се хранят
от мечтите в нощта
зная че любовта
е просто копнеж
зная и че слънцето
е горяща тъга

винаги ще се питам
кой взе решението
нима някакъв Съд някъде
се произнесе
и присъдата веднага
изнесе
нима някой друг го реши
и всичко така се получи
нима имах време да изживявам
и с едно тупване
на дребния чук
това беше всичко
стоп
и край

финалните надписи
бяха в земята
актьорите се скриха под нея
след време сигурно
ще излезе и сценарий
и някои други
в ролите ще влязат

но съжалявам сега
че всичко така се получи
аз бях готов да се уча
бях готов и да чакам
бях готов всичко да бъда
и себе си да изключа

това май е и моята лоша черта
че извън тези думи
аз не зная къде съм
не мога да видя какво съм

не зная в кой точно
сън се намирам

но има една любовна песен
ти винаги ще си мъченика на любовта
а аз ще бъда
засраменият глупак
не може да бъде така занапред

но знаеш ли я

съдба
Вятърът е заглъхнал
в последните дни
има само облаци
обещания
загатвания за буря
но видиш ли
малко по-късно
отново времето спира
и бурята отминава
ден
след ден
след ден

толкова ли е лошо
да искам вятър
и капки вода
по земята
поне
веднъж
като някаква
птица завиваща
покрай есенни дни

и днес пак ме гледаха
подозрително
докато отминавах
със сивото яке
и изтърканите дънки
пак София размотавах

търсех нещо
отново аз търсех
но може би вече е много
може би трябва
да спра да търся

може би е време
да бъда открит

четвъртък, 23 януари 2014 г.

Не е ли чудно
как в свят като този
където материята е навсякъде
и преходното царува
празнотата е сякаш на почит
а едно незапълнено пространство
се чувства като безкрай
наместо простичка дума
поставя се интервал
когато няма място за друго
просто оставя се
празния ред
когато думите не достигат
идва мълчание

и къде точно
всичко се обърка
че вече в тишината
се говори повече
отколкото в суматоха
от всичките думи

в дълбините на едно съзнание
винаги е хаос
и когато войната утихне
когато последното знаме
се озове на земята
идва тътена
и след това безвремието
хиляди мисли
неизречени на глас
хиляди начина
за адов тормоз

защо тишината
е толкова сладка

и къде е този момент
ако думите не достигат
за да се опише
Сега е тишина
само часовника тиктака
облаците над София
пак са се спрели
стоя пред отворен прозорец
и гледам
една нежива картина

по пътя отсреща
се задава черно палто
с бомбе на главата
и цигара в ръката
и раница
пълна с мечти

трафика беден е
по-нататък
след малко ще мине 280
сигурно пак ще е пълен със хора
и въздуха там ще умре

януари отива си
но животът тук сякаш
никога не спира
ето още един човек
от някъде се прибира
а друг след малко
на работа ще отиде

сив е деня днес
и хората май посивяват
в този град на любов
всички се очерняват

сякаш като вечерен блус
картината се променя
бавно престорено нежно
ала звездите тази вечер
май няма да греят

но нищо
и на тях им трябва
почивка
От тераса се вглеждам
към света долу
слънцето напича силно
вятър почти няма

днес е хубав ден за някои
те се събудиха весело
и днес ще живея до края
днес ще се радват на всичко

аз се притиснах до ръба
и от него май някъде паднах
сега се спускам надолу
сега не зная къде съм

сряда, 22 януари 2014 г.

"Не се беше променило нищо и в същото време
нищо вече не беше същото"
"The Forty Rules of Love", Elif Shafak

На Мони



Кръстоска на пътища
едно е пред мен
другото встрани от него
и до знака две фигури
всяка различна от другата

едната ми предлага бъдеще
идилия с бяла ограда
никакви грижи
няма тъга
семейство
и нищо друго

другата ми подава бутилка
има и кутия малборо сто
и тихо ми казва „ела“
ние знаем за всичко

на кръстопътя между две съдби
застанал съм
и май плача
зная какво искам
какво ме доведе до тук
но не зная
дали наистина искам

мога да бъда животно
мога да мисля без думи
ала те са моето съществуване
и без тях аз съм просто прах

сега аз чувам зова
от двете страни едновременно
едната шепти „Господ е с теб“
другата вика
„ела и пийни“

къде съм аз
в това състояние
кога да тръгна
и къде да поема
бутилката е моя съдба
ала думите са моята истина

и ако трябва да мисля бих казал
че себе си уважавам най-много
ала уискито ме довежда към думи
така че довиждане
моя съдба
Също като книга
която свършва твърде рано
като страниците
въртящи се изпод нежните пръсти
като буквите
отпечатани бавно
и с безгранична любов
като метафорите
създадени от майсторска ръка
като символите
на времето
една неповторимост
един край
без никакъв край
и макар да приключва
по някое време
този край
няма завършек

също като цветовете на дъгата
един от друг различни
като залезът след топъл слънчев ден
като бурята напролет
вдъхваща живот
насред сухата трева
като символ на живота
като звездния пейзаж
насред нощната страна

като прилив на безкрайната река
като топъл полив
от сутрешна роса
като шепот от вълшебна тишина
като полъх
от безкрайна красота

създадена да пише
тя е само една
и в думите на моето съзнание
тя единствена е просто
красота
Всяка стъпка
извървяна накриво
всяка дума
изречена грешно
всеки дъх
изпуснат по-рано
всяко премигване
не на място
всеки жест
ранен или късен
всяка мисъл
неизказана

няма да се изповядвам
грешките направих
и не мога да ги променя
но не искам и да се залъгвам
че за тях не мисля и сега

искам всичко да поправя
повечето е далеч от мен
ала с последствията мога да живея
ако опитам

ако опитам
да живея още веднъж
отново да се потопя във водата от вчера
отново да потърся
този глас
отново да се усмихвам
ей така без причина
отново да пуша
и с издишане
да изпитвам блаженство
да търся въздуха
и да го намирам

ако отново се върна
грешки сигурно пак ще правя
и навярно пак ще е късно
да ги поправям
но не мога да избягам от себе си
макар и да опитвам

и всъщност
не искам да бягам
не искам да тръгвам
не искам да ме няма
не искам да липсвам


може думите ми да са кухи
може и съзнанието ми да е празно
душата ми е да е на кубчета
а сърцето да е по страници разпиляно

може и да мисля наобратно
може и да вярвам в утрешния ден
може и да виждам грешните неща

но днес и утре пак ще те извиквам
вдругиден навярно
след това
с всички сили ще се постарая
да те пазя от света

и макар ронливи да са обещанията
макар във почвата да е деня
вярвам че цветята пак ще се издигнат
и не надолу
а нагоре
с теб ще полетя
Спомням си толкова често
лицата на миналото и всичко
което виждах тогава
цялата група
тези усмивки
всички тънеха в жалката суета
аз ги гледах от разстояние
на няколко пъти се изкушавах
в редиците им да вляза
и същността им най-сетне
да разгадая

след време разбрах че лъжа е
всички те са били от прах
екстаз за момент
празнота после
всичките тънели в нищета
а отдалеч с моето съзнание
аз ги гледах като висши
един момент трябваше за да видя
те бяха просто дупки в земята

дали времето ги премаза
не зная
останаха просто моментност
може и в бъдещето да виждам
тяхната злобна суетност
но и времето изглежда ги поощрява
радост и адмирации ги обгръщат
сега ги гледам но вече зная
те са просто небрежност

някъде тогава аз те срещнах
спомням си
бях невидим
чрез музика те посрещнах
и оттогава си моята муза

но не беше след време когато
в очите ти се загледах
и надзърнах в момента
който не мога
(и не искам)
да забравя

едновременно добри времена
и лоши
(Дикенс е майстор с перото)
посрещнаха тази среща
ти отразяваше мъка от минало
аз отразявах мъка отсреща

дойде ред
след време
на жарките книги и песни
и след безкрайните мигове
на очакване и несигурност
ти повдигна мантията
която ме скриваше от света

дойде поезия
на угаснали свещи
изтляващи цигари
в светлата нощ
утрото посрещах с мисли за теб
вечерите те мислех
преди да заспя

измина дълго време
от тези мигове на невинност
сезоните размениха
тази земя
нощта вече идва по-бавно
а сутрин май дори няма
прилив на светлина

но още те намирам
в моето съзнание
и в моята душа

ти знаеш
завинаги не мога да обещавам
имаше време когато бях готов
но утре несигурност е
вчера отмина
а днес дори не стига за миг

не мога и себе си да обещавам
в съзнанието ми се разстила дим
от цигари и уиски
в различните дробове
и мастило в сърцето
все някога ще настъпи
краят на моето изречение

но в тебе се вглеждам сега
образът ти изплува сред мъглата
и ако има една сигурност
която аз зная
тя е в тези очи
за които толкова си мечтая

счупеното все някога
се поправя
а на раните лепенки ще поставим
дори и да не зараснат напълно
в душите си ще ги пазим

мога да ти дам сигурност само
в моите стихове и мисли
и в онази просветляваща зора
когато в съзнанието си те извикам
и те виждам отново
да тичаш към мен
мога да съм сигурен само
в онова което изпитвам
и всеки път щом лицето ти видя
цял-целеничък изтръпвам

знаеш че навика нямам
когато пиша да преувеличавам
затова знай когато го казвам
че чувствам теб все още
толкова ясно

вторник, 21 януари 2014 г.

Луната търсела звездите
още преди тях да ги има
все отнякъде трябва да е започнала
тяхната епична сага
още тогава тя самотна била е
едничка в това необятно небе
и в безвремие обикаляла
да търси своя събеседница

но нямало никой
може би още не били дошли
но дълбоко тя знаела
всички са си отишли
но е нямало какво да направи
в една необятност
тя е била сама
тъжала е
много години
но нямало никой
способен да успокои тази тъга

а после се появила звезда
дребно създание с главна буква
и тя се лутала предълго време
и тя бягала
от своята самота
толкова време преплавала хоризонта
никой не говорил за нея
но накрая на пътя
готова да се откаже
тя видяла блещукаща светлина

в миг и луната
назад се загледала
сторила й се позната
тази следа
няколко мига вселенски
наши години сега
всичко това било нужно
за тяхната среща
и така
те си станали спътници верни
когато наоколо била самота(та)
скоро и други се появили
но тяхната връзка
издържала света

толкова знаели
те за съдбите си

години деляли ги
от техните домове
а може би вече били забравили
точно къде се намирали те
за тях нов дом бил създаден
убежище в неодухотворена душа
макар всичко фиктивно да се струвало
това се чувствало
точно като мечта


знаеш ли приказката
за Луната и звездите
всички
които дошли след това
и как точно преди лунния изгрев
се отправят най-много
(сълзи)
желания

и толкова се изричат на глас
още повече без думи остават
и няма кой да ги чуе тогава
и така си остават
недоизказани

сега
в тези моменти
когато Луната най-сетне намерила
своите спътници
има кой да чуе скритите думи
има кой да слуша
за протърканите пътеки

има спътник за онези мечти
има душа
споделяща същите мъки

също като Луната
звездата е тук
а тези вселенски години
все някога ще ни срещнат
Сякаш в този свят
има само една точка
един момент
миг от вечността
където всичко наред е
независимо от сезона

тази земя е толкова разрушена
на всяка крачка го виждаш
разруха
печал
сивота
безвремие
безумие
и с всяка стъпка
с всяка надежда
следва поредната ескалация

дали има време за промяна
няма
каквото написаха
това и ще бъде
преди нас имаше много такива
и те можеха да боравят
с толкова думи
те можеха да създават
толкова драми

и безсрамно те насадиха
всичко което след тях пристигна
едно поколение
друго след тях
и доста напред
в това безцветно развитие
появихме се ние

и след тази дълга борба
най-сетне май виждаме
има едничко място
само едно
където всичко спокойно е
и всичко е както преди

окото на урагана
килера под стълбите
онзи вълшебен дрешник
обла къщурка на зелена поляна
затъмнена стая
с пишеща машина и няколко свещи

за всяка епоха различно е
може дори да сме надраснали
тази която живеем сега
но има още разруха
в далечните още времена

и ако днес не ти се копнее
върви след мене в калта
все някога от там ще излезем
и ще намерим
тази страна

където всичко е по-добро
и всичко е безопасно

понеделник, 20 януари 2014 г.

по тези следи
аз ще бягам
часовник няма да нося
по звъна на камбана
ше ориентирам
всяка моя стъпка
и ако някога закъснея
за някоя среща
помни че на път съм
и че все пак ще успея
влака да хвана
преди да е тръгнал
и дори и секунда да гоня
все ще я хвана

но знай че за тази надежда
аз ще съм там
и няма да тръгна
преди да я видя
обещанията далече от мен са
тези дни се научих на много
безкрая го мислят поети
и само в стихове той съществува

но никога себе си няма да спра аз да търся
а май вече успях да намеря
онази душа
онази (без)облачна връзка
с истина
и с на летния ден дъжда

за обещания вече не съм човека
но така и няма да се откажа
в дъжда лицето да търся
и с шепот на устни далече да пращам
ред след ред
и мисъл след мисъл
Нека не говорим за години
нито месеци обратно да броим
нека дните да забравим
и на часовете да простим
минутите във миналото да оставим
секундите да премълчим
нека не оставаме на произвола
нека сами миговете да броим

вечери и дни в едно да слеем
навсякъде да търсим светлина
а в краен случай ще си светим със цигари
и ще караме на уиски
и няколко таблетки аналгин

от тук нататък да забравим всички
които бяха в настоящето за малко
да изтрием техните лица от бъдещето
да забравим техните сърца
то никак няма да е лесно зная
всеки в себе си е уникална празнота
и дори и само прах от него да остане
пак следа подир него ще присъства
на нашата земя

но хайде да оставим всяка мъка
само стиховете ни да я показват
и в безоблачното небе отведнъж
всяка несгода да пуснем

неделя, 19 януари 2014 г.

В един прелестен миг
птичката се възнася нагоре
разперва крилата
за първи път
и поглежда света
от много високо
и в този момент
тя е на върха

като повей на есенен вятър
тя се носи над изоставени поля
слънчогледи още живеят
макар слънце да няма
а птицата се превръща
в жарка надежда

краят не идва толкова рано
всъщност не идва и късно
по пътя оставя се кървава диря
и в случайността на момента
някой те следва по нея

и когато се върнеш назад
по стъпките ярки
заемаш от земята малко мастило
и когато се изправиш
да се въздигнеш отново
очи в очи виждаш
тази душа

когато времето минава
думите стават все по-болезнени
когато е радост се плаче
когато е буря се пише
и в тези прозорци от кехлибар
има някаква истина

а знаеш ли
всичко което е този живот
може да се сведе
до единия миг
една ръка
вкопчена в друга
и един влак
носещ новия свят

а птицата отново да разпери криле
и бавничко
с грация да започне своя си полет
през всички реалности
тя да се преведе
и накрая над тез две ръце
бързо да премине

и след време пак да се върне
на тази изоставена гара
да намери пейката
двете души
и живот да вдъхне
на нещо проспано
Със сетния дъх се мечтае
и щом още живот е
има поне още една стъпка
още един ход
докато пясъците се изливат
още един жест
(не)забелязан от всеки
имащ очите
истината да види

отдавна оставих моите демони
на страничната линия
да има резерви
ако душата ми се загуби по пътя
да бъда способен да вярвам
че дори и след мен
още ще има думи

най-често ги пускам
в малките часове да загряват
тренировка за онези мигове
(в бъдещето)
където ще са ми нужни
за да мога себе си да завърша
по някакъв начин

а когато срещна тяхното съответствие
мисъл за мисъл
рана за рана
на свобода ще ги пусна
(вече ще са готови)

някой ден
аз вярвам
че и те ще намерят
своята истина
В книгата на живота
пишат хиляди ръце
и никой не вижда
извън своите две
всяка душа описва неволи
радости и тревоги
ала друг определя
собствените й перипетии
тъй както в тъмната нощ
светлината процежда се
няколко стъпки напред

понякога нищо не знаем
виждаме само мига
понякога утре далеч е
и забулено е в тъма
понякога на пътя ни пречи
огромна и грозна каменна скала
понякога няма надежда
и сърцето пробожда остра стрела

но трябва ли всички да знаем
какво ни очаква във края
когато живота е пътешествие
а крайната цел
всички я знаем
понякога пътя осеян е с дупки
понякога и почивката ни се губи
но понякога слънцето свети
понякога и губим се в думи

и когато дописваме други истории
някой разказва нашите собствени
какво пък
нали все още живеем
и днес се изгубваме
в своите песни
Няма обяснение
което да върне живота
няма дума
която мъката да премахне
няма израз
който да вдъхва живот
няма живот
само чрез думи

понеже понякога
и най-дългото обяснение
води до края
излива се мъка
стените се свалят
войската отстъпва

и само един момент
в средата остава
в едната ръка има надежда
в другата е смъртта
и никога не знаеш
на коя страна
ще застане кръвта

събота, 18 януари 2014 г.

Едно кафе без сметана
една лъжичка захар
едро смляна
имам цигари но запалката си загубих
вие носите ли си
че кафе без цигари
хич не върви
нали знаете

една сутрин навън ше изляза
и на кафе ще отида
и запалката ще си забравя

сервитьорката дойде
и кибрит ми подаде
запалих си цигарата и отпих от кафето
а тя си замина
заедно със сметката

у дома си бях сам
и сега се зачудих
дали не трябваше още нещо
да я попитам

не е ли трудно всяка сутрин
с будилник да ставаш
рутината не я ли убива
сигурно се събужда измива се
и директно на работа
няма време за друго

исках да я попитам за нея
какво мисли и какво изпитва
и да я питам дали е нормално
да се плаша от лицето
което ме гледа в едно огледало
Колко пъти си тръгвах
и колко пъти се връщах
тази улица не се промени
лампите отдавна не светят
всеки върви по някой си край
средата се пази за други
средата е техния рай

не зная кога я намразих
и в същото време без нея не мога
не зная кой ми даде криле
не си спомням
и кой ги отряза

всяка сутрин тук е мъгла
всеки ден е преизживяване
дали се променя нещо
дали се копнее
питайте светлината
тя с право вече другаде си живее
Само думите да имам
и никого от вас
само с книгите да си говоря
и с никого от вас
самичък сутринта
кафето си да пия
следобедния чай
да бъде за един
в пепелника отпечатъците от цигари
да нарастват постепенно
един по един

не съм незаменим
аз зная
под камъните се намират като мен
в малките градчета
винаги ги има
изтормозените от света

но и вас отричам вече
повече с минаващото време
всеки уникален е по своята душа
но всеки е и равенство
кой стои от другата страна

петък, 17 януари 2014 г.

To the core
of life I travel
caution to the wind
light is low tonight
like every time I fall
and forget that I
can get up

see those birds
all fly away
gone are they
today is cold
and rain is falling
never did I understand
why their love
has fallen

pray the stars align correctly
Lord
that is all we have tonight
pray our souls are safe
when we go to sleep

the day is gone
darkness represents us
we lost the game
before we even started
give us one more time
tonight
let the light in
forget the dark

listen to the silence of the leaves
few have chosen to remain
and if all else fails we have them
but soon their time will come

so long our care-free childhood
the life of pain and misery awaits us
buckle up and hope for glory
'til the plane comes down
and dirt covers your eyes

the end is coming
I can feel it
maybe it's my mind that tricks me
something's up
and something's coming
something's hiding
in the light

so the night is open
like the highway I avoid
miles and miles of broken memories
miles and miles
of hopes and dreams

oh Brother hear me coming
see my chariot tonight
find a bed for me to lay in
find some hope
and let it out

show me that I have to fight
give me reason to continue
for all the lies that are forgiven
cut those holes
into my heart

it's not forever that I hear
it's not the death
that parts
it's all the broken souls I fear
for mine is open
half
and half

if I manage to survive I will
fight for glory and for honor
cut those chains that hold
and break free
the ones in fear

but if I am to fall
tell them how I tried
tell them it was time to go
and my Kingdom
long awaits me

say to them that I'm alright
my way is finally clear
and if they believe that I'll be back
don't tell them it isn't real


oh Brother do you see me
from the hill I'm coming
hold the door and let me in
my only hope I left
far behind me

and gone it is by now
washed away by rain and tears
my road led me to this place
my only dream
is to be real

четвъртък, 16 януари 2014 г.

Чуваш ли
чуваш ли звука
чуваш ли моя зов
чуваш ли моя вик

чуваш ли
как те викам
как те мразя
как те обичам
как те желая

чуваш ли объркването
чуваш ли размяната
чуваш ли писъка
чуваш ли вятъра на промяната

чуваш ли ме
чуваш ли ме
чуваш ли ме

не можеш
нали

не можеш

никога
не се и опита

сряда, 15 януари 2014 г.

Всичко е толкова жалко
няма време за нищо
всеки си тръгва
лампата присвятка
свещите изгоряха
въздуха се сгъстява
полезрението се смалява
клепачите трептят
болката си отива
цветовете избледняват
лицата се размиват
гласовете заглъхват
жестовете са неразличими
щастието вече го няма
тъгата също
няма утре и вчера

няма и днес всъщност

една усмивка гони ума
отказва да премине
искрен смях от радост
вече е душевна болест

да оставиш да намерят
истината във душата
никой не я търси
лепенки безброй
по кожата ранима
и трябва само миг
за ново острие

стига вече с тези болки
след десетки празни бутилки
опитвам да кажа че мога
опитвам да мисля за слънце
а все луната ме гони

и в една тъмна нощ
все нещо приключва

Losing you

губя спомени
и днес
не мога да се сетя
лятото ли се изгубих
или зимата
си ме отне
а ти отдавна
през сезоните отмина

тази вечер
не помня
кое лято
трябваше да е мое

кой сезон
трябваше да е мой

коя седмица
кой ден
кой час
минута
секунда

не помня дори
къде
трябваше
да те чакам

неделя, 12 януари 2014 г.

Сега когато стените падат
и хората ме наблюдават
с иронията на хиляди сълзи
намирам се на петолъчка
с четири звезди
и черепа на петата пресечка
чакащ да захване
моята душа

а тази нощ е простичка
обикновена
днес прочетох минали мечти
едно пророчество
събира прах на чуждата веранда
никой няма да го счупи
никой и не ще

днес видях се с други образи
в съзнанието ми е арена
на всички битки и познанства
всички там са
някои още чакам
само аз съм вън
и там ще си остана

а утре някой друг ще дойде
всеки ден оставяме за някой друг
на гости
с водещ вашия любим
въпросите от вас
отговорите обаче
все са други

днес и утре
и във другиден
някой все ще взема мястото вълшебно
ти и аз
те и другите
някой ще диктува
изказа модерно

а къде загубих смисъла в поемата
исках да напиша нещото за теб
нека да си кажем
че те търся
та дори и никога
да не го дочуеш

нека да ти кажа
че ми липсваш
по начин на недостижима критика
да ти кажа че те търся
другите са просто хора

и сега се спрях и заговорих
поредната душа в съзнанието
всички те са дребни риби
ти си летвата
която ме придържа
към реалността
Ще сляза пак на родната си гара
и ще намеря кроткото спасение
в малък град с големи хора
едно мъничко успокоение

където гордите орли
рано сутрин стават
където чайките си пеят на обяд
където тежест мъка и живот
нямат място в изречението

историята обаче си върви напред
и днес далеч съм от дома
влакът отдалеч изсвирва
време е да тръгна
и отново да намеря аз дома

градът си в детството възпявах
друго нямаше за мен
сега на път съм и не спирам
искам пак на гарата да се намеря

но другаде ще сляза
вече зная
чужди думи и лица ще виждам
на детството му идва края
време е живота
под крилото си да ме превземе

не искам да виждам поредния пейзаж
не искам да чувам следващото изсвирване
искам просто да сляза
и повече да пътувам
да не ми се налага

те казват
„за всеки влак има пътници“
аз пътувах толкова дълго
не намерих любов
не намерих утеха
сега просто искам
да сляза

да намеря спокойствие
където се намирам
да намеря лице
което обичам
да открия душа
допълваща моята
да чуя песен
близка до моята

искам тази гара
която откривам
да бъде последната
която съзирам
искам любов да открия там
където тогава
бях толкова сам

искам просто момента да дойде
и без съмнения
просто да дойде
искам да видя в очи красота
и да ги гледам
от тук
до смъртта

нека тази гара бъде последна
и с нея на пейките
аз да поседна
една любов
от тук до безкрая
и с една целувка
от тази пейка
далеч
чак до края

петък, 10 януари 2014 г.

Празнота
и няколко реда
за теб понеже
твоето пътуване всичко промени
и сега там аз не мога да пиша
само тук

и сега

друго нямам

чудно ми е всички „те“
как се чувстват
и дали ти си горд
че те ме четат
и се радват
и на теб се оплакват
за някоя грешка в правописа
или лексиката
и ти винаги им обещаваш
че някак ще ме накараш да я поправя

чудя се дали за мен
ти мислиш
и дали знаеше преди време
че аз за това съм роден
знаеше ли че книга аз пиша
знаеше ли че в драмата
аз съм пленен

и ако Той е близо до теб
знай ти дай ми
покажи ми че има надежда
ако ти виждаш Него
поне за секунда
то Той съществува

та има надежда


а ако не друго
моля те прощепни му
кажи му че на мен трябва посока

помоли го за пореден път
да ме упъти
Убивам си душата
с ежедневен алкохол
и цигари най-различни
от еди-кой си дол
повторението на втория живот
не стана както трябва
вариации на тема катастрофа
красотата в други измерения

убивам си и мисълта
след време
всички цветове ще избледнеят
течност същност
нашата природа
всичко ще си е еднакво

както всички тях

и ти
усилено вървяща
начело на редицата

след време имената ще забравя
и само миговете ще си спомням
едно след друго
сладките предателства
думите ми ще изпълват

след време сигурно
и ще напиша книга
и твоите очи корицата й ще красят
а на гърба й ще оставя празно

нали и твоята душа все някак
трябва да изобразя

а сладките остатъци от грозде
по устните на лятото на младостта ми
тях ще търся в толкова лица и мисли
в тази заблудена
тъпа нищета

алкохол и секс
ненавременно ще ги разменям
едно след друго
тук и там
някаква развалина ще се оттегля
ще напусна
калното трасе

и всяка малоценна мисъл ще си спомня
щастието е извратената константа
ще си спомня как в един момент
ти реши в сърцето ми
да не повярваш


а може би и предната корица ще оставя празна
очите ти за мен са вече
една пролука
за бездънността
на дълбоката
и празна яма

четвъртък, 9 януари 2014 г.

Къде си сега
когато мислите ми летят
и горе в небето звездите
са некролози

къде си сега
когато хартиените самолети
които трябваше да превърнем в желания
са вече пепел

къде си сега
когато колелото пак се завърта
и още един камък
пропуква моята врата

къде и защо
те загубих
и какво остана
в тази зора

понеделник, 6 януари 2014 г.

Червена диря по пътеката;
следите ме гонят вече втора година -
всяко място, всеки живот,
сякаш всичко живея
за втори път.

И няма достатъчно вино,
за да забравя всичко това.
Днес и утре аз пия,
какво става
след това?

Животът минава пред мен
и аз му махам вяло.
Къде остават онези, които
дори не могат там да бъдат
за отмахат все спряло?

Те живеят своите драми,
жертви на един Арманс,
докато сърцето не отметне
няколко разбити мечти,
животът го няма.

И какъв е смисъла на живота,
ако всичко върви добре?
Къде е истината -
пътека
или смърт, по-добре?


събота, 4 януари 2014 г.


Дръж ме здраво, не ме пускай,
тежка е нощта без теб.
Търси ме, щом ме няма,
дълго си мечтай,
че ще съм там.
Бягай от другите, те са зло,
те винаги си тръгват,
търси само мен в студената нощ,
само моя ще бъдеш ти.

Бягай, спри се.
При мен си ела.
Вземи асансьора -
на няколко секунди съм
дължина.
Прекарай една нощ с мен
и после си тръгвай.

Толкова. Стига.
Достатъчно беше, нали?
Няколко часа могат напълно
характер да определят.

Бягай сега и започвай да търсиш
следващия Холдън в калта.
Спри се, когато ти можеш.
Спри се
и огледай смъртта.

Героите падат всеки ден
и други заменят ги всяка секунда.
За всяка любов има вино
за всяка надежда
намира се острие.

Бягай и спирай, всеки живот -
нима си мислиш, че е само един?
Дано намериш своята мъка
дано изживееш
своя живот.

четвъртък, 2 януари 2014 г.

Има хиляди души
има хиляди характера
десетки хиляди лица
един милион живота
борещи се всеки ден

една машина ги твори
срещу нея те се вдигат
тръгват те на поход вечен
после в храстите се крият

има толкова много на света
пътищата са безкрайни
животът свършва бързо
покани повече не чакам
колелото скоро
и мен може да вземе

твоите ръце аз търся
в твоята усмивка пак да се изгубвам
гласа ти да изпълва
света ми с магия

но има и други такива
в свят необятен и вечен
ще те възпявам и утре
но твой да съм
вече омръзна