понеделник, 21 април 2014 г.

my will be done

see my ignorance in the rear view mirror,
see my dreams on the hood up front,
see my life as I switch on the nitrous
leave behind the people I once saved

hate me, I love it
you are my witness
love is a lie
at least upon you
hate my words
they are my stronghold
try and break through
I will be there

and in a moment I'll fight
stand by my true passion
banish you I will
back to your life
mine is the Kingdom
and I will defend it
you are but pawns
so get back and crawl

burn me or kill me
I will live on
words are my power
I will keep on
til I breathe I will behold
the passion of fire
the passion of life

петък, 18 април 2014 г.

Space Police


Чудно е, че насред всичко,
което исках да пиша,
вече нямам думи за теб
не и в този смисъл.
Любовта ми към теб
беше вечна
все още е
и винаги ще бъде,
ала времето минава
и съзнанието се намесва -
ти никога няма да искаш
да бъдеш моя.

И всичко това е наред -
ти си имаш твои цели.
Желаеш да имаш света,
докато сред теб
живеят чуждите оцелели.

А ти знаеш ли
какво съм аз?
Моята истинска
същност?
Когато всичките други живяха,
аз умирах
стъпка
по стъпка.
Когато животът изгаряше
аз вече бях въглен,
когато смъртта властваше
аз живеех
стъпка по стъпка,
когато светлината
в стъклата се взираше,
аз в тъмина се губех
стъпка по стъпка,
когато и тъмнината
нежно ги канеше,
аз ослепявах
стъпка по стъпка.

Ти имаш ли някаква представа
какво
всъщност
съм аз?

Недей да си мислиш,
че моята душа
не живее.
Аз съм тук
и живея.

И скоро
искаш или не
ти ще ме видиш.

И може би
ще се почудиш.

Аз съм тук
и никъде
не отивам.

вторник, 15 април 2014 г.

Странно е.
Когато тръпките минават
и никой
никога не се обажда.
И телефона е безмълвен -
някак като смъртност
без техник
да обяви и тази аутопсия,
когато никой няма
лесно да забележи,
че другото не диша
и че важното
е вече нищо,
когато нищото
май вече стана
важно.

Не е ли лесно
да се поддадеш на вялост,
когато истината ти боде
очите?
Не е ли истина да бъдеш
лъжа в лъжата,
когато истината просто е
неустоима?
Не е ли всъщност
някаква ирония,
че лесното е всъщност трудно
и че когато искаш
да пожелаеш
срещаш хиляди стени
които само могат да ти кажат
„давай,
сега си само ти…“
?

четвъртък, 3 април 2014 г.

Сините надежди
потъват в океана
от сълзи
изплакани след време
давени от съзнаването
че всичко се разтапя
и всичко се разгражда
в необятността
на кривите надежди
и разбитите мечти
и простичкото нещо
че единството е невъзможно
когато няма никой
който да го отрече
нито има някой
който да го потвърди
и самотата е убийство
което никой
не осъжда
ала където пресътплението
се извърши
там започва
и присъдата зловеща

а колко хора
днес
избягват съда
и търсят укрепление
в друга душа
готова да поеме
частица нищета
в замяна
на обещание
за щастие и вечност
и колко носят маски
зад които се надяват
никой
да не може
да проникне

понеже истината
е болезнена
и е убиец
на всички красоти

и кривите ми редове
нищо няма да променят
понеже никой
няма да ги прочете
и никой няма да даде
частица собствено внимание
на чувствата
зад грешни думи
и пренебрегваната
пунктуация
никой няма
да успее да види
колко гняв и колко
тъга
скривам под грозните букви
понеже никой
вече не иска
да бъде тук

и звънеца на вратата
забрави
как да вика

неделя, 30 март 2014 г.

“Together we were gonna travel the world...”
-”Sandcastles in the sand”


след девет превъртания
девет години
израстване
прерастване
и осъзнаване
някак не мога
да не се зачудя

дали това
е краят

дали
след утрешния ден
когато и последната врата
се затвори
пътищата окончателно
ще се разделят
и онова
което счупено беше
отново ще бъде цяло

дали в четиридесетте минути
означаващи края
най-сетне ще видим
и ще намерим
едното нещо
което убягваше

че всички пътища
рано или късно
водят към дома

а как ми липсва само
как ми липсва
да държа ръката ти
в своята
и да долавям
цигарения дим
в късната вечер
когато те целунах
за първи път

дали след краят
ще градим
пясъчни кули
или
happily ever after
ще пише
на черния екран
с финалните надписи

дали с последната първа
и първата и последна
мелодия
ще видим нещо различно
когато пет
този път
ще бъде едно
и когато двете противоположности
най-сетне станат
едно цяло

и в своите необятни безкрайности
те се допират


време е
нека да видим
дали ще бъде за последно

или ще се окаже
че от тук започна
друга история

понеделник, 24 март 2014 г.

“Waiting for tomorrow for a little ray of light;
waiting for tomorrow just to see your smile again.
Take away my sorrow from a blistered heart of mine;
where are you now
if you are there
anywhere...”

Avantasia, “Anywhere”





не зная
къде се загубих
и къде отивам вече
когато приказката
довежда ме до тук
и аз отказвам
да приема
че пътят ми
ме води в подземия
и надземия
които доказват
че бъдещето
надсказва
настоящето
и винаги може
по-приятно да бъде
ако само приема
че мисълта
е по-приемлива
след два дни
отколкото сега
когато едни или други
приемат
че това настроение
е по-настоятелно
от другото
и че този приятел
има повече смисъл
от втория
третия
когато казва
че това май е по-силно
отколкото другото

аз
разбираш ли
се крия
насред листата на лятото
и като Гетсби
мечтая
за зеления лъч
на отсрещния кей
на другото лято
когато ще срещна
своята светлина

ох знаеш ли
колко ми липсва
нощта
с всичките други
партито
когато те срещнах
други бяха там
ала аз само теб мислех
ох колко приятно беше
когато те срещнах

колко интересно е
че ти дори не знаеш
колко важно е за мен
че като Гетсби
аз теб желая

ако знаеше само
че Гетсби метафора е
ако знаеше само
какво тя значи


жалко е
че не знаеш
а се надявам да го поправиш
и да разбереш
най-сетне
как чрез Фицджералд
аз
теб
толкова много обичам
“cause nothing lasts forever
and we both know hearts can change...”

Guns N'Roses, “November Rain”


събудих се със цел
денят си да опиша
а следобеда донесе изненада
и сега
сега не пиша
загубих си перата
а мастилничката счупих
листите се разхвърчаха
а умът си аз насилвам
с малцов алкохол

сега се взирам в тъмнината
далеч към блоковете сиви
денят май вече си отива
пак загубих светлината

писмата си
на други аз показвам
ала все към теб
ги адресирам
жалко е
че няма да ги видиш
жалко е
че смелост нямам
да ти ги изпратя

днес поне
с дъжда
мога да се оплача
може би водата
мастилото размаза
и думите в едно
някак си се сляха
може би хартията
намокри се и вече
се разтича бавно
по софийските канали
може би
мартенските капки
ме плиснаха в лицето
и за момент забравих
за какво мечтая

може би
просто може би
не смея да ти пиша
понеже все се губя

и не искам
да го знаеш

неделя, 16 март 2014 г.

моля те.

“if you wanna call me, call me, call me,
you don't have to worry 'bout it, baby.
You can wake me up, in the dead of the night,
wreck my plans, baby, that's alright...”



преди време
навярно ти казах
че не те обичам
макар и не-директно
ти ме разбра
и си отиде
и аз не те винях

знаеш ли
и сега
няма да го направя
понеже зная
ти сега
обичаш друг
времето раздели
и сега
съм на десет хиляди мили
далеч от теб
ала все пак
обичам те

изумително
колко ли живота
трябва да изживея
ако искам отново
до теб
да се доближа

при все че вече
няколко дузини
изживях
опитвайки се
теб да преодолея

моля те
ако ме видиш
ако помислиш за мен
прати любовта си
колкото и да я няма
някъде там
моля те
прати я

аз ще я видя

моля те
моля

поне веднъж
дай ми шанс

няма да съжаляваш
няма
да имаш
съжаления

аз те обичам
и съм поет

вярвай ми
ти ще си моето
лято
и за мен ще живееш
целия ми живот

неделя, 9 март 2014 г.

“When life is not words
and tongue is not answers;
аnd we only can't see a reason -
why would it mean
that it's not meant to be?..”

Avantasia


доверявам се да мисля
всеки ден
и всяка мисъл
и съм роб
на свойте настроения
затова навярно нямам
такова слънце
и такава луна
каквато виждам
в толкова много други лица
и всякога имам желание
да пиша интродукции
към шедьоври
които никога няма
да бъдат завършени
понеже друго ще се появи
и мисълта ми отново
умело ще замъгли

а сега не зная
не зная
не зная
не зная

и това ме убива
че нямам подробностите
които са нужни
за да започна следващия
шедьовър
който няма да завърша

но какво пък
историята никога не приключва
само защото
отнякъде
са й сложили края

не съм смел рицар
който на дуели да предизвиква
страх ме е да отида до магазина
когато навън с хора е пълно
не съм умел дипломат
с думи да вляза и да изляза
от всичките ситуации
запъвам се когато говоря
със собствените си приятели
нямам достатъчно кураж
за да пресрещна съдбата си
и гневно да й се озъбя

а днес когато
Буковски
преди време почина
аз си мисля
че може би
така е по-добре

сега поне
имам причина
Обичта
сега разбирам
значи да измъчваш някого
да палиш огъня в душата
и с усмивка лекичка
да наблюдаваш
как се гърчи
в безгласни крясъци
и как безмощно
ръката си подава
в последен опит
за спасение
в последното помахване
че поне да има там една
раздяла

обичта
е проклятието
да те нося в съзнанието си
докато повече
не мога да мисля
и не мога да сънувам
и не мога да пиша
как усмивката ти
ме връща в едно време
където всичко беше
по-хубаво
и по-прекрасно

обичта
най-накрая
е щастието
което изпитвам
дори да се мъча
че все пак те виждам
щастлива
усмихната
радостна
с приповдигната душа
понеже аз веч не мога да имам
теб и твоята душа
ала при все
аз те обичам
и радост и щастие
ти дължа

сряда, 5 март 2014 г.

cannonball.

ще се хвърля в дълбокото
по пътя надолу
ще видя всички познати
всеки от тях
ще излита нагоре
всеки ще се катери
всеки ще се усмихва
всеки ще крещи
от радост
всеки ще иска повече
ще го получава

и когато съм най-долу
когато пясъка е толкова близо
и очертанието вече
е почти готово

ще излетя

толкова рязко
и по-силно
от когато и да било

ще задмина всички
и тогава

аз ще се усмихвам
аз ще се смея
аз ще крещя
от радост

понеже тогава

аз ще съм там

на мястото
което е мое
и което си пазих
без резервация
и без обещания

моето кътче
и моята мечта


само да полетя
към звездите

само още малко
надолу
и след това
само нагоре

нагоре нагоре нагоре
право към небето
където няма граници
и където

ще се намеря

понеже всичко
което ми се случи
ме направи това
което съм

понеделник, 3 март 2014 г.

На онези, които
така и не се отказаха


Когато всичко започна
далече през шестата година
на двадесетия век
нещата бяха розови и бели
и всичко беше клонче
от една роса

когато училището беше радост
и живота беше домашното
по Биология
впрочем така и не можах да припечеля
най-много можех
да изкарам пет

при все че по литература
аз живях с шестици
математиката ми вървеше
географията май беше
развалени спици

и все пак тогава аз
бях малък
не можех да мечтая за това
във този ден да пиша
да мечтая
да живея
насред тази пустота

да чертая насред думи
тази толкова прекрасна красота
някак чудно е
че никой не отказа
тази моя заплашителна
и все пак прекомерна
свобода

гимназията премина
насред толкова магосническа
тишина
с повечето вече няма да се чуя
но намерих няколко
с които още мога да мечтая

сега те далече са
не зная мога ли чрез тях да мисля
да говоря може би
все пак аз мога
но те са сила
и аз не мога да желая
надеждата да им отнема

и сега аз минавам към колежа
където са научих как да мразя
защо животът толкова жесток е
че насред разцвета на живота
учи те на истинската стойност

аз бях любов на всеки километър
страст на квадрат във всеки
дробен знаменател
във теоремата намирах се константа
във пирамидата аз бях
височината от върха

сега животът ме превърна в сфера
а вътре в мен бушуват всичките променливи
ала все пак дишам
насред будуващата столица
и в малката квартира
аз тъча си стиховете

насред всички които
така не се отказаха
да следват вятъра от моите надежди
да гледат слънцето от въглените
изтляли преди години
месеците които
изгориха фитилите
дните които
отнеха чрез пиенето

насред дългите години
на старостта
на последните надежди
красотата
на градината райска
ще се мери
чрез изпитите мъки
редом с мечтите
които успяхме да изживеем
Сега не мисля
колко
какво
кой
защо
кога
как
и кого

сега съм просто рефлекция
на едно мислене
което едновременно съществува
и никъде не присъства
някак като онези мечти
които живеят за миг
и после са прах
в сандъка за време

сега съм на няколко водки
и се промъквам в съзнание
заплетено от дузина метафори
десетки символи
една дузина хиперболи
още повече литоти
няколко библиотеки
които така и няма да прочета
хубаво е че ги има
защото доколкото мога
аз ще чета

но не това е от значение
сега се мъча себе си
да разчета
листа ми изглежда като чудовище
радостта
е като златното руно
знаеш че обичам да пиша
знаеш и че обичам теб
знаеш че обичам да пия
знаеш и за слабостта ми
към неразборимия брътвеж

казах че след няколко водки
аз пак ще пиша за теб
някак е празна съдбата
когато само аз
откривам точно този
копнеж
Знаеш ли, имах идея, преди да започна да пиша, но когато белия лист ме накара да присвия очи, някак всичко се изпари. Не е ли някак странно, че винаги така се получава? Макар и вербалната диария хич да не е лошо нещо, когато се опитваш да достигнеш до същината на онова, което си мислел, все пак не е приятно да си забравяш мисълта. Аз виня за това водката – за всичко друго, обаче, виня себе си, така че всичко се изравнява. Никой не е виновен, всички живеят щастливо, ракия, вино и водка има за всички, цигарите са безкрайни, дъждът никога не спира, нощта не се развиделява, никой не нарушава спокойствието, книгите са безплатни, думите просто самички си идват. Идилийка. Ама точно от идилическите – толкова идилически, че дори те напушва на смях, когато се сетиш за тях.
Каква ми беше идеята? А, да – не искам повече да се чувствам така. Ако ще и да се налага да пия полу-летални количества алкохол, да пуша като няколко комина в студена зимна вечер, да поглъщам нечовешко количество трева, да слушам Steel Panther, RATM, Poison, Airbourne и още една дузина други групи 24/7, да гледам някое комедийно шоу на рипийт, да се смея с и без причина. Дори и ако трябва да се превърна в просто едно хилещо се, неразбиращо човече – не искам да се чувствам повече по този начин. Понеже този начин боли – по-силно, отколкото всичко друго досега ме е боляло.
Така че идвай си. Не си идвай. Ако искаш остани и по средата. Просто вземи решение – понеже аз няма да го направя. Ти си тръгна. Твое е решението за връщането – аз съм тук и няма да бягам. Знаеш къде да ме намериш, а ако не успееш – има как да разбереш.
Писма няма да пращам – думите са моята изповед. Намериш ли ги, знаеш много добре, че в тях се крие душата ми. И докато всички други биха нарекли последните няколко изречения претенциозни, ти знаеш по-добре от това. Ти знаеш истината. Знаеше я и тогава.
Ако ме откриеш на хартия, намери следата. Ще ме откриеш там, където няма тъмнина. Или в най-добрия случай в най-близкия бар. Разликата е доста малка.
Отрязох си косата
и се върнах в стаята си
задънено блокче
на третия етаж
с пряка гледка към звездите
и малко вдясно
пълната луна

или скоро ще е пълна
и в локвите пред входа
мътно ще се отразява
някак като калните следи
на десетките загубени
в деня
а после и в нощта
навсякъде където
мъждука
та дори и малко
светлина

след четири часа по асфалта
и още толкова преди това
днес си мислех че нямам нищо
освен една едничка
самота
а и тя е нещо
в крайна сметка
имам себе си
и повече когато
пиша за света

той е мой
във всичките метафори
аз го обичам
ала само когато
го изписвам на листа
и в загубени тетрадки
навързани с телта

а тази вечер
май сега започва
с бутилка водка посрещам я
и след третата чаша
пак теб ще гоня
из редовете
и пак насред излияния
ще се кълна

ала това не е балада
нито елегия тъжна
не е ода прекрасна
нито магия една
затова няма да казвам довиждане
ще кажа просто
това е
засега

ще те
(пиша)
чуя пак
след още една
Буквичката „н“
като водеща метафора
в целия живот
започва като сладост
звънец в безкрайна тишина
свършва във нерадост
и зловеща нищета

точно сякаш като че ли исках
не мога злото с друга буква
да преобразя
няма никой няма нищо
всичко н
никаква
некрасота

мога ли на някого да вярвам
след като открих искреността
че винаги за утре ще се видим
че винаги завчера няма красота

и защо опитвам се да пиша
след като изглежда
никой повече не вярва
започвам сам да губя вяра
започвам пак да се замислям

скоро аз за първи път
ще тръгна
ще зачеркна извинения
и спокойствия
и сигурност
и радост
и всички извинения
сега ако съм сам
тогава ще остана
свой собствен

понеже любовта
си спомням
е да те гледат как умираш
а аз ще си отида
насред думи
и метафори
за слънцето и за звездите
и за самотната Луна

така и за последен път
не успях да я зърна

неделя, 2 март 2014 г.

Писък

"I've written my own part;
I'm crawling back to start..."

Alice In Chains, "Rotten Apple"



Няма мълчания в тишината
когато от разстоянието
те забиват тръпки
когато лицето вече се губи
в толкова неизказани липси

написах си песента
сега остава някой да чуе
аз обичам до края
има ли кой
да ме чуе

когато змията отхапва си щедро
ябълката се заравя до дъно
семките на раздора се хвърлят
и един подир друг
подир трети
епидемията на една (не)забрава

моята история
ще се загуби
късовете хартия
с моето мастило
някой ще изгори
и когато аз съм на прах
повече
мен няма да има

като всички други
ще си замина

така че защо дори
вече да опитвам

изпях песента
оставам на теб
да я чуеш

сряда, 26 февруари 2014 г.

Изповед.

Та значи мислеше си
че съм ангелче небесно
и всяка моя дума
резонира в облаците
на звездното благословение
мислеше ли
че съм живото превъплъщение
на пазител на доброто
на безгрешникът невидим
с безкрайните крилца
който да те води
насред райове
и колелца

къде си мислеше че ходя
когато не присъствах в теб
къде си мислеше че идвам
когато не говорех все на теб
къде се губех пак когато
ти липсвах все навред и все навред
нима не знаеше че аз
липсвах не само на теб

и кой си мислиш че трябваше да бъда
когато се намирах сам във вечността
когато трябваше да мисля за живот
а виждах аз единствено смъртта
помогна ли ми ти тогава
не
тогава не мисли че имаш право
да ми говориш за справедливостта

и как за Бога мислиш
че ще мога някога да ти простя
че прокле ме на невидимост
когато думите са моята врата
и защо си мислиш че ще търся
твоите забулени очи
когато мрака те предвества
а аз приемам
тези хубави очи

кой съм аз през нощите безкрайни
кой съм през дните на същността
можеш да ми кажеш мисля
ти си всемогъщата звезда
когато аз не зная кой да бъда
ти разбираш всичко
вечността
когато аз дори не зная как да бъда
ти ще знаеш пак
разбира се

срамота

защо си мислиш че не мога
защо си мислиш че не съм
аз пия пиша пуша
и съм горд с реалността
че сивото над хора властва
че мракът ми е първия приятел
че кървя три пъти в секунда
когато чрез мастило изразявам
мъката на миналите дни
мъката на собствените чувства
живота през едни очи
живота през магическата връвка
въздишка между десет кръга
издишване на всяка нереалност
магическото обяснение на днес
невидимото звание на утре

какво си мислиш че ще бъдеш
когато думите ми спрат да се отнасят
към тебе
като Шекспировото откритие
Макбет, о, Слава

ти си нищо.

понеделник, 24 февруари 2014 г.

1.

Обикаля ли улиците днес? Разбира се, че го направи – ти си един от хората, които всеки ден са там, борещи се за справедливостта, недоволни от онова, което се случва в момента и онова, което предстои да се случва, ако някой не поеме инициативата да го спре. Ти беше там. Ти направи безброй много завои по улици, за които голяма част от населението дори не подозира, че съществуват. Ти видя намусените облаци днес – видя тяхната сивота, видя възможността за дъжд, който така и не се изсипа. Някак жалко, нали? Аз си седях тук, в общежитието в Студентски и цял ден чаках дъжда. Четох си Брулени хълмове – книгата обещава да бъде страхотна, съдейки поне по онова, което съм прочел досега – слушах разни инструментали и от време на време поглеждах навън. Нямаше слънце – имаше облаци. Сякаш идваше буря. Сякаш идваше дъжд, който веднъж започнал, скоро нямаше да спре.
Но той не дойде. В интерес на истината, нищо не дойде в този ден. Не очаквах нищо, всъщност, но ти си ме знаеш – винаги си оставям вратичката отворена за някое чудо. Беше ми напомнено и за малките неща в този живот – малките подаръчета, така да се каже. Замислих се, че чашата чай в намусения следобед, прекаран в четене на класика, докато красив звук след красив звук се изливат от пращящите високоговорители на лаптопа ми, е всъщност едно толкова подценявано удоволствие, че за момент дори исках да си ударя един шамар.
Понякога съм толкова сляп за истината. Друг път я съзирам твърде бързо и не си давам достатъчно време, през което да я преработя и разбера. Никога не съм по средата – опитвал съм се, от време на време все още се опитвам, но не мога да бъда там. Каквото е и още повече – не искам да бъда там.
Не зная дали днес видя сенките, които така и не се появиха по тези улици. Не зная дали ги виждаш в другите дни. Не зная дали въобще търсиш такива неща.
Когато аз излизам, аз те виждам на всеки ъгъл. Дори и ако не си там. Съзнанието ми играе една доста жестока игра, в която ако зърна дори и най-малкия детайл, който ми напомня за теб, аз веднага се връщам в миналото и се замислям за моментите, които вероятно никога няма да се върнат. Не, кого заблуждавам? Те няма да се върнат. Познавам те достатъчно добре, за да мога да видя през думите, които чета от теб, през онова, което приемам от теб, макар индиректно. Доста индиректно. Дори май и хич не е насочено към мен, но аз съм писател, а както знаеш в нашата професия присъства една доста развита егоистичност, караща ни да свързваме абсолютно всичко със самите себе си. Надявам се ще ми простиш този изблик – ако тези редове някога те намерят.
Не зная защо, но намирам някакво спокойствие, когато пиша тези неща. Дори и ако те никога не попаднат в ръцете ти, а очите ти изследват всяка грешно написана дума, всяка пропусната запетая – не се смей, зная, че и ти ги търсиш – всяко грешно спрегнато местоимение и още една дузина други такива.
Ти така и не прие моите излияния. Затова сега намирам за нужно да ги изписвам на безкрайно много листове, които впоследствие се загубват в пространството. Или се разграждат – удачна метафора, не мислиш ли?
Знаеш ли за какво си мислих днес? В един разговор, проведен между скромна група, аз опитах да изразя мнение за класическите книги, докато основната тема беше фентъзитата и разните други там. Споменах и за Одисей – така и май няма да я прочетем, докато сме живи. Е, надявам се поне ти да го направиш – сигурен съм, че можеш, а и ако ти попадне зная, че тя ще се пръкне като номер едно в приоритетите ти. Познавам те – книгите за теб са живот.
В този разговор те напълно игнорираха класиката – за малко да откача и да започна да нареждам всеки един от тях. Не го направих, главно понеже се бях зачел в нещо друго и предпочетох да си релокирам вниманието. В един смисъл пораствам – плаша се от това. Не искам да се налага да мисля за прехрана, за семейство, за утрешните дни и за всички други неща, които идват, когато възрастта ти стане по-голямо число от броя на часове в един ден. Не искам да бъда пораснал – искам завинаги да си остана в този момент. Тук и сега е по-добре.
Какво друго да ти кажа? Мисля, че за днес това ще стигне. А и нека не се заблуждаваме – утре, най-вероятно, отново ще пиша за или на теб. Така че каквото не написах днес, ще го напиша утре. Или следващия ден. Или следващата седмица.
Животът е достатъчно дълъг, за да кажеш и напишеш всичко, което искаш. Просто трябва време.

С много любов.



П.С. Хемингуей е имал доста добри творби. Радвам се, че успях да го открия толкова рано.

събота, 22 февруари 2014 г.

„I'm just drunk enough
to let go of my pain,
to hell with my pride
I'll let it fall like rain...”

Keith Urban



Гледах месеците през години
гледах как света завърта се
и минава през пустини
гледах пътя към тръгването
и как толкова много
по него вървяха

виждах страха в очите
виждах че друго мъждука
в тези очи
от блясък изпепелени
в тези ириси
от слава пленени

пътят към мен беше пропаст
сега още е само че друга
както дупките все някога се запълват
тази изравних
но после отново задлъбнах

сега се чудя мост ли трябваше да издигна
знак „пътя се ремонтира“
елате по-късно
моята болка беше в деня
когато всички очакваха
да бъда по-весел

аз се гонех с вятъра сив
те искаха клоунска феерия
аз търсех смисъла на живота
те искаха вицове
в поезия

и само Зивон ме чуваше
далече от другото
отдавна отминал
безмълвно говорех му
Кармелита остави ме
само на хероин

преминах през условия
тук и там чувах се
поезия изписах
никой не чу
и тогава разбрах
аз кой съм

не се чувам

но
за Бога
моите думи са мои
ако искат те да ги чуват
аз ще ги бутна в празнотата
а те ако искат
да ги виждат
дори смисъл да няма
за мен те са единственост
дори умисъл да липсва във тях
аз ще ги имам
и това е (не)радост

а когато алкохола ми свърши
отново ще се събудя
ще се замисля
и бавно ще установя
къде се хванах
че пак да живея

петък, 21 февруари 2014 г.

Покана

липсват ми дългите нощи
липсва ми усмивката
която си представях
липсва ми желанието за радост
липсва ми и щастието от смеха

детството превърна се в поезия
а животът е на низове от проза
и някак неусетно минаха години
всеки дъх превърна се във рима

оранжевата светлина пред блока
вече сенки не посреща
заминаха си всички и утеха
тука никаква не задържаха

игрището за баскетбол е пусто
мрежите отдавна ги иззеха
оградите са още там и гният
спомените бавно си изтриват

преходно е всичко истинско
въздуха се мери на въздишки
колко много миналото имаше
колко малко в настоящето присъстват

дали сме поети карнавални
или бавно си изграждаме крепостна стена
една звезда на небосклона
една нестихваща красота

сигурно и края ще е весел
с бутилката с цигара във ръка
последна дума последна мисъл
последна буква
и после е страха

петък, 14 февруари 2014 г.

Гледам напред и се чудя
къде отиде любовта
и кой си я напъха в раница
и замина с нея
обратно у дома
а тук остави само остатъци
и всички сега се борим за тях
неосъзнавайки че това
е само част от едно цяло
мислейки съсредоточено
че това е истинско
и че всичко е криво

къде отиде
кой си я взе
ако може да я върне
да я изпрати в един плик
по пощата
аз ще отида да го взема
и на всички ще го разпределя
за себе си ще оставя накрая

малко ми трябва
за да зная че има
за да зная че може
за да зная че съществува

и в този ден в който го пиша
това непоетично писмо
чувам навън всякакви крясъци
неподходяща музика за деня
всеки вика
един за любимата
друг за ракията
и всеки обича нещо в този момент

а Крадецът се гуши пред камината
библиотеката с книги зад него
в него е легнала пухкава котка
и сега той си чете на спокойствие
докато дъждът ромоли по прозореца
доближава се до деня
единствено покрай свещите
които е запалил
понеже е поетично

днес той няма да пише
а просто ще мисли и разсъждава
защо взех тази любов
след като няма кой вече
да ми я дава

вторник, 11 февруари 2014 г.

Улиците светят и кипят
дори и през нощта
вече е шумно
животът се връща в съзнанието
след една дълга почивка
и сонети и балади
звучат от всеки завой
мелодии на неразрушимата радост
че утре е ден по-напред
а днес все още сме млади
и искаме да се чувстваме
искаме да бъдем магия
без думи
и всичките едновременно
да се описваме с безмълвна
и крещяща поезия

а днес се надвесих над града
въздухът трепереше
навсякъде шум
и едно неизказано обещание
вървеше от ум на ум
и сякаш никой не искаше
да го каже
сякаш всеки се страхуваше
от гласа
иронично че щом веднъж
на глас го изречеш
в дъжда се заричаш
всичко да измете

в тази тишина
и епицентричния хаос
всеки се врича на този сезон
и всеки стих
там се изписва

понеже пролетта е надежда
за минали дни
пролетта те загубва
с ослепителни светлини
пролетта ти прощава
за всички години
пролетта обвинява
но рядко осъжда

и в цялата тази магия
аз пак намирам
че деня пак гони нощта
и една мисъл се врязва
в съзнанието ми

„още не е дошла
пролетта“

неделя, 9 февруари 2014 г.

И тогава чух музиката

студена вечер ме обгърна
февруарските неволи
в детство аз посмях да се превърна
и във всичките новели

прозорецът отворих си да чуя
нощна София със своите утопии
намерих аз каквото търсех
намерих свободата и безкрая

знам какво разправят хората за тука
утопия за края
бедност за духа
и че тук се идва за умиране
аз си мислех че мечтая
облаците да се променят
и ритъма да съществува

бях се отделил от реалности
бях отрекъл всякакви безкрайности
че всичко разрушава се евентуално
и всеки сладък миг
почернят го с прекрасности

поисках да горя
в купчинка от прах да се превърна
раздухана от вятъра в безкрайни равнини
никой повече от мене
нищо не да не зърне
никой да не ме онаследи

и тогава чух музиката

една мелодия
разбиваща утопията
една мелодия
на красота и сила
една мелодия
над всички други
една мелодия
една мечта

че щом аз тук това го чувам
щом от Ада дават и парченца Рай
щом озъртам се
и пак го чувам
може би аз мога
да намеря своя си безкрай

че може чудеса действително да има
че и Луната някога заспива
след дъжд се появява някога дъга
а този мрак като фасада
ще се развидели

и думите ми пак ще имат смисъл
щом тази нощ с ушите си мечтаех
щом тук
на края на света
отново припознах си детството
Огън
горя и се бъркам
в собствените си пламъци
в собствения си дим
като среднощните знаци
от изгорял тютюн
някак се изписвам в атмосферата
с вдишванията
които пропускам
и които ще ме гонят
до сетната доза
когато серумът ще проникне
и завесата ще се спусне
клапанът ще затегнат
и примката ще пристегнат
столът и счупените крачка
някак край
преди самия край
прозорците ще закрият със плат
слънцето ще остане назад
и луната звездите
и тези истории
назад ще останат
само като алегории

животът ми ще се мери
с кутии цигари
и онези кафета
с които аз палих
и пак до огън ще стигна
дори когато света
сам ще го дава

но осъзнавам
огъня го обичам
от белези вече съставен съм
дишам
(поне засега)
(за утре не зная)
(вдругиден го оставям на Рая)

и хубаво е че го желая
понеже от огъня идва края

на купче
праха се събира
и така бавно
всяка надежда умира

събота, 8 февруари 2014 г.

Тъжно ли е
че света ми се разпада
а аз помагам с експлозивите

тъжно ли е
че един приятел имам
и съм на вселенски разстояния от него

тъжно ли е
че бъдещето си аз зная
и все търся сивите пастели

тъжно ли е
че когато си мечтая
все избирам неутъпкани пътеки

тъжно ли е
да си зная
че всеки смята мен да игнорира

тъжно ли е
че със зимата
всеки път настъпва самотата

тъжно ли е
всяка книга да си е портал
а с всеки ред да се разтлявам

тъжно ли е
всеки покрай мен да страда
а аз просто да ги наблюдавам

тъжно ли е
да зная колко съм жесток
и все пак нищо да не правя

тъжно ли е
че ранявам всекиго
ала ножовете си не смея да прибирам

тъжно ли е
че смъртта ще ме застигне
а накрая сам духа ще си ме изпрати

тъжно ли е
че сега говоря
ала никой не желае да ме чуе

тъжно ли е
че сам четях си редовете
и сам сега отново ги творя

тъжно ли е
в тишината
все да чувам викове

тъжно ли е
пак когато
в страници намирам врагове


тъжно ли е
че след всичките години
никой няма да ме погребе

петък, 7 февруари 2014 г.

Само да крещя
само да викам
да разбия дробовете си
да не ми остане
и една нота
искам просто някой да ме чуе

искам просто да крещя
в този момент
с тези проклети звезди
и луната
която така и не се появи
искам да викам
докато нищо не ми остане
и мога само да пиша

да не говоря
да не говоря
да не говоря

понеже думите нямат смисъл

ала кога ли са имали
Под тежко августово слънце
под нежните лъчи на сутринта
някъде
забравени от Силата
някъде
където радостта
я има само във куплети
и поезията римува се със нищета
където думите не са ни нужни
където светлината си извира
и от простичка река

в една квартира
насред уморяваща горещина
аз се взирам във стената
докато те чувам
чукаща на входната врата

и номерът на стаята
сега ще символизира
този ден
отминал в бъдещето
тези гласове в нощта
по тялото ще преминават
и на сутринта ще те събудя
с врящото кафе

няма да започне вечното сбогуване
няма да я има
приказката за любовта
но в едни очи
и в простичка усмивка
аз ще те открия
и тогава
няма ти да си сама

четвъртък, 6 февруари 2014 г.

Idiosyncrasies

Още един ден, още една надежда. Мразя този град. Не преувеличавам – наистина го мразя. И има капчица истина в твърдението, че истината боли. Да, истината боли и тя те кара да се чувстваш като мокър парцал, с който някой се е избърсал на място, което предпочитам да не споменавам в този момент. Навярно по-нататък ще достигна до състояние, в което това няма хич да ме възпира и думите просто ще си излязат от пръстите ми, без да мога да ги спра (а и няма да искам) и в края на тези мои словоизлияния ще се върна обратно в началното си състояние – омразата. Няма голям смисъл, нали? Поемаш на пътуване, осъзнаваш безброй неща, преминаваш през една дузина места, чуваш най-различни думи, виждаш все по-прекрасни картини и накрая се озоваваш обратно на мястото, от което си тръгнал. Какъв е смисъла от всичко тогава, ако нищо не се променя? Ако нещата просто си стоят същите, ако животът е просто една утопия, в която всички се убеждаваме, понеже ни е по-лесно да приемем това, отколкото да си отворим очите за истината, която не само, че действа като нагорещен нож, допрян до кожата, ами и като умело завързан възел в края на въжето, окачено за абажура, който се оказва достатъчно силен, за да издържи теглото на която и да е душа. Какъв е смисъла?
И колко интересно е, че винаги трябва да придържаш чувствата си скрити, винаги трябва да си мистерия за другите. В противен случай се превръщаш в прочетена книга, в разгледан комикс, в изгледан филм. Няма нищо повече в теб, което да бъде открито. Свършен си. Дотам. Никой повече не може да намери в теб нещо, което да го вдъхнови, което да го учуди, което да го накара да се усмихне. Неизвестността си е отишла, въпросите вече имат своите отговори, няма нужда за повече мислене, няма нужда за повече гадаене, за откриване, за загубване, за каквото и да е. Отвориш ли душата си веднъж, излееш ли си чувствата, вратата пред теб автоматично се затръшва. И няма значение дали и човека, който стои срещу теб, се чувства по този начин – откриеш ли се, отвориш ли прозореца към своята душа, автоматът директно се насочва към теб и те разпилява. Това е.
Не е ли прекрасно? Не живеем ли в една великолепна реалност, в която картите винаги трябва да бъдат с лицето надолу, за да може все пак да има нещо, което да си струва? Дори и да знаем истината, предпочитаме да не я знаем. Дори и да знаем как свършва нещо, предпочитаме да не знаем. Дори и да мислим нещо, предпочитаме да не го мислим. Дори и да няма граници, ние си ги поставяме. Дори и светът да ни е предложен, ей така, просто от топли чувства, ние си внушаваме, че има нещо скрито, че има нещо, което не виждаме, и отказваме отведнъж. Още една прекрасност – винаги търсим скрития смисъл, дори и той да не съществува. Винаги. Отиваме в книжарницата, виждаме книга, която ни е препоръчана от човек, който ценим високо, който може би дори обичаме и веднага си взимаме въпросната книга. След като я прочетем, ние си я преговаряме в главата и веднага търсим скритото й значение, внушавайки се, че точно това иска да ни каже този наш познат/любим/приятел, когато в действителност той/тя просто е решил/а да ни покаже още една врата в литературния свят, до която ние още не сме имали щастието да се домогнем. Не е ли страхотно?
И защо всичко има смисъл и едновременно няма никакъв? Защо от всеки отговор трябва да следват нови въпроси, защо когато точката се постави, пак има продължение? Не може ли просто, поне веднъж, нещо да има своя пълен завършек? Понеже, нека си признаем, ако едно нещо съществува, дори след своя не толкова метафоричен край, ние винаги ще имаме надежди и желания за или спрямо него. Ще имаме очаквания, ще имаме обещания, ще имаме неизказани чувства, непоказани емоции и още една дузина други такива. Точката не е точка – тя е просто многоточие, на което някой е забравил да сложи края. И ето – отново няма край. Просто една недовършеност.
Да отговоря на въпроса, който аз сам си задавам в момента – защо пиша всичко това и какво точно искам да кажа с него? - дори и аз не знам. Нямам си на идея защо го правя, нямам си идея какво искам да кажа, нямам си и на идея какво смятам да напиша след пет-десет реда – ако дори има и толкова – но продължавам да го правя. Понеже това е единственото нещо, което никой не може да ми отнеме. Колкото и да се опитва. Колкото и да го иска. Аз няма да спра да пиша, дори и думите ми да загубят смисъла си, дори и изреченията да остават без никакъв глас, дори когато буквите започнат да избледняват. Дори и мастилото в химикалите ми да спре, аз ще продължавам да драскам безцветни срички, да издълбавам процепи в страниците, които най-вероятно ще пищят под натиска на неизвестността. Дори и когато ръцете ми вече не могат да намерят правилната извивка, правилния наклон, правилния натиск. Дори и когато започна просто да драскам, вместо да пиша. Дори и тогава – аз пак ще пиша.
Проза, поезия, няма значение. Понеже докато имам думи, съм жив. Колкото и нежив да се чувствам на моменти.

сряда, 5 февруари 2014 г.

I will follow you into the dark

болката
е извор за поета
като слънце
насред затъмнение
като залеза
на живота
неизживян насред мрака

ако утре зората се слее
с отминаващата нощ
ако утре земята се разтвори
и като вортекс
душите всмуче в себе си
сякаш като всичко
което така и не изживяхме
ако утре си отиде деня
ако утре и нощта
се изтегли

поех по път
и сега не бягам
ти вървиш далече от мен
аз следвам стъпките
оставям моите в калта
гоня те
не те достигам
зад ъгъла оглеждам се
празнота
тишина

нищета

а помниш ли
че дори и в тъмното
щяхме да се следваме

понеделник, 3 февруари 2014 г.

Когато с теб гледах войната
когато телата се вдигаха
когато отдавах салют
когато адмирация търсеха
когато смъртта над телата висеше

солдать
солдать

и когато няма повече надежда
когато атомната светлина
над очите надвисва
когато краят е толкова близо
и очите просто нямат
време да навикнат

ужаса
навиващ се пред тебе
трясък
звяр
време
бреме
красота от ужас изтъкана
тук и там
бомба
светлина огряна
днес и утре са далеч
секунда
и завършек

днес е век

а до утре ни делят години
къде си ти
когато време дели ни
аз те търся сега
Девета рота
помниш ли когато
всичко беше
проста квота

и сега когато
гранати срещу нас нахвърлят
как през ден
животи хвърлят
вдругиден ще мислят за живот
ала днес
ти знаеш ли
всичко е
любов

колко извратено е че знаят
всичко за любимата
ние правим
използват тази страст
убий ти този
ах
тази страст

днес срещу противника ние водим
кавалерия и някак можем да споходим
лагер на идилията иронична
огън
fire
feur
огонь

и знаеш ли
когато всичко си отиде
и ние го достигаме
дори несвиден
когато днес е утре
а на бойното поле
се видим с тях на горе
вярвай че ще видим тях
на вечното поле
и победа пак ще имаме
та дори и живот да вземаме
от тяхното воле


нека днес и утре знае се
че живот те дадоха
и аз и ти войната водихме
и утре знак е
на надеждата една

Когато Джагър е искал да знае
дали всичко което искаш
може да бъде реалност
когато въртящите камъни
са сочели бъдещето
когато една ера
е водела нататък
и съдбата нежно
е подритвала напредъка

когато живота
просто е бил застой
и дузина са ритали напред
съвремието е било просто преход
шестици седмици
и ритмични китари
са удряли часовника
за едно по-светло бъдеще

когато лудост е градяла
светлия напредък
когато нямало е граници за музика
когато барабаните действително били са ритъм
когато и китарите са били
метроном
когато баса се е мерил със акорди
когато вокалите са имали режим
когато днес е нямало общо
с утре
и когато вчера
е било повече
от всеки ден

знаеш ли че Зепелин
са имали представа
какво ще бъдат след десетилетие
няколко албума
толкова
ще ни познаят
след петдесет години
Джими Пейдж
още ще живее във сърцата
какво остава за живота
тук
и сега

колко временна е нашата представа
две стихотворения
пуф
два месеца
и толкова
след година
никой няма да ни помни
и колкото и думи да измислим
иронията е
че никой освен нас
няма идеята
да последва

наздраве за годините
които
прекарахме в заблуда за живота
литература за живота
и за мъката
в годините на вятър и мъгла
наздраве за надеждата на восъчни крила
и за страха че утре
няма живи ний да бъдем

та нека ний сега
да пием и да бъдем
колкото си можем
че утре други ще въздигнат
паметника на ясна суета
няма място за такива като нас
та нека пишем

и до утре
да намерим място

а пък ако ще и
да е само за час

Лети нагоре
далеч към небесата
високо високо
там към безкрая
лети все нататък
все към неизвестно
лети и назад не поглеждай
ти сега си
самичко
по края

че далече в полята
забито е плашило
за птици като теб
да стоят далече
фермери са построили
насред пшеница
ръж и леща
насред дъги и дъждове
насред коприва и надежда

след няколко мили
там има низини
зелени като първия ден
нюанси на Новия свят
там има една кабина
собственика е в пиянство от седемдесеста
ала тук и там с цигара ще почерпи
всеки който му окаже милостта
да размени макар и дума
с простичката му душа

за разговор на една бира
той би дал от всичко
което му отне живота
и вече няма как да има
за да сподели той своята надежда
и да има кой да слуша
той с цигара ще почерпи непознатия
и с уиски ще се подкрепи

а ти сега
продължавай да летиш
малка птичка
насред необятното небе
нататък те очаква онзи свят
онази бяла синева
онези топли цветове
онези мигове
на неотиваща си пролет

продължавай да се движиш
насред липсата на облаци
сега
когато вятъра посреща
новите сезони
ако можеш да преминеш
тези светове
лети лети
и давай към безкрая

там някъде
е на самотата
края

неделя, 2 февруари 2014 г.


Един празен абзац
една безкрайност
няколко реда свобода
където мога да пиша за всичко
няколко реда
в които те има
още хиляди
в които те няма
ала знаеш ли
ако някога напиша книга
ако успея да завърша всичко
тези няколко реда
в които ще те видя
ще превърна в мечта
в желание
в живот
и много скоро два реда
ще станат две страници
две глави
две части

и две книги

а след това

след това е неизвестност
ала това е история
и всяка приказка казват
имала щастлив край
и ако нямало щастие
това не бил края

ами ако тази история
просто не завърши

ако краят не съществува
не защото го няма
а защото просто не искаме
да го има
ако тази зима
е просто един преход
към една пролет
в която ще преминем нататък
и повече лицата
няма да видим

просто ще минем в друга вселена
един друг живот
една друга надежда
и по кръстопътя
различни пътища ще поемем
и повече
тези лица
няма да видим

какво ако това лято
не е кънтри и веселба
какво ако това лято
е просто балада
и колебаене между съдба
отишла невъзвръщаемо в миналото
и една която
подканва към бездната

какво ако този път
всичко отива да завърши

и ако този път
повече няма думи
за нито един
от нас

Колко загубено е времето!
Как се губя в секунда,
а колко е лесно
да намеря минутата.
Дали днес аз се виждам
във час
или просто намирам се
след няколко седмици?
На колко е равен живота?
Дали два са по-ценни
от един,
ако този един
е имал всичко,
което някога било е важно,
а двата са били
най-истинското нещо,
което съм преживявал?

Ако можех да се върна
навярно не бих променял
нищо.
Ако можех да живея отново,
пак там,
където започна всичко,
ако можех да видя нещата
така, както виждам ги сега,
ако можех да зная
как живота ще протече
навярно нямаше да имам
радостта,
която имах тогава.
Но щях да живея
и щях да копнея,
щях да мечтая
и щях да шептя.
Докато вятъра пееше песни,
докато зимата има копнежи,
докато Земята върти се в разни посоки,
докато вселената
има безкрайни животи.

Ако можех да имам отново мечтата
навярно щях да се връщам отново
в нещата
щях да бъда мечтател за ден,
щях да се проклинам задето
приех самотата за мен.

А днес започва нов месец,
тихо отива си първа надежда.
Има още единадесет други
за този период,
още единадесет надежди
до следващия гроб.

Нима не е време за нов копнеж,
нищо друго, никакъв стрес,
някаква друга, мнима надежда,
изтъкан живот
от цветната прежда.

И дали поезията ще помага?
Идват тежките дни,
какво друго над мен ще налага?
Искам да бъда щастлив над небето,
а всичко друго
нека бъде в морето.

събота, 1 февруари 2014 г.

Граница.

Мина доста време откакто за последен път писах под този етикет, ала противно на логиката, за това време се случиха доста неща. Някои няма да си ги спомня, докато не завърша това, други просто ще излязат от съзнанието ми, трети някак бегло ще спомена, а четвърти може и да опиша подробно тук. Но тъй като ще се опитам поне този път да се придържам към темата, която и аз самия не знам защо определих по този начин, тези четвърти неща най-вероятно ще се скрият някъде и ще се топлят кое както може. Зима е все пак, навън е студено – вятъра духа, от време на време вали сняг, слънцето временно се е преместило на Хавайските острови, а сметките за отопление достигат своя пиков момент точно през тези месеци. Затова топлете се както намерите за добре – измръзването не е добра новина за никого.
Та така, нека започна с нещо. Тази седмица си мислех отново за Ямбол и колко неща някак оставих недовършени там. Но пък оттук нататък, всяко мое посещение, всеки период, който прекарам там, всяка среща с когото и да е, всички те ще изглеждат недостатъчни, някак твърде кратки и неутоляващи жаждата, която винаги ще гложди душата ми. Това си е моя роден град, място, в което, ако не друго, съм прекарал близо деветнадесет години от живота си. Именно там започнах да пиша, там се подобрявах, година след година, там намерих първото си влечение, там изгубих първото си влечение, там изпитах вкуса на алкохола за първи път. Имам толкова много спомени от там, а добрата новина в този случай е, че мога да си спомня повечето от тях. Още по-добрата новина е, че това няма да отнеме от часовете ми за сън и съответно да релокира тези минути във времето, което прекарвам в модифициране на начина си на мислене, посредством течности с висока концентрация на спирт и сладко-кисел спомен от най-различни плодове. Или казано с прости думи – времето ми за пиене. Имах желанието да намеря сравнение, което да изрази това занимание с по-мили думи. Изглежда не успях. Е, късмет – другия път пак ще се опитам.
Не зная дали София ме обича. Зная, че аз не я обичам, което прави връзката ни малко неравна и меко казано странна. Защо съм още тук, след като не я обичам? И аз не зная. Може би все пак трябва да бъда тук, може би има нещо, което все още не съм открил, някаква надежда, някакво знамение, нещо. Каквото и да е, където и да е, както и да е. Все има някаква причина, поради която тялото ми е поставено на легло в Студентски град в този момент, докато пръстите ми ритмично потракват по клавиатурата на лаптопа, драскайки тези редове. И не знам защо, но в това изречение се почувствах някак Inception-нат. Малките неща – те са най-важни.
Ала не успях да довърша мисълта си. За вече година и половина, аз намирах и губех причините, които ме държаха тук. Сега имам една, навярно и още една се крие някъде, но доводите, красящи другата страна, са далеч повече и далеч по-убедителни. Разбира се, негативността винаги е по-лесна, но този път лесното не е в нейната основа. Да напусна това място би значело един рязък завой на сто и осемдесет градуса и – съответно – поемане в абсолютно различна посока. Няма ясни отговори, няма красив завършек – трудно е да се каже дали въобще ще има такъв – няма очертан път, няма нищо. Колкото и парадоксално да звучи, това е лесния живот. Това, което се развива тук и сега. Няма накъде да става по-лесно, но има как да става много, много, много по-трудно. И колко заблудени оптимисти трябва да бъдем, за да си мислим, че оттук по-зле няма как да стане?
Има навярно още нещо, което искам да кажа. А, да – любовта. Но пък около нея съм центрирал поне деветдесет процента от поезията си, така че не мисля, че имам какво да кажа за нея в проза. Или имам, но то, малко или много, ще се припокрие с онова, което вече съм споменал чрез абсолютната липса на рима. Но пък все отнякъде трябва да се започне, нали?

петък, 31 януари 2014 г.

Не зная кой
трябва да бъда
не зная какво
трябва да бъда
не зная къде
трябва да бъда
не зная защо
трябва да бъда
не зная кога
трябва да бъда

не зная нищо
очевидно просвещението
ми се изплъзва
година и половина
в този град
и все още съм в почуда
от всичко онова
което отваря очите ми
всяка вечер
което ме кара да умирам
по малко
всеки ден
онова което
ме отказва от всеки
и ме придърпва към всеки
в един дяволски
параграф
който иронично
няма точка в края

не зная защо
това не може да бъде
просто продължение
на живота досега
както беше преди
училище
хора
някои понасях
повечето не
ала имаше нещо
имаше някой
който донасяше светлото
и потапяше тъмнината
в домашна ракия
и бира от денонощния
и другата седмица
това пак го имаше

но никога
не беше едно и също

винаги имаше нещо различно
всеки беше различен
всяка събота
или петък
всеки си носеше кръста
ала в края на седмицата
всеки го оставяше на вратата
и за няколко часа
всичко просто беше
без грижи

защо не може София
да бъде като дом
едно място макар и голямо
все пак тясно за всеки човек
винаги оплаквания
никога радост
но никой да не смее
за друго да го замени

защо не може и тази стая
да бъде моето тайно скривалище
книги без край
да имам на етажерката
едно бюро което
да ми дава сила
ден и нощ
над него да гледам
да се чудя коя точно дума
на другата дава престиж

защо не може това
да бъде като дома


но това
не е моят дом

няма да бъде

аз не съм тук
не съм и за тук
навярно никога
няма да бъда

затова просто живот

затова просто преживяване

и затова
просто ме има
за да ме има
и по-нататък

тогава пак ще съм у дома
и тогава ще мога
пак да живея

вторник, 28 януари 2014 г.

Ако той не беше толкова далече

интересно е че пиша
за теб в поезия
макар да чувствам като проза
всичките неща
които искам да ти кажа

не ме интересува
какво ще кажат всички
този път аз към теб говоря
и другите могат
да го духат

извинявай че го казах
пред теб май никога не псувах
извинявай че изпуснах се
и думата пред теб изказах

да
ти за мен все още съществуваш
макар преди известно време
ти да отпътува
зная че мен ти търсеше
зная че искаше да бъда там
не можех
и не мога аз да си простя
че в последните ти мигове
аз не можех там да бъда
и да си простя

че ме нямаше във миналите дни
че отсъствах
всички тези преходни
моменти когато
ти ме търсеше
а аз не чувах
звуковете ме изпълваха във стаята
а музиката ги заглъхваше
и ти оставаше
без своето

кажи ми
как мога да се отплатя
за всички непринудени
благословии
ти научи ме да гледам на живота
някак като другите
ей така
без грижа за живота

и знаеш ли
не пука ми за словореда
за теб говоря аз сега
и другите могат
да го духат
псувам аз
но ти ме подкрепяш
и аз зная
ти винаги със мене беше
и подкрепяше ме
макар да виждаше
че другите на другаде
ме бутаха

едно не ти казах
и сега ще го изпиша
обичам те
и навярно винаги ще те обичам
и знаеш ли
убива ме
че не можех аз да ти го кажа
докато тук до мене беше
и можеше ти да ме чуеш

сега навярно гледаш ме
и четеш чрез мене тези думи
и сигурно усмихваш се
че мога все пак да чувствам

въпреки че тези дни
аз отричах се от хората
ти знаеш че за теб аз бих
направил всичко

дори и от думата си
да се отметна

но знаеш
ти не си за мен човек
ти си всичко
и за теб аз бих направил
всичко
и бих се променил
ако това те върне тук
отново
пак при мен
пак при баба

пак на този свят


но зная
това не може да се случи


но моля те
все пак върни се

както можеш

както е възможно

и кажи ми
какво аз трябва да направя
отсега нататък

Beer with Jesus


беше в тези времена
когато слънцето се криеше
зад срам
когато срещнах аз един човек
и той ми се представи
като непознат

„нямам име“
той ми каза
аз приех
и знаех че ме лъже
но чрез хората израствах
и приех аз тази празнина
като поредното уроче

и той ми каза че тогава
когато той е бил младеж
хората са били толкова невинни
обръщали са другите страни
и страдали са
като толкова странични
души
сякаш нищо друго нямало е
те са се наказвали
понеже другите
не можели

и той ми каза също
че всички са били велики
аз не му повярвах
имах своите неволи
и му казах че едва ли
някой може да е толкова страхотен
след като света е толкова
преходен

той ме стрелна с поглед
и упря ме
„ти си преходен“
той закле ме
и ми каза че след време
от мене нищо
няма да остане
и след кратка пауза на ума
той ми каза че
най-накрая
аз ще се спомина
ала въпреки това аз ще премина
през просвещение и ще спомина
всички ласки на света
и една накрая
въпреки това
че те ме учиха в безкрая
че рано или късно
идва рая
и Той ми каза че в света
най-накрая идва
радостта

и каза ми че в края
аз ще имам рая

и във последните си мигове
аз ще гледам в късове
как последната си бира ще разлея
и в също време ще преживея апогея

и все пак през последния си миг
аз ще си взема наздраве
със Исус
Поговорих с един човек
вчера
стана дума за света
къде намираме се днес
къде може да бъдем
и утре
аз се интересувах от политика
той ми каза
че няма политка
без доверие

и знаете ли
май беше прав

понеже ако никой не ти вярва
кой ще убедиш
че ти си прав

стана разговор
на четири цигари
две-три бири
ей така
за някакъв късмет
след което той
умело ме покани
на последно
просто ей така

ударихме по няколко
уискита
във неговия апартамент
и той ми каза
след това
че тихо и безшумно
се създава Парламент

аз не му повярвах
знаех че във себе си
таях надеждата за справедливост
че народа си решава съдбата
а не съдбата
си решава безмилостно
народът

ала няколко дни изминаха
човекът ме посрещна
късно през деня
изборите бяха минали
деня се беше удължил

и той ме попита
просто ей така

какво се случи
с демокрацията

нямах думи да му кажа
че живота
някак се е провалил
и че Парламента се настои някак
така
че утре
няма да е ден

“have a little hope on the rocks...”


и днес
когато усмивката не пада
и щастието е без причина
когато няма тъга
и пречупеното е забравено
в задънените улички на столицата
когато няма „вчера“
когато неизвестната
е просто несъществуваща
и когато няма нищо друго
освен щастието

тогава аз съм себе си
тогава аз се чувствам
истински

тогава те обичам
тогава и не си те спомням

тогава си припомням моментите
когато бях човек
когато се опитвах да живея
когато и над мен
небесата можеха
живота да живеят
когато заглушените викове
чувстваха човешки
и насред мъглите тежки
имаше надежди

сега когато уискито се лее
когато и надеждата живее
сега се вричам да отричам хората
и тяхното живеене
всички техни неприличия
всички обещания
думите които
ме докараха дотук

(моите са мои)
(техните са неизвестни)

и когато слънцето залезе
зная
че когато всичко свърши
винаги ще има
една надежда с ледчета по края
една бутилка
с ледчета
във края

„and I wonder
who'll stop the rain?”


в други представи
в други светове
в друга магия
в друга надежда
в другите мисли
в другите светлини
във всичките нощи
понякога и през деня

когато е прекрасно
винаги вали

нима загубих себе си
когато тази зима
най-накрая заваля
и бялата покривка
по земята се разстла

нима от красотата си крадях
по малко всеки път
и когато днес дойде
най-накрая тя
душата ми превзе

загубих ли магията
която ме изписваше
загубих ли страната
от която черпех своята мечта

загубих ли и себе си накрая
тишината ме обгражда
и само музиката я раздвижва
ала след минути
пак няма гласове

няма я мелодията
в това бездвижие треперя
и само празнота намирам
с която редовете да запълня

но някак жалкото напира
и постоянно във главата ми шепти
дори това май вече няма смисъл
дори и тази красота
от теб се отдели

събота, 25 януари 2014 г.

Винаги е любов
без значение от мига
винаги е страх
от вдъхновението на страха
винаги е мъка
от невъзможността на момента
винаги е любов

винаги е любов

има приказки безкрайни
че красотатата е омайна
има любовни тайни
и красоти нетрайни
когато аз се вгледам в градски пейзаж
София като нетраен подземен плаж
посред зима пясък подир сняг
насред всичко
един повсеместен бряг

там където
мога да приема
своя мъка
само моята
реалност
няма нужда от голяма планина
имам нужда просто
от малка равнина

като никаква поляна
аз ще залеся
дървета храсти
просто красота
след време всички те
ще запеят
и аз ше гледам
и просто ще немея

но знаеш ли
насред всичко ще се чудя
дали стопанството е
социална някаква наука
дали чрез него някак
утре
днес
сега
аз ще се свържа
с тази душа

"you have the right
to remain silent”
-”Dance In The Rain”, Dave Mustaine


Чакам
толкова дълго
може би е лъжа
може би е илюзия
че твоята любов искам
след това време
след тази магия
след това междуметие
след тази глава

тези месеци аз страдах
ти знаеш това
тези дни аз се мъча
до теб да достигна
но знаеш ли
всеки жест е донякъде
покажи ми че има надежда
покажи ми
че има любов

един символ
и твоя
е мойта любов
само една надежда
една надежда
и твой е
моят копнеж

просто ми говори
чрез символ един
просто ме признай
чрез тази магия
Любовта
е бавна
и винаги погрешно избира
своите чеда
инак ти и аз
все още щяхме
да сме близо
един до друг

ти ще отречеш
аз зная и дълбоко вярвам
ти ме мразиш в дълбочина
аз съм твоя Дявол
или твоя Сатана
каквото си решиш
аз съм сянка
ти няма да решиш да ме последваш
ако ще и
последната в света да бъда
някаква посянка

но днес аз гледам
през прозореца
за пореден път и мисля
къде си ти във този час
все още те обичам
и няма как да не мисля
за твоите очи
за твоята тревога
и за твоята любов
към другата неволя

навярно твоята любов
никога не беше моя
навярно ти не беше моя
но аз съм твой
дори и да не искам
и твоето лице
винаги пред мен ще бъде
макар и да не искам
Алкохол
не зная дали ще прочетеш това
или отново ще отричаш
не зная дали ще посмееш да отвориш
тази врата
към онази реалност
където аз живея
и никой друг няма
за алкохол ли ще говориш
когато администратора го няма

да повярвам няма да мога
че точно ти за илюзия
говориш
ти си прекрасност
и реалността те подкрепя
къде са твоите аргументи
че да имаш на почит
алкохола
и всичкото друго
за тъга и неразбирателство

твоята реалност
е моят ад
не го ли разбра най-накрая
и сигурно ще продължаваш това
не очаквам да ме четеш
а дори и да го правиш
аз съм минала страница
в твоята новела
и просто една отметка
в твоя живот

така че достатъчно е просто да живея
за имаш събитие
слава Богу този живот
все пак има нещо
което да диша
в този стих

мой е той
аз все пак живея
думите ми издишат
с всяко прочитане
де е утре
де е вдругиден
къде е и вчера

замина
за зимата

днес сняга валя
утре сигурно ще мълчи

а аз отново няма да те видя
и душата ми
пак ще мълчи

съзнанието ми
към теб ще се връща
сърцето ми
за теб ще тупти

ако имаш желания
към мен се върни

ако не
просто си върви

понеже не мога да понеса
част втора
на това разбиване
на човешки сърца

петък, 24 януари 2014 г.

"waiting for a little sign, seems like to no avail,
strolling down the pavement aimlessly,
waiting for someone to snatch your bag of memories;
how come you call it destiny -
when the cross you bear is your only company?..."



В този час свалям
всичките защити
всяка мъничка преграда
всеки дребен трън
по пътя към моята кула
разпускам всеки стрелец
набеден да стреля
срещу нарушители
отпускам цялата си душа
освобождавам сърцето
бавно затварям очи
разпускам тялото си
оставям всяка книга
всеки мъничък стих
всяка рима
някога правена
всеки глас
който някога чувах

сега
в този момент
се отправям нанякъде
и насочвам гласа си
в празната бездна

моля се
за прояснение
за някаква причина
за нещо
в което да вярвам
понеже всичко бавно
си отива

вярвах преди в правилното
оказа се грешно
вярвах в доброто
а трябваше в злото
вярвах че утре е слънце
винаги вчера го виждах
днес трябваше да е живот
а само преходност виждам

чета постоянно за ръбове
и инстинкта да скочиш
май наистина е толкова лесно
себе си да надскочиш

и всяка тъга
зад теб да оставиш
да изпиташ всичката болка
но после
хич да я няма
да живееш до тук
и да тръгнеш
на своя глава
да бъдеш сега
и само тогава

защо трябваше
да се уча да мисля
само проблеми докара
моля те
(право в безкрая)
нека това има
някакво обяснение

и все някога да видя
тази причина
This heart
has many more moons
to see
many more faces
to (not) recognize
many events
not yet transpired
many more sunrises
over the sea

but what if all
was to end sooner
what if it stopped
right now
right this second
would anyone
remember its beats

would anyone know
how tired it was
would anyone know
how black
it actually was
is there anyone
who will know
what that heart
really was

nobody
it beats alone
it dies alone
the way
it has to be


so check your apologies
at the door
there's no one here
who can hear them
this thing has come and gone
and so I'll follow
in the darkness

“God gave me you...”


зная че има приказки
с положителен край
зная че кошмарите се хранят
от мечтите в нощта
зная че любовта
е просто копнеж
зная и че слънцето
е горяща тъга

винаги ще се питам
кой взе решението
нима някакъв Съд някъде
се произнесе
и присъдата веднага
изнесе
нима някой друг го реши
и всичко така се получи
нима имах време да изживявам
и с едно тупване
на дребния чук
това беше всичко
стоп
и край

финалните надписи
бяха в земята
актьорите се скриха под нея
след време сигурно
ще излезе и сценарий
и някои други
в ролите ще влязат

но съжалявам сега
че всичко така се получи
аз бях готов да се уча
бях готов и да чакам
бях готов всичко да бъда
и себе си да изключа

това май е и моята лоша черта
че извън тези думи
аз не зная къде съм
не мога да видя какво съм

не зная в кой точно
сън се намирам

но има една любовна песен
ти винаги ще си мъченика на любовта
а аз ще бъда
засраменият глупак
не може да бъде така занапред

но знаеш ли я

съдба
Вятърът е заглъхнал
в последните дни
има само облаци
обещания
загатвания за буря
но видиш ли
малко по-късно
отново времето спира
и бурята отминава
ден
след ден
след ден

толкова ли е лошо
да искам вятър
и капки вода
по земята
поне
веднъж
като някаква
птица завиваща
покрай есенни дни

и днес пак ме гледаха
подозрително
докато отминавах
със сивото яке
и изтърканите дънки
пак София размотавах

търсех нещо
отново аз търсех
но може би вече е много
може би трябва
да спра да търся

може би е време
да бъда открит

четвъртък, 23 януари 2014 г.

Не е ли чудно
как в свят като този
където материята е навсякъде
и преходното царува
празнотата е сякаш на почит
а едно незапълнено пространство
се чувства като безкрай
наместо простичка дума
поставя се интервал
когато няма място за друго
просто оставя се
празния ред
когато думите не достигат
идва мълчание

и къде точно
всичко се обърка
че вече в тишината
се говори повече
отколкото в суматоха
от всичките думи

в дълбините на едно съзнание
винаги е хаос
и когато войната утихне
когато последното знаме
се озове на земята
идва тътена
и след това безвремието
хиляди мисли
неизречени на глас
хиляди начина
за адов тормоз

защо тишината
е толкова сладка

и къде е този момент
ако думите не достигат
за да се опише
Сега е тишина
само часовника тиктака
облаците над София
пак са се спрели
стоя пред отворен прозорец
и гледам
една нежива картина

по пътя отсреща
се задава черно палто
с бомбе на главата
и цигара в ръката
и раница
пълна с мечти

трафика беден е
по-нататък
след малко ще мине 280
сигурно пак ще е пълен със хора
и въздуха там ще умре

януари отива си
но животът тук сякаш
никога не спира
ето още един човек
от някъде се прибира
а друг след малко
на работа ще отиде

сив е деня днес
и хората май посивяват
в този град на любов
всички се очерняват

сякаш като вечерен блус
картината се променя
бавно престорено нежно
ала звездите тази вечер
май няма да греят

но нищо
и на тях им трябва
почивка
От тераса се вглеждам
към света долу
слънцето напича силно
вятър почти няма

днес е хубав ден за някои
те се събудиха весело
и днес ще живея до края
днес ще се радват на всичко

аз се притиснах до ръба
и от него май някъде паднах
сега се спускам надолу
сега не зная къде съм

сряда, 22 януари 2014 г.

"Не се беше променило нищо и в същото време
нищо вече не беше същото"
"The Forty Rules of Love", Elif Shafak

На Мони



Кръстоска на пътища
едно е пред мен
другото встрани от него
и до знака две фигури
всяка различна от другата

едната ми предлага бъдеще
идилия с бяла ограда
никакви грижи
няма тъга
семейство
и нищо друго

другата ми подава бутилка
има и кутия малборо сто
и тихо ми казва „ела“
ние знаем за всичко

на кръстопътя между две съдби
застанал съм
и май плача
зная какво искам
какво ме доведе до тук
но не зная
дали наистина искам

мога да бъда животно
мога да мисля без думи
ала те са моето съществуване
и без тях аз съм просто прах

сега аз чувам зова
от двете страни едновременно
едната шепти „Господ е с теб“
другата вика
„ела и пийни“

къде съм аз
в това състояние
кога да тръгна
и къде да поема
бутилката е моя съдба
ала думите са моята истина

и ако трябва да мисля бих казал
че себе си уважавам най-много
ала уискито ме довежда към думи
така че довиждане
моя съдба
Също като книга
която свършва твърде рано
като страниците
въртящи се изпод нежните пръсти
като буквите
отпечатани бавно
и с безгранична любов
като метафорите
създадени от майсторска ръка
като символите
на времето
една неповторимост
един край
без никакъв край
и макар да приключва
по някое време
този край
няма завършек

също като цветовете на дъгата
един от друг различни
като залезът след топъл слънчев ден
като бурята напролет
вдъхваща живот
насред сухата трева
като символ на живота
като звездния пейзаж
насред нощната страна

като прилив на безкрайната река
като топъл полив
от сутрешна роса
като шепот от вълшебна тишина
като полъх
от безкрайна красота

създадена да пише
тя е само една
и в думите на моето съзнание
тя единствена е просто
красота
Всяка стъпка
извървяна накриво
всяка дума
изречена грешно
всеки дъх
изпуснат по-рано
всяко премигване
не на място
всеки жест
ранен или късен
всяка мисъл
неизказана

няма да се изповядвам
грешките направих
и не мога да ги променя
но не искам и да се залъгвам
че за тях не мисля и сега

искам всичко да поправя
повечето е далеч от мен
ала с последствията мога да живея
ако опитам

ако опитам
да живея още веднъж
отново да се потопя във водата от вчера
отново да потърся
този глас
отново да се усмихвам
ей така без причина
отново да пуша
и с издишане
да изпитвам блаженство
да търся въздуха
и да го намирам

ако отново се върна
грешки сигурно пак ще правя
и навярно пак ще е късно
да ги поправям
но не мога да избягам от себе си
макар и да опитвам

и всъщност
не искам да бягам
не искам да тръгвам
не искам да ме няма
не искам да липсвам


може думите ми да са кухи
може и съзнанието ми да е празно
душата ми е да е на кубчета
а сърцето да е по страници разпиляно

може и да мисля наобратно
може и да вярвам в утрешния ден
може и да виждам грешните неща

но днес и утре пак ще те извиквам
вдругиден навярно
след това
с всички сили ще се постарая
да те пазя от света

и макар ронливи да са обещанията
макар във почвата да е деня
вярвам че цветята пак ще се издигнат
и не надолу
а нагоре
с теб ще полетя
Спомням си толкова често
лицата на миналото и всичко
което виждах тогава
цялата група
тези усмивки
всички тънеха в жалката суета
аз ги гледах от разстояние
на няколко пъти се изкушавах
в редиците им да вляза
и същността им най-сетне
да разгадая

след време разбрах че лъжа е
всички те са били от прах
екстаз за момент
празнота после
всичките тънели в нищета
а отдалеч с моето съзнание
аз ги гледах като висши
един момент трябваше за да видя
те бяха просто дупки в земята

дали времето ги премаза
не зная
останаха просто моментност
може и в бъдещето да виждам
тяхната злобна суетност
но и времето изглежда ги поощрява
радост и адмирации ги обгръщат
сега ги гледам но вече зная
те са просто небрежност

някъде тогава аз те срещнах
спомням си
бях невидим
чрез музика те посрещнах
и оттогава си моята муза

но не беше след време когато
в очите ти се загледах
и надзърнах в момента
който не мога
(и не искам)
да забравя

едновременно добри времена
и лоши
(Дикенс е майстор с перото)
посрещнаха тази среща
ти отразяваше мъка от минало
аз отразявах мъка отсреща

дойде ред
след време
на жарките книги и песни
и след безкрайните мигове
на очакване и несигурност
ти повдигна мантията
която ме скриваше от света

дойде поезия
на угаснали свещи
изтляващи цигари
в светлата нощ
утрото посрещах с мисли за теб
вечерите те мислех
преди да заспя

измина дълго време
от тези мигове на невинност
сезоните размениха
тази земя
нощта вече идва по-бавно
а сутрин май дори няма
прилив на светлина

но още те намирам
в моето съзнание
и в моята душа

ти знаеш
завинаги не мога да обещавам
имаше време когато бях готов
но утре несигурност е
вчера отмина
а днес дори не стига за миг

не мога и себе си да обещавам
в съзнанието ми се разстила дим
от цигари и уиски
в различните дробове
и мастило в сърцето
все някога ще настъпи
краят на моето изречение

но в тебе се вглеждам сега
образът ти изплува сред мъглата
и ако има една сигурност
която аз зная
тя е в тези очи
за които толкова си мечтая

счупеното все някога
се поправя
а на раните лепенки ще поставим
дори и да не зараснат напълно
в душите си ще ги пазим

мога да ти дам сигурност само
в моите стихове и мисли
и в онази просветляваща зора
когато в съзнанието си те извикам
и те виждам отново
да тичаш към мен
мога да съм сигурен само
в онова което изпитвам
и всеки път щом лицето ти видя
цял-целеничък изтръпвам

знаеш че навика нямам
когато пиша да преувеличавам
затова знай когато го казвам
че чувствам теб все още
толкова ясно

вторник, 21 януари 2014 г.

Луната търсела звездите
още преди тях да ги има
все отнякъде трябва да е започнала
тяхната епична сага
още тогава тя самотна била е
едничка в това необятно небе
и в безвремие обикаляла
да търси своя събеседница

но нямало никой
може би още не били дошли
но дълбоко тя знаела
всички са си отишли
но е нямало какво да направи
в една необятност
тя е била сама
тъжала е
много години
но нямало никой
способен да успокои тази тъга

а после се появила звезда
дребно създание с главна буква
и тя се лутала предълго време
и тя бягала
от своята самота
толкова време преплавала хоризонта
никой не говорил за нея
но накрая на пътя
готова да се откаже
тя видяла блещукаща светлина

в миг и луната
назад се загледала
сторила й се позната
тази следа
няколко мига вселенски
наши години сега
всичко това било нужно
за тяхната среща
и така
те си станали спътници верни
когато наоколо била самота(та)
скоро и други се появили
но тяхната връзка
издържала света

толкова знаели
те за съдбите си

години деляли ги
от техните домове
а може би вече били забравили
точно къде се намирали те
за тях нов дом бил създаден
убежище в неодухотворена душа
макар всичко фиктивно да се струвало
това се чувствало
точно като мечта


знаеш ли приказката
за Луната и звездите
всички
които дошли след това
и как точно преди лунния изгрев
се отправят най-много
(сълзи)
желания

и толкова се изричат на глас
още повече без думи остават
и няма кой да ги чуе тогава
и така си остават
недоизказани

сега
в тези моменти
когато Луната най-сетне намерила
своите спътници
има кой да чуе скритите думи
има кой да слуша
за протърканите пътеки

има спътник за онези мечти
има душа
споделяща същите мъки

също като Луната
звездата е тук
а тези вселенски години
все някога ще ни срещнат
Сякаш в този свят
има само една точка
един момент
миг от вечността
където всичко наред е
независимо от сезона

тази земя е толкова разрушена
на всяка крачка го виждаш
разруха
печал
сивота
безвремие
безумие
и с всяка стъпка
с всяка надежда
следва поредната ескалация

дали има време за промяна
няма
каквото написаха
това и ще бъде
преди нас имаше много такива
и те можеха да боравят
с толкова думи
те можеха да създават
толкова драми

и безсрамно те насадиха
всичко което след тях пристигна
едно поколение
друго след тях
и доста напред
в това безцветно развитие
появихме се ние

и след тази дълга борба
най-сетне май виждаме
има едничко място
само едно
където всичко спокойно е
и всичко е както преди

окото на урагана
килера под стълбите
онзи вълшебен дрешник
обла къщурка на зелена поляна
затъмнена стая
с пишеща машина и няколко свещи

за всяка епоха различно е
може дори да сме надраснали
тази която живеем сега
но има още разруха
в далечните още времена

и ако днес не ти се копнее
върви след мене в калта
все някога от там ще излезем
и ще намерим
тази страна

където всичко е по-добро
и всичко е безопасно

понеделник, 20 януари 2014 г.

по тези следи
аз ще бягам
часовник няма да нося
по звъна на камбана
ше ориентирам
всяка моя стъпка
и ако някога закъснея
за някоя среща
помни че на път съм
и че все пак ще успея
влака да хвана
преди да е тръгнал
и дори и секунда да гоня
все ще я хвана

но знай че за тази надежда
аз ще съм там
и няма да тръгна
преди да я видя
обещанията далече от мен са
тези дни се научих на много
безкрая го мислят поети
и само в стихове той съществува

но никога себе си няма да спра аз да търся
а май вече успях да намеря
онази душа
онази (без)облачна връзка
с истина
и с на летния ден дъжда

за обещания вече не съм човека
но така и няма да се откажа
в дъжда лицето да търся
и с шепот на устни далече да пращам
ред след ред
и мисъл след мисъл
Нека не говорим за години
нито месеци обратно да броим
нека дните да забравим
и на часовете да простим
минутите във миналото да оставим
секундите да премълчим
нека не оставаме на произвола
нека сами миговете да броим

вечери и дни в едно да слеем
навсякъде да търсим светлина
а в краен случай ще си светим със цигари
и ще караме на уиски
и няколко таблетки аналгин

от тук нататък да забравим всички
които бяха в настоящето за малко
да изтрием техните лица от бъдещето
да забравим техните сърца
то никак няма да е лесно зная
всеки в себе си е уникална празнота
и дори и само прах от него да остане
пак следа подир него ще присъства
на нашата земя

но хайде да оставим всяка мъка
само стиховете ни да я показват
и в безоблачното небе отведнъж
всяка несгода да пуснем

неделя, 19 януари 2014 г.

В един прелестен миг
птичката се възнася нагоре
разперва крилата
за първи път
и поглежда света
от много високо
и в този момент
тя е на върха

като повей на есенен вятър
тя се носи над изоставени поля
слънчогледи още живеят
макар слънце да няма
а птицата се превръща
в жарка надежда

краят не идва толкова рано
всъщност не идва и късно
по пътя оставя се кървава диря
и в случайността на момента
някой те следва по нея

и когато се върнеш назад
по стъпките ярки
заемаш от земята малко мастило
и когато се изправиш
да се въздигнеш отново
очи в очи виждаш
тази душа

когато времето минава
думите стават все по-болезнени
когато е радост се плаче
когато е буря се пише
и в тези прозорци от кехлибар
има някаква истина

а знаеш ли
всичко което е този живот
може да се сведе
до единия миг
една ръка
вкопчена в друга
и един влак
носещ новия свят

а птицата отново да разпери криле
и бавничко
с грация да започне своя си полет
през всички реалности
тя да се преведе
и накрая над тез две ръце
бързо да премине

и след време пак да се върне
на тази изоставена гара
да намери пейката
двете души
и живот да вдъхне
на нещо проспано
Със сетния дъх се мечтае
и щом още живот е
има поне още една стъпка
още един ход
докато пясъците се изливат
още един жест
(не)забелязан от всеки
имащ очите
истината да види

отдавна оставих моите демони
на страничната линия
да има резерви
ако душата ми се загуби по пътя
да бъда способен да вярвам
че дори и след мен
още ще има думи

най-често ги пускам
в малките часове да загряват
тренировка за онези мигове
(в бъдещето)
където ще са ми нужни
за да мога себе си да завърша
по някакъв начин

а когато срещна тяхното съответствие
мисъл за мисъл
рана за рана
на свобода ще ги пусна
(вече ще са готови)

някой ден
аз вярвам
че и те ще намерят
своята истина
В книгата на живота
пишат хиляди ръце
и никой не вижда
извън своите две
всяка душа описва неволи
радости и тревоги
ала друг определя
собствените й перипетии
тъй както в тъмната нощ
светлината процежда се
няколко стъпки напред

понякога нищо не знаем
виждаме само мига
понякога утре далеч е
и забулено е в тъма
понякога на пътя ни пречи
огромна и грозна каменна скала
понякога няма надежда
и сърцето пробожда остра стрела

но трябва ли всички да знаем
какво ни очаква във края
когато живота е пътешествие
а крайната цел
всички я знаем
понякога пътя осеян е с дупки
понякога и почивката ни се губи
но понякога слънцето свети
понякога и губим се в думи

и когато дописваме други истории
някой разказва нашите собствени
какво пък
нали все още живеем
и днес се изгубваме
в своите песни
Няма обяснение
което да върне живота
няма дума
която мъката да премахне
няма израз
който да вдъхва живот
няма живот
само чрез думи

понеже понякога
и най-дългото обяснение
води до края
излива се мъка
стените се свалят
войската отстъпва

и само един момент
в средата остава
в едната ръка има надежда
в другата е смъртта
и никога не знаеш
на коя страна
ще застане кръвта

събота, 18 януари 2014 г.

Едно кафе без сметана
една лъжичка захар
едро смляна
имам цигари но запалката си загубих
вие носите ли си
че кафе без цигари
хич не върви
нали знаете

една сутрин навън ше изляза
и на кафе ще отида
и запалката ще си забравя

сервитьорката дойде
и кибрит ми подаде
запалих си цигарата и отпих от кафето
а тя си замина
заедно със сметката

у дома си бях сам
и сега се зачудих
дали не трябваше още нещо
да я попитам

не е ли трудно всяка сутрин
с будилник да ставаш
рутината не я ли убива
сигурно се събужда измива се
и директно на работа
няма време за друго

исках да я попитам за нея
какво мисли и какво изпитва
и да я питам дали е нормално
да се плаша от лицето
което ме гледа в едно огледало
Колко пъти си тръгвах
и колко пъти се връщах
тази улица не се промени
лампите отдавна не светят
всеки върви по някой си край
средата се пази за други
средата е техния рай

не зная кога я намразих
и в същото време без нея не мога
не зная кой ми даде криле
не си спомням
и кой ги отряза

всяка сутрин тук е мъгла
всеки ден е преизживяване
дали се променя нещо
дали се копнее
питайте светлината
тя с право вече другаде си живее
Само думите да имам
и никого от вас
само с книгите да си говоря
и с никого от вас
самичък сутринта
кафето си да пия
следобедния чай
да бъде за един
в пепелника отпечатъците от цигари
да нарастват постепенно
един по един

не съм незаменим
аз зная
под камъните се намират като мен
в малките градчета
винаги ги има
изтормозените от света

но и вас отричам вече
повече с минаващото време
всеки уникален е по своята душа
но всеки е и равенство
кой стои от другата страна

петък, 17 януари 2014 г.

To the core
of life I travel
caution to the wind
light is low tonight
like every time I fall
and forget that I
can get up

see those birds
all fly away
gone are they
today is cold
and rain is falling
never did I understand
why their love
has fallen

pray the stars align correctly
Lord
that is all we have tonight
pray our souls are safe
when we go to sleep

the day is gone
darkness represents us
we lost the game
before we even started
give us one more time
tonight
let the light in
forget the dark

listen to the silence of the leaves
few have chosen to remain
and if all else fails we have them
but soon their time will come

so long our care-free childhood
the life of pain and misery awaits us
buckle up and hope for glory
'til the plane comes down
and dirt covers your eyes

the end is coming
I can feel it
maybe it's my mind that tricks me
something's up
and something's coming
something's hiding
in the light

so the night is open
like the highway I avoid
miles and miles of broken memories
miles and miles
of hopes and dreams

oh Brother hear me coming
see my chariot tonight
find a bed for me to lay in
find some hope
and let it out

show me that I have to fight
give me reason to continue
for all the lies that are forgiven
cut those holes
into my heart

it's not forever that I hear
it's not the death
that parts
it's all the broken souls I fear
for mine is open
half
and half

if I manage to survive I will
fight for glory and for honor
cut those chains that hold
and break free
the ones in fear

but if I am to fall
tell them how I tried
tell them it was time to go
and my Kingdom
long awaits me

say to them that I'm alright
my way is finally clear
and if they believe that I'll be back
don't tell them it isn't real


oh Brother do you see me
from the hill I'm coming
hold the door and let me in
my only hope I left
far behind me

and gone it is by now
washed away by rain and tears
my road led me to this place
my only dream
is to be real