вторник, 31 декември 2013 г.

A phantom in the unknown
a dream in the dark
there is this feeling
that life will be alright
but then there is this realization
that this fucked up reality
gets in the way
of all the good
and all the bad
and everything
that makes me feel alive

because after all
I should be dead
after all the shit
after everyone who left already
those dreams unfinished
those lifes so broken
those vision never free
that freedom
forever lost

and even after my own words
freedom in another meaning
they will never set me free
I will be a prisoner
of my own mind

and the timing is right
and I'll take what is mine
and I know I'll be damned
too bad
I have accepted this fate

there is this feeling that sometime
my life will be unknown
maybe it already is
maybe someone
looks for men in hell

cause after all
that's the place of my existence
all the writers go to heaven
I'm a saint
who's gone to hell

but all those dreams
they go to die
shit is going down the drain
another year passed by me
another life
went up in smoke

and now this fucked-up realization
that life goes then and back
you know something
then it's gone
and after time
you're back at the start

this new year is a fucking lie
someone will accept is a fucking hope
someone will look to it as savior

I will find that hope in words
I will read and write my soul
then I'll die sometime in dreams
words are all
I have

so cheers to all new hopes
utopian pictures of that brave new world
may your your mind prevent you from this hell
may your dreams
go (straight to hell)
(all the way
up there)

понеделник, 30 декември 2013 г.


Аз си мислех през тези дни
че живота е един миг
някакво пространство между изречения
някакъв период
между междучасия

мислех си че радостта е илюзия
и че едно щастие
носи метафорична смърт
мислех че след всички тревоги
идват още тревоги
и след всяко усъвършенстване
идва Дявола и взима
всичко за себе си

ала знаеш ли всичко лъжа е
няма тъга след тъгата
няма и радост след щастието
живота е една везна
и всеки се качва на онова
което сам желае

а от време на време
идва качулката на Света
и отрежда местата на прокълнатите
един път по който
малцина вървят
и още по-малко приемат

на мен ми омръзна
от игри на ума
моят ми стига
че даже и ме натоварва след време
а другото чуждото бреме
нека остане за следващия живот

ако си мислиш че живота
е труден без теб
намери отговора в своите думи
аз преживях досега
и теб ще преодолея
макар да ми трябва
повече време

всички онези бури
всички неравенства от съдбата
твоята усмивка аз държа
но ръката ми трепери а съдбата
е отредила нещо за мен
една неизменима наслада
къде ще я търся сега е момент
да намеря своята нежна
окраса

твоите думи са средновековна наслада
една блаженост една светена красота
аз се държа на прага от много години
май е време вече да го пресека

герой на грешното време
в една реалност пропукана зверски
ти беше в моя живот
сега си една мечта
в минала зима

have love, will travel

В усмивките на нощта ще се крия
и имена без гласни ще изричам
Шекспир ще чета в малките часове
и накриво ще гледам техните носове

защото реалност е тежко понятие
за мен си е просто една врата
винаги е отключена ключа го няма
а на врата си нося верижка без брава

и си вървя по улици сухи из Ямбол
единствено кучета котки и други животни
бродят сутрин обед и вечер
а преди беше толкова живо

и ми е чудно едно мъничко нещо
когато всичко отиде си в тъмната вечер
когато зад гърба остане цяла година
когато отмине декември и целия студ
когато фойерверки засветят и мечтите умрат
когато звездите запеят наново
когато луната се присъедини
чии ще бъдат всичките истини

и дали след една година по същото време
тези редове отново ще пиша
дали в един кръг се въртя от години
и само думите понякога променям

петък, 27 декември 2013 г.

Ямбол, част първа

Не зная дали съм си поставял правила за това импровизирано нещо, което си водя, но все пак ще наруша едно от тях сега. Обикновено се стремя да пиша за живота ми в столицата, как протичат нещата, какво виждам, чувам, чувствам; от какво ми се повдига, какво ме впечатлява и такива разни други досадни работи, но сега ще попиша малко за родния си град. Какво точно ще пиша, предполагам вие, които четете това, ще разберете заедно с мен.
Някак започват да ми липсват онези вечери, в които просто излизахме с приятели, напивахме се, без да ни пука за нищо, понеже следващия ден беше събота и не бяхме на училище (не че много ходехме), и отивахме на някое заведение, дискотека, бар, каквото и да е, и просто се забавлявахме там, докато зората не надникнеше над пустотата на Ямбол, а ние решавахме, че вече е време да се прибираме. Липсва ми онази безгрижност, която правеше всичко толкова прекрасно, толкова забавно, толкова… толкова наше, ако мога така да се изразя. Имахме си вътрешни шеги – все още ги имаме – имахме си най-различни прякори, имахме си и ритуал за напиване, имахме цигари, които заемахме един от друг, имахме си всичко. И иронията беше, че това всичко в действителност беше изключително малко. Но ни стигаше и на следващата сутрин си припомняхме онези моменти, които ни се губеха. Винаги успявахме да донатъкмим историята – в някои случаи измисляхме различни детайли, за да може крайния резултат да има някакъв смисъл, но най-важното беше, че дори и след като всичко беше приключило, ние имахме спомен, който да ни напомня, че едно време сме били луди и – простете за клишето – млади.
Сега… сега не е точно така. Тази вечер излязох на дискотека с компания, от която познавах най-много четири-пет човека и още като влязох в заведението, исках да напусна. Исках да се махна оттам понеже не можех да търпя музиката, която така нареченията диджей избираше, светлините докарваха на съзнанието ми визии за неща, които не искам и да мисля, че имам потенциала да изпитам, хората изглеждаха като напушени маймунки, които знаят само да подскачат и да сърбат от прашните си чаши с алкохол, създавайки сами на себе си впечатлението, че могат да пият.
А изглежда вече позволяват да се пуши в дискотеките или поне в тази беше така. От една страна това е хубаво, понеже този сезон навън е студено и не си струва да излезеш на минусови температури, за да изпушиш една цигара, докато дъхът ти излиза на пресекулки. От друга обаче това създава атмосферата на едно задънено място, в което всеки отива, за да се прави на някой и да си представя, че за тези часове, в които е там, друго не съществува. Може би това твърдение е лицемерно, написано специално от мен, но все пак не променя факта, че населението на малкия град се проваля с всеки изминал ден и независимо дали искаме да го признаем, ние сме част от това явление. Моят принос към този упадък са думите, които пиша, без дори да мисля какво се получава като краен резултат. Успокоява ме единствено факта, че от време на време успявам да стъкмя нещо смислено, а като се замисля, това е единственото нещо, на което мога да се надявам – поне веднъж на двадесет пъти да пиша нещо разумно. Този процент ми стига.
Имаше и още едно нещо, което ми направи впечатление – шофьорът на таксито, което взех, за да стигна до дома си, беше човек, който по никакъв начин не се вписва в нормите на обществото. Ще оставя описанието му до това изречение, а вие сами си правете изводите какво искам да кажа. Но това, което искам да напиша, е, че поне едно нещо тази вечер ме накара да не губя надежда – онези хора, които сами избират пътя, по който вървят, все още имат някакъв шанс в този свят. Дали ще започнат с бебешки стъпчици, дали ще скачат като Стефка Костадинова, дали ще бягат като Юсеин Болт, или ще се мъчат по баира като тридесетгодишна Лада с развален двигател, за тези хора все още има надежда и се радвам, че тази вечер видях поне един такъв.
В заключение мога да кажа, че въпреки всичко, което видях и което ми предстои да виждам, адски много се радвам, че имам възможността да прекарам празниците със семейството си – може би единствените хора на този свят, които въпреки всичките ми простотии и шизофренични тенденции, все още продължават да ме обичат с цялото си сърце и малко или много винаги ме подкрепят в моите начинания. А в крайна сметка, нима това не е всичко, което може да се иска от този свят – една опора, която винаги е до теб и която никога няма да падне, независимо какво се случва?

сряда, 25 декември 2013 г.

И тази Коледа мина
под елхата танцуваха елфи
под формата на желания
и мечти
едно чудо
леко разкривено
дойде по-рано тази година
и май затъмни всичко
едно преждевременно пътуване
към безкрая
на човек
който (вече)
принадлежи в рая

и имаше една песен
че тази вечер
Коледа е прекрасна
че Витлеем е далеч от Бирмингам
и че един живот започва
точно в този ден

чудеса тази Коледа нямаше
един преход към следващата година
календара не скача от дата на дата
просто минава
като влак
подир гара

не чух и камбаните по центъра
може би и те са заглъхнали
може би вече никой няма глас
може би страха
е вече тук

а трябваше днес да бъде прекрасно
само той да беше тук
една семейна Коледа
девет години по-късно
един живот
течащ тежко
без теб

дали в новата година ще бъде по-лесно
дали ще те виждам в цигарения дим
щеше да ми се караш че пуша
но зная
щеше да ми простиш

и това прави всичко по-трудно
всички тези неща които не казах
сега си горе и може би виждаш
но аз съм тук
и връзката се прекъсва

ако за миг можех отново да ти говоря
щях да ти кажа че те обичам
така и не се осмелих крачките да направя
така и не успях
до теб да достигна

сега остават всичките Коледи
онези които ще минат
и само по снимките ще те виждам
и ще мисля за всичко
с което помогна

неделя, 22 декември 2013 г.

“I will always want you…”


Един през нощта
звездите се крият зад мъглата
аз изпих поредната чаша
и гласът ми се загуби
насред ума ми

преди време аз мислех
че в литературата мога да намеря
изход от живота
спасение от сивотата
някакво убежище

сега всичко е просто спомен
едни размазани картини
просто нещо което
никога не мога да променя

един през нощта е
а аз все още мисля за теб
минаха няколко месеца
макар вече да си просто преход за мен
моето съзнание те възприема
като бариера

не искам да скачам
не искам да пълзя
искам просто през стените да премина
и да намеря своя дом

днес аз съм обратно в своята стая
точно както последния път
тогава те загубих в ясното утро
днес аз те губя
всеки момент

в бъдещето може отново да те видя
може за усмивката ти да чуя
може и думите ти да чуя
но днес
аз те губя

но за всеки писател
нужна е болката тежка
ако друго не мога да имам
ще приема ти да си моята
невъзвратима грешка

и днес аз отново за теб пиша
обещах си повече да не го правя
но знаеш че моето съзнание е въпросителна
и утре не зная
дали въобще ще го имам

някой ден ще полудея
и за всички ще пиша сякаш ги няма
но днес аз за теб живея
и теб ще те пиша отново
все някой ден

а дотогава мога само да се надявам
че думите ми стигат до теб
днес утре вчера
аз пиша за други
но думите ми
все опират до теб
Гарвани летят над сиви плочки
някъде над хоризонта идва жълта светлина
чувам чужди гласове до мене
всички те звучат
като злокобна тишина

говорят за неща които
нямат смисъл днес
все към миналото се обръщат
все назад се връщат
дори и в този ден

а аз дори не исках да го видя
не исках камъните да ме заобграждат
мълчаливи снимки по средата
една неизказана
и завинаги премълчана
вина

че в последните мигове
аз отново не бях там
сега миналото си ги взе безпощадно
сега само там
мога да им се извиня

не зная дали те оттам
могат да чуват
не зная дали някога ще се покая
ще се опитвам ще се опитвам
надявам се все да се помиря

а някъде има и пейка
друг път там мога да седя
да им говоря за себе си днеска
да им се моля
да им шептя

докато бяха тук те ме знаеха
те видяха какво мога да бъда
всички те се усмихваха
всички те искаха
за мен хубава съдба

но краят винаги идва рано
винаги може още миг
всичко остава си незавършено
всичко отива си
ей така

а тези правоъгълни отпечатъци
два дължина един ширина
два на дълбоко
те все още стоят отворени
все чакат своите наематели

дали някога аз ще лежа до тях
дали след всичко което премине
ще мога ли да бъда до тях
ще бъде ли всичко простено

и след този междинен период
един преход на душа и тяло
дали греховете във въздуха ще се изпарят
и всички лъжи да бъдат простени

след няколко други десетилетия
дали все още ще чувам
техните гласове техните молитви
те са при Него но за мене се молят
аз съм тук долу
и на всички се моля

но мъглата отново се вдигна
и животът трябва да продължи
днес е топло там завинаги е студено
а свещта догаря
с последни издишъци

На Ямболските гробища, 22.12.13

четвъртък, 19 декември 2013 г.

една птичка днес прелетя
покрай мен
докато бързах по Раковски
мъничките й крила работеха усилено
човчицата търсеше храна
дребните очички щураха насам-натам
във студа тя търсеше
своята си топлина

а ето ме и мен
бързам за концерт
който съм гледал вече няколко пъти

декември месец носи заключения
тази година толкова
другата повече
някакви надежди се щурат към края
може би друго ще дойде


този път аз няма да спя
когато часовника удари дванадесет
ще посрещна новото начало
и ще се усмихна срещу студа

и може птичката
отново до мен да долети
и този път
в очите й да липсва страхът
да я няма тревогата
да се усмихне някак
въпреки всичко
и да ми намигне по своему
а аз да не видя

може би тази година
тя ще разпери криле
и ще полети някъде
по на топло
по на светло
и ще намери своята къща
ще намери своята
прехрана

а може би тази година
и аз ще разперя криле
и ще полетя с нея

на татко

"My daddy served in the army
where he lost his right eye
He wanted my mother, my brother, my sister and me
To grow up and live happy
In the land of the free..."


Пиша почти без цел
някакво импровизирано писмо
до баща ми
който сигурно няма да прочете
но може би някога ще му покажа
всичките тези книги
цялото писане
то ме доведе до нещо
то ми изясни живота
то ме накара да мисля

пиша без цел но може би нещо
нещо ще стигне до него
и ще му напомни
че сина му не порасна
както трябва
но все пак успя да стане нещо
макар и някак не точно реално

твоят син пише татко
твоят син живее чрез думи
ти искаше повече за мене аз зная
искаше сигурна работа
семейство за мен
нещо което цял живот да ме пази
и чрез което цял живот да живея


искаше много за мен
живот без прегради
ти и мама ме пазехте винаги
ти и мама винаги ме обичате
но дойде време когато
вашето дете някак порасна
и се изправи срещу света

и света още не е победил

тате аз пиша
понякога и чета
това не е каквото ти искаше
не зная как да оправя и колата
може би още има време
да ме научиш
още има време
и да ми кажеш
как да стигна до София
без да се губя по магистралата

още има време да ми кажеш
точно как да оправя динамото
зная че Опела малко загрява
когато включа на трета
може да ми кажеш как да се справям
когато колата откаже на пътя
на кого да се обадя
какво да направя
как да не губя търпение
когато изоставам

тате аз те обичам
никога не успявам да ти го кажа
ако тези редове някога стигнат до теб
знай че дори когато не говоря
аз казвам хиляди неща

знай че ти благодаря
за твоята личност
за хумора който
ме изкарва от всяка депресия
знай че макар да не ти споделям
аз искам да зная
че ти си до мен
знай че те уважавам до край
че успяваш да доставиш храна
за мен и за мама
знай че всичко което
зная за света днес
отчасти дължа и на тебе
знай че моята личност
вече е тежка
и отсега нататък
ще ти създавам доста грижи

знай че винаги успяваш да ме разсмееш
дори когато не искаш
знай че когато
ми се обаждаш по телефона
една надежда просветва край мен


може би не е късно
може би все още има време
да прекарам повече време със теб
да те пусна до мен
да ти разкажа за мойте проблеми

да изпием една бира във хола
да изпушим по една кутия всеки
да се смеем да тъжим
и ти да ми кажеш
че винаги ще има още една


тате
аз те обичам
искам да го знаеш
не ти го казах
но искам да знаеш
думите за мен са проблем
освен когато ги пиша
приеми това като моето извинение
че през всичките тези години
аз бях като призрак

тате
все още има време
и тези дни аз ще намеря
начин до теб да достигна
и ще бъда твоя син
макар по различен начин

и тате знай
че първата моя книга
на тебе ще посветя
и ще благодаря
че тебе те има

вторник, 17 декември 2013 г.

“You've got to go through hell
before you get to heaven”
“Jet Airliner”, Steve Miller Band

“And I'm all strung on heroin
on the outskirts of town”
“Carmelita”, Warren Zevon


Вече мина 6 сутринта
от няколко месеца не съм изкарвал нощта
без никакъв сън
просто една вечер
без шум
и хора
просто с мислите си
и може би книга
или филм
или нещо друго

сам със себе си
и лица
които никога няма да докосна

преди време го правех постоянно
към десет сядах на стола
и след девет-десет часа
си лягах
и заспивах веднага

толкова много години преминаха
а хората все са еднакви
непостоянството на мечтите
нетърпимостта на провала

можеш да бъдеш щастлив
само когато
спреш да бъдеш нещастен

а аз след няколко дни
отново ще бъда във къщи
отново във моята стая
отново на моя компютър
на моето старо легло
библиотеката с моите книги
на килима от вече пет-шест години
до отпечатъците по стените
оставени от моите рани

в тази стая аз съм кървял
осемнадесет години
в нея съм плакал и страдал
в нея съм скачал от радост
една мелодраматична история
една простичка стая

за другите това е просто копнеж
за мен това е мечтата

а сега ще запаля една цигара
и ще се опитам да видя
последните звезди
преди зората да дойде
и да ги отнеме

ще си помисля за всички
които бяха в моя живот
тази година
още две седмици има
преди и тази година
да остане във миналото
една равносметка може би е на място
за какво беше
и какво не стана
тази година

ще вдишам никотина
право в дробовете
за момент няма да дишам
за една секунда всичко във себе си
ще държа
и след това
като пеперуда
всичко от себе си
ще изпусна

с тази нова година
ще дойде и нещо различно
може би е време за нещо ново
може би е време
да бъде лично

а тази вечер
за мен вече приключва

и съм толкова радостен
че тази година
поне има за какво
да разказвам

понеделник, 16 декември 2013 г.

The magic in the moment
going with the flow
of thousand rivers in the spring
like a hummingbird
little wings a-flapping
tiny little silhouette
soaring through the air

a breeze in the morning
hot smoke rising
out of the coffee cup
freshly mowed grass
and the smell of those unopened books
always sitting on the bookshelf

it's not that hard
to feel terrific
it isn't easy
yet it is
for one can only be so sad
so long as the tears
are lodged within his heart

there is this feeling in the air
tonight
the winds are rushing through the door
the sun is gone
but after hours
everyone is home

it's a cold world out there
even in the summer
but soon the spring will rise again
and wind chimes will begin
the song of thousand hearts and souls
a melody to which the mind just dances
a ballad for the ages

just a simple one-two-three
and a ballerina in the dancing hall
even though there's no one looking
she can make the midnight toll
yet for her there is no quitting
for the morning they'll be sitting
all those empty faces by the porch
and in their hands a burning torch

and forever on it goes
just some faces in the crowd
hope will spring eternal yet again
smiles of happy
in the morning soil

here's to all that made us sad
here's to fucking up our lives
if tomorrow never comes
at least we had our daily knives

tomorrow
a brave new world is dawning
winter winds are blowing outside
let's find the warmth inside our hearts
and just be grateful
“Hey, we're still alive.”

събота, 14 декември 2013 г.

Калта след време ще засъхне
дъждът отново ще я помете
реките от сълзи ще спрат
реалността ще дойде
и отново ще ги застрои
след време и тъгата ще си тръгне
но след нея ще си тръгват десетици
и само нея ще оставят те
след себе си

след време всичко ще бъде различно
след време всичко ще бъде същото
и кучешките дни ще свършат
ала всеки пак в канавки ще пълзи
и нанякъде ще праща викове

хората няма да се променят
това е добре
изкуството се води от тях

и една дузина сърца
отново ще туптят
душите ще се разкъсват
между желано
и правилно
клепачи ще падат уморено
сутрин и вечер
уморени от живот

но и слънцето залязва след време
луната и тя има живот
по-добри дни
за нас ще дойдат

по-добри
от онези
които си мислехме

На моето малко и сладко лешниче


“look at me, let's do the job,
let's get home tonight...”
Bon Jovi, “Right Side of Wrong”



познавах те от няколко години
понякога те чувах през стените
смятах те за някакво различие
за изпъкналост
във празна графика

сега ти ме събуди от деня
в нощта ми слънцето пробуди
и за първи път на тъмно аз те пиша
посред всички светли сезони

няма да излъжа ако кажа
беше нещо невероятно
насред множество промени
насред стотици дни
виждахме и разминавахме
светлите отблясъци във себе си
сега – накрая се засякохме
и ще посрещнем тук
оставащите ни безлуния

щеше да ми бъде предостатъчно
името ти да узная
но ти ми даде безкрайното
ти ми даде своето разбиране

и разбра че между всички думи
аз съм простичък човек
горя от любовта без думи
обичам до безумие
дори и само на думи

пиша тази песен аз до теб
и трябваше да го направя аз по-рано
но сега е ден макар навън да бъде тъмно
а всичките сезони
вече са си наши

ние ще ги покорим
а те самички ще стоят
и ще ни гледат

вторник, 10 декември 2013 г.

free-floating anxiety.

Едно такова нетърпение
някаква несигурност
сърцето ми бие
нещо си идва
обратно у дома
във време на поезия
и неразвита проза
във време на студ и виелици
във време на хаос
и неразбирателство

нещо си идва
нещо ме търси
вратата стои безмълвна
звънеца страда
от болно гърло
и никой не вика
никой не говори
всеки е мълчалив
никой не смее
един железен камшик тегне
над всички тях
и никой не иска
уста да отвори

сякаш нещо идва
сякаш някой идва
но не зная какво
или кой

една нестихваща несигурност
едно разбиващо нетърпение

сякаш щастието е до мен
а не мога да го докосна

сякаш всичко лошо приключва
но друго започва

сякаш финалните надписи следват
но лентата преди тях приключва

сякаш живота започва отначало
но няма кой да ти го даде

едно туптящо сърце
почернени бели дробове
една проста обвивка
една чужда душа

едно описание на вечен живот
тревога и свистящо пиано
клавиши на неизпята тъга
струни на мъка
и тежка раздяла

живот като в кино
холивудски спектакъл
живот само с вино
крайградски мечтател

неделя, 8 декември 2013 г.

“Never thought I'd be alone like this
Guess I should have been a realist “
Warren Zevon, “The Heartache”


сега накъде
пресякох площада
и се озовах някъде

къде съм
не зная
София може да бъде такава
познаваш я от година
и пак идва време
когато те изненадва

не зная защо
и какво съм станал
може би трябваше да мисля по-рано
не трябваше да съм тук
не трябваше да съм тук

може би щеше да бъде различно
ако се бях дистанцирал

това е проблема с живота
рано е късно
късното вече го няма
риск печели
рискът повече губи
и заминава живота
в разни почуди

отиде си края най-сетне
отиде и радост
отиде си
хайде
време за скок
някой ще каже
време за подвиг
никой не смее

не съм супергерой
искам да бъда

те поне не чувстват
те са просто
герои

аз съм един човек

и не искам да чувствам
нямам късмет

време е да бъда слаб
това бях аз през цялото време
сега ще плача до утре
сега ще плача

а после ще видим
И така след време
всичко се връща
отново сам отново вкъщи
отново всичко се завръща

сякаш всичките години
на село под онези къпини
сякаш всичко е било преграда
сякаш няма никаква награда

след всички тези междучасия
след всичките препятствия
аз бягах напред към светлината
бягах все нататък
към ината

и така е всичко в края
няма я и нея в Рая
няма Ад няма никаква надежда
няма радост
само дребна клечка

запали ме друго не остана
време е да бъда рана
след всичко дето все се случва
остави ме
когато имам нужда

не мога да сваля очите си от теб
ти ме гледаш
и отказваш да се виждаш в мен
наздраве казвам ти сега
на празника
който трябваше да бъде мой
една прекрасна катастрофа
и всеки кръст
е отново мой

обичах те
сега си тръгваш
писах те
сега си тръгваш
не зная накъде сега
ти си там
аз отново
съм у дома

и така е всичко
надеждата истина
сега се чудя накъде
отново да поема
Остави ме под върбата
както всички други преди теб
остави ме на съдбата
на случайността зад теб

остави ме сам пред всички
така си бях преди
така съм и сега
остави ме сам
такъв съм си
да се боря срещу всички
да се боря сам
пред тях

остави ме сам
милиони километри в разстояние
да бъда сам в съзнание
предупреждавах те
взе поука
бягаш сега
поредна несполука

нямаш желание да бъдеш
(с мен)
няма те тук
няма да те има
аз съм една проста антена
която прихваща
чуждата драма
ден и нощ всеки път
чуждото има
моето не
кога ще настъпи деня
че и аз да изпитам
веднъж деня

бягай сега
бягай
ти не ме заслужаваш
аз съм поет
и дневно умирам
намери си вечност
че там
не се умира
Торнадото на хиляди души
много искам аз
малко даваш ти
повей есенен на нежната върба
спирка на трамвая
в есенна зора
аз се уморявам всеки ден
душата ми е в клони
от нежен лен

трябва ли аз вече да те търся
когато ти
от мен отказваш се да бързаш
аз бягам подир теб във време
противно на техните представи
оставям техни идеали
и теб преследвам
до изгреви прегряли

а ти все още не можеш
да избягаш
казах ти отдавна
бягаш
или оставаш
вземи решение
и придържи се

с мен е рай
или удавничене
тук е

петък, 6 декември 2013 г.

Няма да чуеш моите песни
и вика който
всяка вечер отправям
към звезди и други планети
няма да можеш да видиш
символичната кръв
шуртяща от душата ми
всяко денонощие
няма да гледаш звездите
и да си мислиш за мен
няма да търсиш в думите
мисълта за мен

но пък аз те обичам
без тези условия
ако дори твоята балада
се различава от моята

аз проклинам всяка нош
всеки изгрев
всеки залез
дни на самота са вплетени в мен
и още доста дълго
ще останат такива

проклинам любовта всеки месец
всеки изминал сезон е някакъв ад
възпоменание за изминало щастие
споменаване за невъзвръщаема мъка

бягай ако можеш
бягай преди да пропаднеш във мен
не се обръщай във никакъв случай
но ако решиш да го правиш

никога
не си
тръгвай


никога

четвъртък, 5 декември 2013 г.

Винаги е в друг живот
все се губи безкрая
тук и сега е за днес
завинаги все е до утре
извинения и причини
всичките еднакви
„на друго време
на друго място
можеше повече“

аз искам да живея сега
да бъда щастлив сега
да се усмихвам сега
да се смея сега
да живея тук
да бъда тук

искам светът на щастие
да бъде този

не мога да бъда
на друга планета
не мога да бъда
в друга вселена

имам една версия
в различни варианти
софтуерните грешки
са части от кода

една редица от цифри
дефинираща моята съдба
къде ще съм утре къде съм аз днес
цифрите казват
никой не слуша

не искам да зная
какво ще съм утре
след месец година дори
искам да се усмихвам без причина
и да отричам
всяка тъга

дали е светът
или много мечтая
дали подир грешка
все аз търча
дали търся
в началото края
или живея в реалност
от суета

ще взема накрая да ида
в някоя дупка
и в чашата да се давя
минута след минута
докато лицата се смесят
и всичко
просто изчезне

докато нежен глас ми прошепне
„тиха е нощта“
докато допир до кожата си усетя
водещ ме към пропастта
дали ще направя аз тази грешка
ще я направя
толкова много вече допуснах
още една едва ли е край
ще се впусна сред тръни
и низини
и ще се възкача на връх
под земното равнище

и на другия ден пак ще мечтая
сякаш нищо не се е случвало
пак ще търся любов
когато всичко е телесна
наслада

сряда, 4 декември 2013 г.

Тази вечер
ти изпращам звездите
с реактивни самолети
дребни малки
в нощното небе
толкова безгранични
в моето сърце

отправям молитви към мрачните облаци
треперя от студ
загубвам си думите
твоето лице в топлината
откривам
твоите устни
във страст
аз намирам

обичам те
и толкова стига
обичам те

ако ще и всичко друго
да умира
И двамата след време ще сме чужди
по улицата ще сме на различни стъпала
ти ще чуваш утрото в душата
аз сърцето си ще давя във нощта

една любов в земята ще заровим
ще я полеем с вино а може и с вода
приятен полет ще й пожелаем
и ще я оставим на задната страна

аз и ти ще бъдем непознати
след толкова години на „до гроб“
ще си останем все сакати
и ще търсим ний отново
любовта в чуждия покров

чужди ще са всичките усмивки
онези които се насочват все към нас
твоята ще липсвам аз завинаги
моята надявам се
ще търсиш ти

смехът нанякъде ще се загуби
ще си загубим цветовете на фантазията
ще говорим във минорни тонове
и песен никога не ще запеем

но така започва и приключва любовта
една усмивка към страстта
едната спънка води до ръба
а там след него
зее пропастта

с пръст ще ни покрият всички
и повече не ще ни видят тук
единствено надявам се измежду всички
чрез теб да спомнят те
и мен

вторник, 3 декември 2013 г.

Ще си дам душата
само за мига
за една надежда
само за една
поне веднъж живота да уцеля
да гледам слънцето
и всъщност да го виждам
поне веднъж усмивка да успея
на собственото си лице да изразя

за един миг един момент
само за една частица
щастието в цялост да изпитам
щастието
и само него

въздишките по мостовете наклонени
смеха по булевардите широки
целувки по забутаните пейки
прегръдки пред вратата
а след това
самотата

една прощална песен за финал
това е от мен
достатъчно си дал
а слънцето изгрява пад над небосклона
и някой как ще ми забие
пак пирона
Когато небесата се разтварят
да приемат поредната тъга
когато сълзите по бузите изгарят
дупка от поредната мечта
когато и калта остава без следи
тогава не ме следвай
в тишината ти

тогава усмивката си ще загубя
ще се смея със тъгата
тогава радостта ще се покрие
ще замине си душата
тогава тихо песента ми ще заглъхне
и гласа ми ще се слее в самотата
когато нищо друго няма в тишината
когато ти и аз
сме самотата