събота, 30 ноември 2013 г.

най-прекрасната грешка.

Да говориш с поет е най-лошото нещо, което можеш да правиш. Да се загубваш в описанията на сутрешната зора, толкова прекрасна с тези гъделичкащи сетивата срамежливи лъчи, обещанието за един прекрасен ден, изпълнен с емоции, по-светли дори от самата светлина, е престъпление, което само по себе си не носи никакви последствия за тялото, но обрича душата на вечно неспокойствие. Да търсиш метафорите във всички думи, изрази, изречения, абзаци; да се загубваш в красотата и в ритъма на стиховете. Да откриваш светлината, да се впускаш в мъглата, обграждаща вижданията на човека зад тези думи.
Да говориш с поет е грешка. Една от най-големите, които можеш да допуснеш. Да очакваш писма от него е копнеж, който никога няма да бъде изпълнен. Поне не и напълно, понеже винаги ще очакваш още. Винаги ще копнееш за този ручей на вдъхновение, който го е заливал, докато е драскал с перото, разливал е мастилото на различни места, зачервал е думи, които според него са били неподходящи, добавял е изрази с разкривени лястовички, подчертавал е на различни места, понеже му е било трудно да наклони всички букви в думата. Винаги ще искаш да прочетеш още, дори и ако последното писмо не ти е харесало. А в противния случай е дори още по-зле – тогава ти ще искаш още повече, едно хубаво повествование никога няма да е достатъчно, колкото и обширно и обещаващо да е то.
Понеже вижданията на поета са различни от тези, които се намират в нормалните хора. Поетът не е нормален човек – поезията го е подтикнала към нестандартното, поезията го е накарала да гледа различно на всеки мъничък детайл, да го намира, да го анализира, да го загубва, да го открива, да загубва себе си, да се измъква от пукнатините в него, да го краси с думи, да го заравя с ирония, да го изтъква чрез сарказъм, да го търси чрез символи. Той се е отрекъл от живота по своя собствена воля. Не, не този живот – той живее, ако дори и само чрез собствените си стихове. Той се е отрекъл от онзи живот, който другите наричат живот. Той живее по свои собствени правила, умъртвява се всяка вечер с нискокачествен тютюн, опинява се от писменото слово, редом с бутилка алкохол, съответстващ на моментното му настроение.
Поетът има много настроения, едно от друго по-учудващи. Той може да е щастлив от нещастието, може да е нещастен от щастието, може да се радва, а да плаче от тъга, може да бъде радостен, а да изпитва тъга, може да обича, но да мрази, да мрази, че обича. Поетът е отрицание на самия себе си. Една дума го подтиква към размишление, едно изречение и той вече е тръгнал по своя път.
Всяка вечер той пише, всяка вечер твори. Един ред, два реда, три реда, четири реда. Той е написал куплет. Една строфа. Какво ще стане след това? Дори и той не знае. Спира. Замисля се. Да римувам ли, се чуди, или просто да оставя думите сами да се подредят? Обърква се. Хвърля поглед встрани. За момент се чуди дали да не смени посоката на разсъждение. Отказва се. Вглежда се отново в листа, прочита последните думи. Опитва се да продължи тази мисъл. Още един ред, една метафора тук, друга ей там. Продължава да описва, продължава да говори, продължава да мисли.
Вече е написал няколко строфи, вече е открил своето вдъхновение в тази поема. Опитва се да си представи края, но това е грешка, той знае. Знае, че не трябва да мисли за завършека, знае, че просто трябва да остави душата си да говори. Своята изтерзана душа, която прикрива всекидневно. Но той се обърква, когато стига до последния ред. Може да напише всичко, може да напише само една дума и всичко ще бъде ясно. Но това не е достатъчно. Той е поет, но в никакъв случай не е циник. Има тенденция да бъде такъв, но упорито отказва да я намери.
Той търси красотата, търси истината, търси смисъла. Последното така и не успява да намери, но това не го спира. Чрез думите се опитва да открие всеки мъничък кът, всяко закрито пространство, всяка малка подробност – подробностите правят всичко красиво. Той знае това, вярва го с цялото си съществуване. Затова пише толкова много, дори да е пълна глупост, дори да няма никакъв смисъл, дори и самият той да изтрие или захвърли всичко, което досега е написал. За него няма значение – той пише, той мисли, той чертае, той играе, той иска, той иска, желае, желае... И умира. Рано или късно просто умира – в средата на своята последна поема, в средата на едно незавършено писмо към жената, която е негово вечно вдъхновение. Понякога не тялом, просто духом, а това е дори по-лошо.
Един поет разполага само със своята душа. Само със своите мъки, своите чувства, своите емоции, своите мисли, своите тревоги, своите радости. Един поет разполага само със себе си. И всеки, който се опита да влезе в неговия свят, ще бъде просто един отблясък, едно отражение на живота.
Всеки човек е различен, макар че повечето искат да бъдат приемани. Той знае това – вижда ги като различни сенки, като различни нюанси и пише за тях. За всички, които види, за всички, които чуе, за всички, които усети. Допир, дума, действие. Всичко се залага в неговите думи. Всеки е на прицел, всеки е заподозрян. Рано или късно неговите думи биват насочени към всички, дали един по един, или няколко на едно. Той пише за всички от тях – любов или омраза.
Поетът обича и мрази силно. Много, много силно. Той вижда мрака, пъкъла, адския огън в едни. Той вижда разлистващите се азалии, светлината над хоризонта, чистотата на божествен ручей в други. Той вижда така, както никой друг не може да гледа. Той слуша по начин, който не може да се повтори. Той чувства по-силно от всеки. Той живее в себе си, но чрез всеки.
Да говориш с поет, да слушаш поет, да обичаш поет е грешка.
Но това е грешка, която е по-прекрасна от всичко правилно в този живот.
Капки розова зора
над небесата се разливат
потоците тихичко шуртят
едрите листа на юг отиват
насред самолетна писта от дърво
своят полет те откриват

високо и напред далеко
със разперени криле
напред в зората
утре е далече
живей ти само за мига

улови изгряващото слънце
кажи му да намине след това
бъди ти онова което искаш
бъди живота в цялата му светлина

разкарай огнената сянка
с прах затулвай всичката измяна
тук и сега е месец за промяна
тук и сега разбий му здравата осанка

запращай думи и усмивки по врага
залей го с приказна премяна
кажи му за онази вечерна поляна
за луната и за нейната измяна

разказвай приказките на нощта
за всичките дървета тънещи във самота
разказвай за загубените духом
разказвай за изчезналите слухом

разказвай та дори и никой да не чува
разказвай докато се умориш накрая
разказвай приказки безкрай в нощта
разказвай и за Юли
и за неговата красота
Не се е случвало преди
да бъдеш облак на земята
парченце мъничка трева във небесата
да търсиш пак водата
в изветрели кладенци
да викаш без да можеш да говориш
да бягаш без да можеш да вървиш
да искаш без да искаш и да можеш
да можеш без да искаш да желаеш

ирония в живота да откриваш
да чертаеш и никога да не умираш
да живееш до безкрая на нощта
да живееш и да търсиш радостта

поезията утре да рискуваш
във вълните на думи да бушуваш
да гледаш и през хората да виждаш
да гледаш и въпреки това да виждаш

не се е случвало преди да можеш
ти изгнанико на самотата
да виждаш любовта в нощта
да гледаш и да търсиш пак луната

не се е случвало преди да искаш
да не знаеш да потискаш
желание за светлата прохлада
желание за любовната наслада

красива като утрешна зора
появи се ти при мен ела
прозорци във очите си ще търсим
в името на самотата ще се кръстим

да бъдем заедно но поотделно
да бъдем заедно като за последно
да бъдем заедно самотни като едно
да бъдем заедно
но поотделно
Мечта
един човек
една безумна сянка на простора
виси му якето безжизнено
изтегля се на двора
отражение на лятна нощ
една среда намежду всичко
линия красива
и толкова потайна

отстрани го гледат всички
той не вижда
затваря си очите и
това е
той е сам във своя Рай
сам
гол
на двора
той е господар
на своя край

а другите го гледат със насмешка
кой ли този луд е
дето гол си ходи
насред този тежък хлад
кой ли дявол го е обладавал
че да хрумне му
на всичкото това

той ги е изключил от отдавна
слуша само ангелските песни
една мечта
един човек

той е господар
на своя Рай

четвъртък, 28 ноември 2013 г.

Сега е време да заспивам
и тъмнината да забравя
да изчакам зората в съня
и като се събудя
да я видя в реалност
в която изтрезнявах
и виждах истина
сега се стремя към някаква
изопачена лъжа
където всичко е толкова хубаво

и не че не е просто
вътре във мен парчетата са неправилни
пъзела остава незавършен
а картината е разбита
от дупки

но зората аз утре ще видя
ще я посрещна
и ще я прегърна
ако живота е толкова лош
колкото беше
то аз вече преминах
и все още съм тук

къде ще съм утре
къде след това
никой не знае
дори аз

а бъдещето е твърдение
непонятно
но аз пиша
за относителността

и теб ще обичам аз утре
ще те обичам и след това
ти ме спасяваш от пропастта
ти ме караш да вярвам
в живота
(дори след смъртта)

но няма да се предам
ти го знаеш
ще живея дори само
със пръсти очи и съзнание
думите са моя живот

а другото да си гледа работата

ще те видя в своите сънища
ще почакам аз малко
и с теб аз ше бъда
докато отброявам дните
докато теб аз видя
това е всичко
което желая

а после теб аз ще чертая
навсякъде където пише молива
думи и образи
метафори символи
ти си моята
безкрайна ирония

A writer needs a writer.

В последните седмици не зная дали разказването на истории е нещо, в което съм добър. Някак го намирам иронично, тъй като се предполага, че съм писател, макар и не толкова добър. Не зная много неща, но въпреки всичко пиша за тях. Има някакво правило или по-скоро общоприето виждане, че един човек трябва да говори само за онова, за което си има някаква представа, но за мен правилата са само една скучна теория, която съществува, за да предпазва онези, които са твърде страхливи, за да осъзнаят истината. Правилата са хубаво нещо – те предпазват света по един или друг начин, но в същото време точно те поставят ограниченията, от които всички искаме да избягаме. Но пък ако ги нямаше, щяхме ли да имаме нещо, към което да се стремим? Щеше ли свободата да има толкова сладък вкус, щяха ли действията в противовес със закона да бъдат толкова почитани? Щеше ли животът да изглежда толкова прекрасен без тях, ако действително те не съществуваха?
Идеята на един блог е да представи надграждащи се мисли, които евентуално да доведат до някаква реализация. Дали от страна на читателя, дали от страна на писателя, това не е ясно, а и не е нужно да бъде. Поне едната страна трябва да осъзнае нещо и в този момент аз се намирам точно в тази позиция. Иска ми се да мисля, че малко или много, аз представлявам по малко и от двете страни, така че ако се обедини общия сбор на уроци, които съм получил досега, мога поне с някакъв авторитет да заявя, че осъзнах нещо.
Нуждата да бъдеш с някого, нуждата да имаш нещо до себе си, е временна. Звучи малко цинично, особено казано от мен, но това е истината. Притежанието е просто един доста неприличен начин да се почувстваш добре относно самия себе си. И когато този процес на себеутвърждаване бъде завършен, нуждата от този някой или това нещо просто престава да съществува. И всичко продължава, докато в един момент тя отново не се появи. И всичко се повтаря.
Бях казал преди време, че един писател има нужда от друг писател. Никой друг не би могъл да разбере всички негови тревоги, всички негови мисли, всяко изречение, излязло от устата или от ума му. Все още държа на това свое твърдение – но понякога нещата просто не се получават.
Странична забележка – колкото и да се опитвам да скрия думите си в метафори, всеки, който чете тези редове, вече има много ясна представа за какво точно пиша, така че нека това необичайно дълго изречение да послужи като потвърждение – точно за това пиша. Но няма голямо значение въпреки че ще се постарая да го завърша.
Понякога щастливия завършек просто го няма. Дали защото звездите не се нареждат както трябва, дали защото времето не е подходящо, дали защото човека не е подходящ. Просто в края има само прах, само една купчина от оковани мечти, обречени никога да не се освободят и да се осъществят.
„It was good while it lasted”, както казваше Бека от Калифорникейшън.

Усещам, че е време зората да изгрее. През последните месеци се насилвах да живея в тъмнина, а когато слънцето най-накрая свършеше своята работа за деня, аз се захващах за работа и си изливах душата в тъмни цветове и емоции, които никой психически здрав човек не бива да изпитва. За писането, обаче, те са нужни, което е още едно доказателство относно непривлекателността на тази професия. Всеки иска да бъде писател, но малцина успяват – ето една от причините.
А когато за миг успявах да изляза от тази мъгла, реалността ме притискаше толкова жестоко, че единствената утеха, която намирах, беше в собствения си мрак. Още една странична забележка – сам се обвинявам, че пиша толкова открито и драматично, така че който иска да каже каквото и да е относно „превзетостта“ на тези изречения, да заповяда. Хвалби или недоволства, думите, отправени към мен, вече просто се отблъскват от повърхността и отлитат в пространството. Така че излейте си ги, ако това ще ви накара да се почувствате по-добре. В противен случай, пазете ги за себе си. Или за някое ваше произведение. И в двата случая би се получило нещо добро.
Винаги мога да изкажа още нещо, винаги мога да пиша още за своите емоции, за своите чувства, за своите виждания. Някак това го намирам като тема, която е прокълната никога да не бъде изчерпана. Не зная дали мога да намеря онези хиляда метафори за любовта, които бях заложил в едно от стихотворенията си, не зная дали мога да изразя тъгата си чрез горещите дни на Май, но зная, че никога не бих спрял да се опитвам. Дори и всичко да излезе като пълна простотия, дори да няма капчица смисъл в разказа ми, аз няма да се откажа и ще продължавам да пиша. В този свят, колкото и клиширано да прозвучи, всичко рано или късно се загубва и наскоро получих урок на тази тема. Доста болезнен при това, но тук не е мястото да говоря за това.

Ала рано или късно, нещата просто трябва да се оставят в миналото. Някои може да се върнат, други никога няма да го направят. И в двата случая, развитието е извън моите ръце.
Изкушавам се да си послужа с още един цитат, този път от песен, но няма да го направя. И може би тук ще приключа своя импровизиран разказ. Надявам се скоро да има продължение, а още по-силно се надявам това продължение да бъде в светли нюанси.
Надеждата, противно на всички доказателства, никога не умира.

Но тази, за която си мисля, и която, надявам се, изтъкнах по-горе, вече си замина. И е време да се насоча към друга. Такава, която винаги е била до мен и която може би винаги ще бъде.

сряда, 27 ноември 2013 г.

В края на дъгата има нещо
някой чака за да се усмихне
всеки гони нещо
а там той винаги намира
смисъла в живота
чак когато вече
не може нищо
да се промени

но може би така добре е
въпреки всичко във края
всичко се изяснява
и в един момент на красота
всичко се подрежда
и завинаги остава
по този начин

исках толкова други неща да напиша
но те останаха в празнота
а съвсем скоро аз ще се върна
и отново ще те посетя

ще опитам да ти говоря
за живота и за моята съдба
жалко е че само ще слушаш
и няма да мога да чуя
шегите и твоята вечна
мечта

че всеки има си своя
и за него тя е единствена
но твоята беше велика
и аз ще опитам
със себе си да я нося
и доколкото мога
да я осъществя

защото не бях там толкова често
не бях там когато ти трябвах
сега съм готов на всичко
но луда е на съдбата
радостта

вторник, 26 ноември 2013 г.

Докато слънцето не се умори
докато звездите не си вземат почивка
докато всяка надежда изгори
ти ще бъдеш в моята душа

докато децата спрат да се смеят
докато всички усмивки спрат да копнеят
докато онези спрат да живеят
ти ще бъдеш в моята душа

аз умирах всекидневно
преди по телефона да те чуя
разсмиваше ме ти ежедневно
ти ще бъдеш в моята душа

обичах те
още те обичам
повече няма да мога да ти го кажа
надявам се да го знаеш

единствено мога писма да ти пиша
баба ще ги чете но не ти
чух как мен търсеше ти
ще бъдеш завинаги в моята душа

късно е може би вече
отмина времето на мечти
обичам те толкова много аз вече
завинаги в моята душа ще бъдеш ти

Зивон никога не е бил по-смислен
може би Райс ще прослушам
съжалявам за всичко което направих
обичам те и всичко ще прослушам

едно от малкото останали неща
ти беше моята светлина
малко други можеха да повярват
ти ще бъдеш в моята душа

краят идва за всички нас
не е лесно повярвай ми аз
ще плача за теб всеки ден и час
но в себе си ще те тая
дори в сетния си час

на дядо Иван

Сега ми го отне
отиде си спокойно
със усмивка на лице
и викаше ме със сетния си дъх
а аз не бях там
и той отиде си
спокойно

винаги шегуваше се с мен
искаше да знаеш
за последния ми ден
чудеше се дали прекарвам си добре
в този град
на овчари
и заблудени овце

теб сега те няма
но в мен ще те пазя аз
ти беше с мен
сега завинаги със теб ще бъда аз

не бях със теб докато беше тук
сега аз съжалявам
но трудно е
когато зная че не мога
повече аз теб да видя
повече аз теб да чуя
да зная че си там
да зная че ме чакаш

теб те няма

няма те

а тази вечер аз ще плача
понеже ти отиде си

и повече
няма да имам шанс
с теб да поговоря

отиде си
и сега към теб мога
само да пиша
писма без посока

и да се надявам
до теб да достигнат

и да се надявам да знаеш
че живея добре
тук в този град
където всичко е сиво
и където всичко
е толкова грозно

имам нужда от теб
да те чуя по телефона
да ми кажеш че всичко
ще е наред

но сега само чрез Бога
мога до теб аз да стигна
и повече няма да мога
до теб аз тук да достигна

понеделник, 25 ноември 2013 г.

Оставям се на течението
и се втурвам далече
и този път без никакви обещания
никаква сигурност
гаранциите са във вятъра
че някога лятото ще ни срещне
че зимните вечери ще ни стоплят
че цветовете на пролетта
в нас ще се крият
есента ще ни гони
с безкрайните дъждове

водата е всичко
което имам(е)

и във вечери като тази
се осмелявам да пея
за надеждата във деня
когато звездите изгаснаха
и слънцето тъжно изгря

с усмивка си спомням
самотната разходка
до края на света

през смях ти разказвам
за топлия месец

и отключвам душата си
още веднъж

събота, 23 ноември 2013 г.

“calling California
is there anybody home?”


месеци ли минаха
или брояхме чрез години
времето ни подминава
насред величествените градини

на опорни точки се намираме
близо но все толкова далече
километрите не искам да узнавам
те те определят надалече

за теб аз пях за първи път
с думите си поиграх
сега завъртам пълен кръг
и пак към теб се връщам

убийствената красота във твоето лице
невидимите белези на минала умора
другите не знаят колко искам аз
да бъда с теб във слънчевия щат

години ли преминаха
откакто аз разбрах
че теб обичах но не смях
истината аз да си призная

ще се опитам аз да спра
нощта във хората да търся
и сетне да намеря любовта
във теб и твоята красива самота

да ми помогнеш няма да те моля
достатъчно е там да си и да ме чакаш
скоро аз ще мога да ти донеса
обичта която ти дължа

скоро е далече зная
но часовника отново пак тиктака

ще си оставя демоните аз назад

и с теб ще гледам слънцето
над Калифорния

четвъртък, 21 ноември 2013 г.

“Innocence
torn from me without your shelter
barred reality
I'm living blindly...”


не трябваше да пуша
не трябваше и да пия
сега като се замисля
май не трябваше и да пиша

математиката беше моята мечта
чрез вас се научих да я уважавам
опитвах се да я разбирам
и за момент можех да представя
всичките проблеми във живота
чрез простичкото уравнение
във което неизвестната
бе винаги една

но не ми казахте че във живота
неизвестното е толкова безкрайно
че числата някак си са жалки
и че единия човек
е толкова безпомощен

някак като учен
обречен цял живот да търси
смисъла
във цялата вселена

мила мамо мили татко
обичам ви
но време е да кажа
аз съм птицата на свободата
моите крила аз правя ги от восък
слънцето е моя криптонит
а вечер аз съм толкова
неприветлив

обичам ви надявам се и вие
винаги да ме обичате
навярно аз след време
ще се облека
в метафорите на съдбата
алегории на самотата
и ирониите на любовта
в която търсех аз душата

музиката ми ви тровеше
надявам се сега да ме приемете
опитвах се да разбера
що е то
онази
моята съдба

надявам се сега разбрах
че във живота има всякаква тъга

обичам ви
надявам се и вие мене

но сега съм сам

не искам да съм сам

вие винаги
ще бъдете до мене

Cheers darlin'

не искам тях да слушам
те се смеят
без нищо да знаят
те се радват на празнота
пият пушат и чукат
до припадък
и всичко се свежда
до тежестта

те са мъртви
доколкото зная
времето им все ще си дойде
и аз ще отида все някога
но моите песни
поне в мен ще останат

опитвам да мисля
че някой мен ще чете
но и други има
някои преди мен
които тревожат всичките хора
със светли
и тъмни
клишета
(на празнота)

вдигам наздраве сега
в алкохол аз се давя
нека да бъде неуязвима смъртта
нека ме вземе
среднощния влак

нека с тихо почукване
да поема към края

нека да бъде тиха
и мойта балада
Може ли всичко да бъде
такава лъжа
тъгата да се намира в противоречие
може ли реалността да е толкова близо
а душите толкова надалече

може ли да бъде история
чрез щастливия край
може ли всичко да бъде
просто един рай

през пушеци на ума аз се чудя
слушам Деймиън Райс и се будя
с крясъци гонещи сънищата нещастни
сънищата със теб са толкоз нещастни

нямаше как да узная
че образа лош аз ще играя
лутам се в тъмнини безцветни
а когато аз пия всичко е толкова
нежно

а сутринта пак към тебе летя
не искам аз вече
време е да (по)летя
или го има
май вече отмина
или си отива
далече към вечността

Буковски създаде реалността
чрез теб аз видях я изцяло
израстваш минаваш оставяш си всичко
а някъде тъне нежно красота

къде ми е всичкото дето го губя
искам да намеря изгубеното дете
искам със книга аз да се будя
и за момент да не мисля за теб
и за реалността

сряда, 20 ноември 2013 г.

rome is burning

'Rome is burning', he said as he poured himself another drink.”


За всички причини и доказателства, аз съм писател. Опитвам се да го приема макар на моменти да не се чувствам много като такъв. Писателите пишат, както се казва на много места и от много хора и за разлика от множеството изречения, издишани от обществото и неговата толкова разумна и логична култура, това поне е истинско. Единственото, което те прави писател е писането. Няма я тъгата, която те кара да пишеш. Няма го чувството за празнота, което се опитваш да запълниш с безразборно чукане, безкрайно пиене и пушене. Няма го съжалението за онова, което е било и което е можело да бъде. Няма нищо друго, освен писането.
В редки моменти дори се чувствам като човек, който умее да пише. Понякога се получава добре, друг път са просто думи, подредени в правилния ред. Чувството го няма, няма ги всички онези неща, които само добавят към ефекта, към който се стремят всички, които са се заели с това.
В днешно време, всеки може да напише книга. Това ме притеснява – дотолкова ли е западнала литературата, че за всяко писане има читатели? Може би това е следа от демократизма – всеки е свободен да мисли каквото пожелае, да гледа, каквото му се гледа, да слуша, каквото му се слуша, да бъде толкова глупав, колкото той самия желае. Не мога да споря със свободата, тя е едно от малкото неща, за които все още не се плаща с нещо, но това не ме кара да й вярвам толкова много, колкото би ми се искало. Да бъдеш свободен е значело да бъдеш независим. Да бъдеш самия себе си, дори когато всичко около теб е било лъжа. И нека не се заблуждаваме, че точно при такива обстоятелства, инстинктът ти за самосъхранение минава на пета скорост и осъзнаваш, че ти е далеч по-лесно да намериш истината в себе си. Не е така – в такива моменти дълбоко в душата си осъзнаваш, че може би действително е по-лесно да видиш онова, което обществото ти предлага и, рано или късно, да го вземеш. Да протегнеш ръка, да отвориш уста и да го поемеш. И не, този път не се опитвам да заложа нещо перверзно в думите си, просто ги пиша така, както излязат от ума ми.
Това е още едно нещо, което отличава писателите. Един ум за неприятности. Може би и затова съм се насочил в тази област. От няколко години аз не говоря много, поне не толкова с онези, които едва познавам. Предпочитам да изслушвам хората, макар някога дори и това да не правя. Всичко, което ми е нужно, за да започна да пиша, понякога се съдържа само в едно изречение. Дори и една думичка. Това е по-необичайно и доста по-рядко срещано явление, но все пак се случва. А относно музата и вдъхновението, от известно време се опитвам доста здраво да сложа черта между тези две твърдения. Вдъхновението трябва да идва от самата душа на писателя, от самото съзнание. Един писател има заложено в себе си умението да пише, което само по себе си би трябвало да служи като вдъхновение. Няма да се впускам в подробности относно факта дали ставаш писател, или си роден като такъв. Това е тема за дебат, а не за безсмислени разсъждения само на един човек.
Музата, от друга страна, е всичко онова, което те заобикаля. Димящото кафе всяка сутрин, полуизпушената цигара, наклонена почти под перфектен четиридесет и пет градусов ъгъл в пепелника, слънцето, мъчещо се с цялата си сила да се измъкне от опеката на облаците, лаят на кварталните кучета в девет без двадесет, лекия пролетен ветрец в четири и половина, постоянно никнещите строежи, хората, които всяка сутрин минават покрай теб, забързани за работа или за нещо друго. Всичко онова, което не е в теб, аз считам за муза. А ако един писател има невероятния късмет да се влюби, а след това да му бъде разбито сърцето, той получава муза за едно много дълго време. Може би дори доживот. Макар че това е една несигурна крайност, а точно в тези избягвам вече да изпадам.
Ала в крайна сметка, писателите пишат и това е нещото, което ги отличава от всички останали. Всеки може да пише, всеки може да навърже две-три изречения. Писателите ги пишат с душата си. За другите не зная толкова много.
Няма да има кой да обяви края
след като всичко приключи
приказката ще свърши
а няма да има никой
който да слуша

за крилата на Икар
и безкрайния копнеж да бъдеш
близо до слънцето
за златото във очите
и оставянето на спомен
в чуждите души
за слабостите в човека
и радостта в сърцата на другите
щом там го засегнат

за един момент
милиони години
всички ще слушат
и някой ще чуе
някой ще види как с ножицата
режат въжетата на куклите
и те се разпадат в земята
безжизнени бездушевни
лишени от всичко което
им е вдъхвало живот

приказките ще съществуват завинаги
някой е писал друг ще чете

нетлеността ме убива
но нищо
някой все ще чете
И все към страницата се завръщам
искам да напиша още нещо
искам да кървя по листите
искам да се наранявам до полуда

а може би е вече до полуда
и вече е зад нея
да пиша докато не ми остане дума
да пиша и без букви
когато си отида

дали е мазохизъм аз не зная
речникът го скъсах щом започнах
не искам теоретичните значения
искам просто себе си да зная

макар дори и някога да се намеря
така и няма аз да го призная
под камъка ще търся други камъни
във рая аз ще търся ада

някъде по пътя завих напряко
блъснах се във здравата върба
от кобилата май нищо не остана
колелата от желязо продължиха настрана

до този град достигнах а сега
повече не мога да го гледам
но тук съм и тук ще си стоя
ще пиша и без течност ще кървя
Къде да се загубя
не останаха места
за лицата да се боря
или да остана пак във нищета
по булевардите да тръгна
да срещна аз туптящите сърца
обречен да си тръгна
обречен на отиващата си тъга

да свърна в улици без изход
нищо по-различно от моята душа
да пробвам да се покатеря по стените
и да падна в бездната някак ей така
да си отида с автобуса нощен
на двойната седалка леко да се свия
слушалките да си надяна на ушите
и пак във нещо да се скрия

по релсите на влака аз да тръгна
безкрайно да се лутам през градове села
навсякъде минават хората сълзи и смях
навсякъде ги има
навсякъде съм аз

през запотените прозорци да се вглеждам
картина на идилия безкрайна
една усмивка от себе си да отделя
една поне една
с нея мога да се разделя

и тихо пак към хоризонта да пристъпя
бавно да поема със наведена глава
да се гоня в собствените мисли
да се губя в неволите на любовта

но от любов не се умира ще си мисля
сърцето удря барабани и подскача на въже
от любов не се умира но едва
се доживява края на света
Не искам да виждам
разбиране в твоите очи
не искам да виждаш
моите мечти
не искам да зная
че в сърцето ти има любов
не искам да чувствам
не искам има напред

в миналото все още се ровя
за бъдеще не мога да говоря
стъпките си назад аз търся
стъпките си назад аз бърша

стъкла ли разбива
че така ти се случи
под стълби ли търсеше пътя
че това пред себе си откри
тъмни образи ли минавах пред теб
че тъмнината те обзе
щастието ли остави навън
а на тъгата щракна здравото резе

себе си мога да лъжа колкото искам
да се ранявам със собствени думи
цигара с цигара да паля
огъня да гася с повече огън
себе си аз искам да гоня
душата си късам на порции за вечеря
очите си мъча на всяка минута
сърцето ми бие по три пъти всяка секунда

не искам да виждаш във мене небето
не искам да вярваш че в мен е морето

не искам да виждаш че аз съществувам
не искам да искаш двамата да се любим

миналото е моята орис
никога нищо няма да променя

а теб аз мога само да нараня

не натискай звънеца
не минавай през прага
не търси светлина
в моята стая

щастие тук няма
само тъга

отминаха дните
за радостта

отивай бягай
скачай със смях
моята обич
е и моят страх

не се обричай в моята тъмнина
не искай любов
аз имам само една
не търси светлите мигове летни
аз съм облечен във зима
а към пролетта
политам наесен

в себе си имам само балади
а твоята песен звучи със подскок

ти заслужаваш света
аз на себе си
съм си роб
Изградих бездна
от неизречени думи
изхвърлях обелки
от своята душа
търсих нещо
не знаех какво
и все си помислях
че долу ще има
отговор на неволи
решение на проблеми
разбиране в кътове
от време забравени

исках почивка от всичко
исках време да разбера
за такива моменти
щях да дам цялата си душа

времето мина а някак разбрах
че по пътя други не търсех
толкова стъпки толкова страх
а накрая ме чакаше другото аз

и сигурно след години пак ще се боря
в лицата на други своето да открия
да виждам своите в техни мечти
да чувам себе си в техните думи

може би мисълта ми е грешна
може би губя преди да започна
може би искам щастливия край

а може би всичко
е само мечта
За любовта във тъмните ъгли
за думите пропити със мечти
за капките изсъхнало мастило
по краищата на жълтеещите страници
за тежки нощи през лятото
за оцеляване през суровата зима
за мъка във думи удавена
за страха във всяка надежда

за следите които оставят
за стъпките само в едната посока
за остатъка от тежък парфюм
за бледото червило останало по цигарата
за копнежите неизречени
за смяната на самотни сезони
за края и неговата симфония
за началото и за неговата (чо)вечност

за лампите в края на улицата
за пейките под разцъфтели липи
за есента и за тази прекрасност
за ореха във средата на двора
за онази порутена къща
за съветите посети в земята
за небрежните забележки
за всичко което (никога не) остава

за някого който ще чуе
за всеки който поиска
за думите пропити със болка
за чудото
и за мечтите
накрая

"will you stay away forever?.."

Мога само в сънища да виждам
светлините на надежда
мога само в нереалност
кулите да си строя
мога да те виждам
само като привидение
мога до безкрай да ти говоря
но думи си само аз ще чувам

мога да те търся чак до края
но не ще ми позволиш да те намеря
мога да поискам да се върнеш
но само подминаване ще чувам в коридора
мога да си се представям как те имам
но в съзнанието си ще те губя
мога името ти всяка вечер да изричам
но към нямащото все ще тичам

мога чак света да обикалям
мога всеки ъгъл да оглеждам
мога в светлините тъмнина да виждам
мога и на тъмното да се обричам

мога да повярвям че ще дойдеш
мога да повярвам че ще чуя
гласове на върнатата радост
гласове на обновена смелост

мога толкова да се отричам
мога демоните си да изпаря
за момент за тук сега
за една частица от безкрайността

мога за една секунда в прах да се превърна
мога в нищото да оцелея
мога да живея аз без нищо
мога и на сивота да преживея
мога да се върна откъдето идвах
мога да намеря пътя към дома
мога в тишина да се заслушам
мога да открия в нея радостта

мога да се търся и да се намеря
мога в пропасти да се онищетя
мога май аз толкова много

но не мога теб самата
аз да си простя
Забравяш когато
си припомниш
оставяш
след като получиш
обичаш
когато те обичат
но не мразиш
когато те убиват

болката е хубава когато
нищо в теб не оцелява
ножът въздуха разцепва
а куршумът плавно преминава

през дупчиците в малки
и големи думи
през празнотата на безкрая
сините червени
и зелените поляни
на парка дето никой
вече не посещава

тихо в самота се валят
ненаписаните ноти

понеделник, 18 ноември 2013 г.

За любов не ми достигат думи
за омраза нямам сили
да се наранявам нямам воля
няма я леталната и доза със отрова

буквите са някак малко
когато искам всичко да изкажа
но нищичко не иска да излезе
страховете се натрупват рязко
а купонът вън не спира
да се вихри

някои вече спят други
тепърва се събуждат
тръгват със копия срещу стени
понякога дори успяват
убедително да ги разрушат

браво на тях
браво на душите
за споменаване зажаднели
браво на силните сърца
дето на опашки за справедливост
смело се редят

трети ги возят в камиони
уморени от тежкия ден
сутринта ще отворят очи във канали
нищо
и утре е ден

газови изпарения
големият брат те гледа навсякъде
системата си върви дори и без теб
а ти се мъчиш да я разбиваш отвътре

браво на всичките браво
копнежите са мечти със спукани гуми
засилвай бягай по-бързо по-бързо
излитай напред и повече се не връщай

по писти широки кралете се движат
за тях и многото представлява малко
а във ирония там по-горе
малкото го извикват в почести тежки

изглежда толкова много се случва
навън вътре навсякъде там
тук пак при мен само вкъщи
един комар се лута пиян

едната крушка отгоре примигва
другата все се държи
комарът скоро ще падне
а с него земята ще вземе своя дян

човека яде човек обществото пак лудна
човешката кожа сервират вечеря
но май пак по-добре е комара да падне
вместо мойто сърце да се намира под ножа

неделя, 17 ноември 2013 г.

тези дни

“I guess I'd rather die
than fade away...”


Опакова си багажа
куфар пълен със мечти
за друго няма място
не и в тези дни

когато срещу вятъра се гонят
огън и вода а май и малко кръв
бягат литват приземяват
тихо се измъкват насред хорските мечти

по улиците все тревога
маркировката отдавна май изтри се
отлетели призиви се гонят
нещата са така във тези дни

аз намерих си причина
изгубих я но нищо
то така живее се по-трудно
а в мечтите разума го няма

гонят се звездите със луната
бягат пак по нощното небе
а отдолу нищо на земята
всеки се изгубва тези дни

надеждата остава пак след всичко
пепелта се сипе с килограми
ще взема да се дяна някъде където
името ми дори не се знае

вижданията за бъдещето се извъртат
аз бях съм и може би ще бъда
задвижват колелата на живота
всичко се променя тези дни

на север и на юг
на двете крайни точки на света
тънка струя се процежда
а по нея се заплитат всичките съдби

а тези дни не мога аз да чув(ств)ам
тези дни не искам да се моля
молитвите ги чува Господ
мечтите никой не ги вижда

тези дни животът е прекрасен
а пак не мога да си спомня
тези дни се предполагаха прекрасни
а свършиха на прах сред пепел
Дом
какво и къде
защо и кога
и все въпроси
без отговори

врата и прозорец
голяма тераса
мека пружина
и твърда възглавница

или просто едно място
където съм сам
и никой не влиза
след всичките превъплъщения
на моята душа

а тук има една карта
на целия свят

просто едно напомняне
за местата
които никога няма да мога
да посетя

но и това ми стига
един прозорец
тераса за пушене
и двадесетина квадрата
измежду които да творя

друго не ми трябва
хора има навсякъде
носят си своите кръстове
моят се впива вече във мен

може би затова започвам
да се прегърбвам

петък, 15 ноември 2013 г.

Извън болката да бъда
искам но не мога
а реката на мечтите продължава
в контитентите без име

аз не зная вече къде се намирам
чудно ми е че дори името си помня
давя се в съмненията които
ме накараха да пиша

може би все пак намирам някаква надежда
може би ще мога аз да се спася
в пушека на никотина
изгарящ времевърта

а някъде във вечността
магьосника със жезъла
цитира проповедите
от писанието на небиетието

какво се случва когато
думите спрат да се вливат
в морето на спомените

аз продължавам да мечтая

а водата продължава да ме гони

някой ще настигне другия след време
живота е забавен в този смисъл
бягаш но след време те догонва
подозрението на миналото

порока тъй предишен
бягаш няма смисъл

чудно как след време всичко
изглежда тъй невинно
Живота се живее
на нечетни стъпки
през истинското се минава
намерих
не забелязах
търся
не откривам

къде загуби дирята се чуди
загубената в себе си душа
тя помни че май трябваше
да търси все най-малките неща

гради се чудото на основата
построиха Рим на чудеса
тухла тухла аз все чудя се
къде се дянаха онези нещица

ако я видиш кажи й че ми липсва
думите си губят смисъла
аз нямам мисъл нито свят май вече
който в себе си да изгоря

дилъновите представи за света се губят
музиката хубава светът е тъй различен
аз не мога да намеря себе си макар
да търся истината в човека тъй безличен
не мога и не искам да призная
че аз съм сам като безкрая
къде да търся нищо няма
а сам на себе си аз съм някаква рана

и все пак ако я намериш
кажи й че ми липсва
нишо няма да загубя
а ти ако ти стиска
хвани я за ръката й я дръж

истината идва трудно в тези дни
а тя е толкова прекрасна
че Буковски е метафора която
губи смисъла си в нейните очи
Да бъда в слънчевия щат
лъчите да ме огряват
сянка всеки ден да ме следи
и по нея да ме търсят ежедневно

аз искам
но не зная
има ли надеждата да мога
да търся и да те открия
в Калифорния на топло
на пясъка измежду нищото
любовта ти да намеря

капки от инстинкти да оставя
асфалтови печати от миналото свое
да бягам и да бягам все към теб
ала този път със крайна цел
да пътувам и да спра по някое време

слънчевия щат в себе си да открия
да се усмихвам вместо да тъжа
да търся ключове и да ги намирам
да гледам и да се смея
вместо все да плача

човечеството да си ходи
мина му деня
времето му не е днес ни утре
аз искам слънце да ме грее
и някой ден твоята усмивка
в мен да оцелее

а чуждите съмнения да ходят да се леят
чешмите съществуват по целия ни свят

не искам никъде да ходя
щом открия твоят
неописуем свят
В нещо някога ще се удавя
ще се превърна в течност
и със океана ще се слея

ще бъда вечност в нещо
приемано от всички

ще гледам всяка нощ звездите
ще ги отразявам в себе си дори
ще пея с глас безгласен
и ще се вглеждам в другите земи

ще откривам други територии
ще виждам дето другите не могат
ще бъда сетне водещата светлина
ще бъда пътят дето всички гонят

в течност ще се изпаря все някога
и няма повече да се намирам
няма да се губя
а просто себе си ще разбера
и всички ще оставя във почуда

тъгата си е моя
никой няма да я разбере
а аз ще бъда упорит и няма
на никого тъй лесно да я поверя

ще ме следват песните във гроба
приспивна песничка със уиски

стиховете ми надявам се да слушат
всичките онези сбрали се
на камъка

а след това не зная
не мога всичко аз да разбера

може би след време пак ще бъда
и някой все след мен
думите ще наследи

четвъртък, 14 ноември 2013 г.

Навярно след години ще изчезна
човек живее
а след това е просто прах
и духа ми дълго
не ще просъществува
а следите ми ще се затрият
от снега

и думите ми всички ще забравят
поезията е преход
а прозата е безопасен наркотик
каквото ме роди
издигна от праха на самотата
ще ме зарови пак
в един безкраен кръговрат

ще се раждам отново
пак ще умирам
някъде по средата ще мога да бъда
в някой живот ще рисувам по пътя
в друг ще се вглеждам
в безкрайните планини

къде ще остана след края
не зная
за всеки все някъде има място
а може би на ръба не е толкова страшно
когато те бута ръката която
те води към вечното и високо

но всички одраскват едва външното
идват вижда отиват си смели
пропастта е единствено моя

а скокът е толкова непринуден

едно ново пътуване
релсова писта към безкрая

никого с мен няма да взема
и сам ще си бъда както тогава
когато устата ми не беше
следство от адска развала

сряда, 13 ноември 2013 г.

Целия си живот прекарах навън
през стъклата все гледах
надявах се някога аз да мога
там да се озова
там при тях да бъда

студено ми беше
топлех се вкъщи
намирах дома си на странни места
в думи се давех от ранна възраст
от думи изтлявам и в тази си възраст

симфонията ми започна от рано
но ако няма кой да я пише
аз ще се мъча
ще умирам безследно
но един ден на стената за мене ще пише

добро или лошо
всичко приемам
хората са футуристична наука
никога не съм учил с желание
ала това са си моите грешки

те казват че живота бил хубав учител
винаги оставало нещо
аз живея както си зная
зад всеки ъгъл завой аз търся
срещам се с празнотата
но пак търся

а навън е все още студено
но в мен веч гори огън
сечива събирах от рано
трупах кули от изсъхнало сено
надявах се да не се налага
този огън да пламне

а вече нищо не може
този огън да загаси

сега съм аз
вече е време
отиде си лятото
пия вино по мое желание
на топло си стойте пийте кафета

аз ще ви гледам
и по страници ще изливам

изпаренията на глухарчета

и вашите скелети в коридора
който зазидахте
когато бяхте малки

понеделник, 11 ноември 2013 г.

"you only need the light when it's burning low,
only miss the sun when it starts to snow
only know you love her when you let her go..."


Ако само можеха да видят
какво пропускаха
и какво отмина
ако само можеха да разберат
че всичко беше
просто миг

и тя начело
глутницата безпощадна
тя разбираше
но вълците са толкова
непредвидими

остана за момент
а беше толкова малко
и после си пое по пътя
както всички други

искам да се посветя
по страниците
аз на нея
ала дъхът ми веч за нея
е премръзнал
и тя намира топлина
в представите за лятото
от авторите чужди

потиснатост
и тежка мъка
сега пропиват думите ми
а глутницата пак поема
по светлите
и топли
друми

събота, 9 ноември 2013 г.

Няма да те наричам
причината поради коята
Господ е направил Жената
но за Бога толкова близо
досега не съм чувствал
допир желание чувство
които да ме правят човек
които да ме карат да чувствам
че желанието може да бъде истина
че мечтите стават реалност
че всичко което ни прави желани
е в твоите очи
и че твоите думи превъплъщават
всичките мои писания

а Принс толкова много се труди
да пише за лилавия дъжд

аз съм щастлив че откривам
твоите мисли желания
изгледи за света
докато в ракия се давя
и цигари изпушвам
а навън света си живее
в апатия някаква
изпод дъжда

не се търся
отказах се
трудно е вече да мисля
но когато към теб се насоча
всичко става все толкова лесно

можеш ли да бъдеш
най-прекрасното същество на света

а аз да намирам спасение
в алкохола тъй толкова търсен
а никотина да ме подчинява
и приспива в илюзии
че днес или утре
ще бъде прекрасно

аз не мога
друго е вече
може би мога
трето прекрасно
къде се загуби
мечтата
Може би сме родени
да бягаме
и да търсим истини
там където другите
не смеят да стъпват
и да прозираме
през мъглата на ежедневието
че трудното всъщност
е само преграда
която се прескача
и да ги караме другите
да се чудят
„нима е толкова лесно“
и да доказваме ежедневно
че да бягаш
е само състояние на ума
и че за да останеш
трябва само частица желание
и някакво силно чувство
което заражда се инстинктивно

аз не зная къде отиват
когато се отдалечават
но зная къде аз търся
когато загубя

никога не намирам
никога не откривам

достатъчно вече
нека се крият
аз искам светлото да изгрее
и да намеря своята истина

да открия своите дяволи
да ги изгоря с газта
от запалката с която
си паля цигарите
и да заживея щастливо
поне за миг
и да открия че демоните
които ме карат да пия
са просто съзнание

неготово да бъде
неготово да има

неготово да съществува

нека поне тази вечер
да пия за щастие

а пък другото

другото ще го мислим
като изгрее зората
Звездите са си взели
зимната ваканция
много преди да бъде обявена

сигурно са на почивка
някъде на топличко

телефони на безшумно
звуците изключени
хората навсякъде

тихо тази нощ
промъкват се мечтите

не намират никъде покой
и бавно те прекрачват прага
на неразумния престой

всичко си отива
ала тази нощ
някой все остава

надявам се дълбоко
другите да осъзнават
че и в лоши мигове намира се
огънчето на надежда

и че колкото и зле да бъде
всичко в този свят
някъде далече някой чака
поне за малко да оправи
нечий лош покой

а в симфониите безкрайни
поточето да рукне
и да се разкрие
баладата на съществуване

одата на един разбит
пречупен
неразумен
преповтарящ
и толкова безумен

ала все пак наричан
с простичката дума
Живот

петък, 8 ноември 2013 г.

Кръстовище
в една посока
а всички се движат
в другата

пътят е осеян с капани
всички се стремят
върху тях да стъпят
но никой не успява

препъват се в невидими жици
електричеството е постоянно
единствено то
в свят на променливи

гладко настила се лед
гумите сменят умни глави
а катастрофите зачестяват
напук на тревогите

зимни вечери без светлина
някой загрижено прерязал е кабела
тази вечер някой ще мръзне в нощта
друг ще се черпи с малцово уиски

колелата се вплитат едно върху друго
животът живее се в само във кръг
всичко се връща начало и край
и една неразбита настилка

дървесината се сковава проводници няма
само телесната топлина
търка ръчички потрепва с уста
а скромната люлка пак се люлее

Идват и си отиват
от нощта излизат
във деня се скриват
тихо се промъкват
между меките стени
нежно се разпръскват
техните души

нанякъде забързани
отново търсят звуци
букви отпечатани
остават неизпити

чашите са пълни
никой не ги пие
тютюн в ориз увиват
а никой не го смуче

и всички се намират
рано или късно
в затънтеното кътче
някъде на края

в откритите градини
висящата Семирамида
на пейки дървени
Хефестова смела изработка

всички бягат някъде
с ботушки като Хермес
откриват се и губят
всичкото предишно

и в края на деня пак търсят
томчето с изтъркана поезия

поет да бъдеш днеска май
не изисква толкова много

но някой ще се дене ли
че да го каже
да разбие всичките копнежи
на красотата с простичко разбиране
да гледа

че всеки който драсне
десетина посредствени реда
днес поет се нарича

и публика винаги има
публика винаги търси


всеки продава душата си
вечер
всеки я търси
в половинчатия изгрев

четвъртък, 7 ноември 2013 г.

Не е любов
тя ми каза
а коприната се заплете
в оградата зад нея
и пред мен

не я видях повече
но в нощи
като тази
все още мога да чуя
онзи глас който
потвърждава всичките страхове
и съмнения
относно истината
и нейния ефект

от комина на къщата
се вдигаше пушек

някой беше оставил
запалена цигара

огънят бе подхванат
от слънцето
и сухото лято

не я видях повече

и сега я намирам
във всяка капка
и всяко облаче дим

а изгрее ли слънцето
аз проклинам
живота хората
и всичко което
се разкарва навън

сряда, 6 ноември 2013 г.

Ноември
навън вали
в мен е тишина
а някой май чука
на вратата

този път няма да стана
и да отворя
искам да бъда в себе си
и никой да няма сила
да отвори прозореца
за да се вмъкне

ще заключа вратата
тази вечер
и ще слушам дъжда

толкова дълго го чаках
и сега
е вече тук

и поне едно нещо
тази вечер
има смисъл
колкото и безсмислено
да изглежда

не искам да виждам
тъга в капките
не искам да виждам
миналото в дъжда
искам да зная
че утре ще бъде
прекрасно
макар и облачно утро
че слънцето ще се крие
зад идващата зима
че хората ще имат причина
отново да вярват
и че въпреки всичко
ще има такива
вървящи в студа
качулка чадър
плътно яке
и душа обкована
с метал
със любов

и с първите капки
на месец ноември

вторник, 5 ноември 2013 г.

театър.

Достигам до някакъв етап от живота си, може би от съществуването си, където май всичко е по-добро. Клиширано е да го кажа, още повече, че сигурно след една-две седмици ще изпиша десетина стихотворения, в които отричам абсолютно всичко, което твърдя сега, но точно в този момент се чувствам по този начин. Отдавна стигнах до заключението, че писането е точно това – моментно определяне на чувствата, на емоционалното състояние, и всичко, което се напише, не подлежи на абсолютно никаква критика. Да, може да се обсъжда стила, може да се обсъжда лексиката, пунктуацията и всички други подробности, но с емоциите няма средно положение. Няма дори и крайно положение, като се замисля. Те са просто там, константни, немърдащи, неизтляващи. В един етап от живота те изглеждат по този начин и това е всичко, което би могло да се каже за тях. Никой не може да определи едно чувство само с думи, колкото и да е умел в това изкуство. Никой не може да го изрази напълно само в картини. Нито в песни. Нито в каквото и да е. Чувството е просто такова – чувство. Дори и думата звучи твърде плоско, някак като недовършена поема, ненаписан роман. Но може би точно там се крие цялата магия – то няма край. Няма и начало. Всичко е там и никога не изчезва. Скрива се за момент, изтърпява промените в съзнанието, душата, сърцето, и след като всичко отново се върне към статуквото, отново се появява. Ако не друго, то поне това изникване на повърхността прави живота поне малко по-интересен и динамичен.
Но някак ми се струва, че се отклоних от тема, която дори не съм започнал да развивам. Исках да говоря за четенето, но сега осъзнавам, че нямам какво толкова да кажа за него. Много хора преди мен вече са писали за това, много хора са оценявали достойнствата, предимствата, ефектите от това да четеш от първия взор на слънцето към опустелия свят до бавното му спускане обратно към собствените си дълбини. Изморяващо от една страна, но в края на деня всичко изглежда много по-добре и много по-прекрасно, отколкото ако просто се вгледаш навън и започнеш да мислиш за праха, наслояващ се върху пустите улици, за хората, които те отминават на улицата, загърнати в палта и якета, с плътни шапки по главите. Всички бързат нанякъде, никой няма време да се обърне и да се огледа. Всеки трябва да прави това – ако не постоянно, то поне веднъж на известно време. Всеки трябва да си постави за цел да търси знаците, да забелязва малките неща. Тогава светът би могъл да започне да се променя към по-добро. Една малка крачка, едно светкавично действие.
Далеч съм от експертизата си, като говоря за тези неща, но това никога не ме е спирало да си изливам мислите. Няма и да ме спре в бъдеще, понеже ако не мога да бъда обективен сам пред себе си и белия лист хартия (макар в този случай той да е просто виртуален), то не мога да бъда искрен с нищо и никого. Тук, на тези страници, аз съм себе си, в цялата ми грозота и прямост. Не мога да лъжа, макар да окрилям истината в някакви метафори, които достигат до неправилните хора. Това е една доста забавна ирония, между другото – метафорите и въобще посланията, които се влагат в писането, никога не достигат до правилните хора. Може би точно това кара писателите да продължават и да продължават, докато най-накрая не намерят своя обект на желание. Някои успяват. Повечето не. Но тази тема, сама по себе си, е твърде обемиста. Може би ще я развия по-нататък. Ако не ме хване друга вълна.
Друго нещо, за което искам да попиша малко, е задоволяването на очакванията. Някой май беше казал, че това е смъртта на желанието. Когато удовлетвориш някой свой копнеж, когато изпълниш своя мечта, тези неща престават да заемат челно място в твоя мироглед. Няма как просто – нещо, към което си се стремял толкова дълго, по което си хвърлил толкова много от усилията си, от мислите си, от чувствата си, въобще от целия си живот, изведнъж се изпълва и в теб зейва една огромна дупка. И тя остава празна, докато не се намери нещо, което да я запълни. Може би оттук идва цялата тази идея, че след една дълготрайна любовна връзка, която е имала нещастен край, човек се впуска в множество безсмислени, ексклузивно сексуални връзки. Имаше една мисъл в един сериал, гласяща, че главния герой се е опитвал да запълни празнината в себе си като запълва празните места в други хора. Хедонистично, но от друга страна напълно правдоподобно, поне по мое мнение. Но пък от друга страна, всяко действие, всяко решение на човешкото създание си има своите причини и от всичко излиза някакъв резултат. Белегът на един истински разумен човек е в онова, което той извлича от всеки такъв резултат. Добро или лошо, ясно или не толкова. Винаги има отговори. Винаги има послания. Понякога просто е нужно да се потърсят по-усилено.
И ако трябва да се обобщя, точно това е моето състояние в този момент. Искам да намеря нещо, което да заеме челно място в моя собствен изглед за живота, понеже последното, което го беше направило, вече е потънало в дълбините на незадоволените копнежи и то ще остане мое искрено желание за още доста дълго време, но в един момент шоуто просто трябва да продължи.
И кой знае, може би вече съм намерил онова, което търся. Може би всичко е било едно изграждане към финалния акт, който да осмисли цялото представление до този момент.
Всичко сме актьори в този живот. Някои просто играят ролите си по-добре от други.
Нищо повече.

неделя, 3 ноември 2013 г.

Да се чувстваш болен по дома
докато монитора те гледа и те съди
страницата бяла да те липсва
а думите да те отказват от възбуда

къде е стихосбирката когато трябва
къде да търся за да мога да намеря
някъде и някога аз можех да говоря
сега не зная как дори да пиша

отидох си обратно в стаята
между четири стени и осемнадесет години детство
всичко беше както го оставих
нищо лошо не се случва тук

а май забравих си цигарите
обърках мислите си те са мои
цигарите ми са до пепелника празен
изчакват ме тъй както аз очаквам все деня

огромни книги ме очакват в другата страна
магия (не)реалност самота
дните си отиват хората остават
някои бягат други пък летят

и няма смисъл в нищо ако гледам
другата страна на всичко плоско
каквото е било такова и ще бъде
остава ни единствено сега

чудя се дали да продължавам
има пак какво да подкрепя
ще се държа и няма аз да се предавам
живота си е мой и май ще го прекарам в самота

но винаги ще има някой покрай мен
по страниците толкова осиротели
винаги ще имам дома към който да се върна
стаята ми все ще е до мен

сърцето ми ме води към надежда
нова май това е красота
не търся смисъл няма го отиде си
търся истина и вечна простота

да бъдеш умен значи да обичаш
да бъдеш умен значи да си сам
ако значи никога да не бъда обичан
аз хвърлям разума не искам самота

искам да намеря в капчиците сутрин
една усмивка гърлен нежен смях
по устните една целувка
тялото потънало в небесен свян

не искам повече да търся
готов съм време е къде да те намеря
повече не искам да се крия
готов съм тук съм време е и ти да ме намериш

любов на вечните гиганти
любов от самота родена

обичай ме до утре в четири следобед
обичай ме
а другото не го мисли