четвъртък, 31 октомври 2013 г.

Бентовете се разбиват
водата напира
паника по улиците
хаос насред звездите

а такова спокойствие
в тази обикновена нощ

нещо се случва
нещо предстои
не зная какво е
(звездите вече не ми говорят)
не зная къде
(дори Луната се крие
зад булото на облаците)

някой се движи с чадър
а дъждовете така и не идват

всеки ден аз търся
обяснения отговори истини
действителност илюзия нещо
разнебитени тротоари
и изтъркани очертания
булевардите се смалиха
а улиците без изход
станаха толкова много

сега не вървя
аз тичам
времето отминава толкова бързо
нямам възможност дори да погледна
встрани назад
даже понякога
и напред

всичко се обвива в мъгла
нюанси на черно сиво и жълто
виелица идва но никой не вижда
никой не чува
никой не иска

сълзите изгарят студения камък
(хартията гори на такава температура)
а даже понякога и ледът
се разтапя
когато до него достигне
смразяващ вика
на отлетелите птици

а навън май се затопля
светлината отказва да си отиде

някъде Джими го каза
една кралица си изплаква очите
някъде един крал
е без своята жена

някъде губи се вярата вечна
някъде се възвръща
в един кратък миг
някъде някой обича и вижда
някъде друг пристъпва
към пропастта

а душата е толкова вечна
живее живее
отказва да не присъства
минава през толкова цветни
животи
остава и диря
за следващите години

къде са крайпътните камъни
сега когато
всичко опира небето
и всеки търси своята опора
в нестабилността на тези
въздушни кули


но тихо сега
всичко заспива

а утре е толкова далеч
когато нощта те обгръща
със своите блестящи криле

сряда, 30 октомври 2013 г.

Едно пространство
зад стена с ключалка
вратата е очертана с червена
незасъхваща боя
а вход няма

изходът не съществува

портретите са разпиляни
по стените
килнати наляво и надясно
а с всяка изминала секунда
се изрича безмълвна молитва

къде ли отиват
всички тези слова

кой ги слуша и кой
ги разбира

а някои хора
живеят в изображения
животът ги е напуснал
и образът във картина
ги поддържа на земята
такива каквито
те не са в небесата

чудно е че след толкова време
боите все още блестят
а пламъкът на живота
е отдавна изгаснал

капак над огнивото
престояла вода върху блясъка
и зехтин нямащ какво
да залее
и отново нещо
да възобнови

а само с един размах
на острия нож
блещукащ на лунната светлина
платното ще се скъса
и времевърта ще прекара
живота обратно
на първата стъпка

а дали този път
ще има промяна

и дали някой ще иска
да има промяна

и какво между всичко
ще може да бъде
променяно

пясъците на времето се изливат
и прашинките се изгубват
безследно

кой ще ги търси
по целия свят
за да върне обратно светлината
на изгасналите факли

вторник, 29 октомври 2013 г.

За обещания време няма
за празни думи
оставени от странник
с качулка
червено малборо
във вътрешния джоб
бутилка Джак
хвърлена в най-близката кофа
и зачервени очи

следи от сълзи

не мога да ти обещая
не мога да вярвам
отидоха си много думи
отидоха си много редове
не мога да вярвам
вече на обещания

няма да ти ги давам
дори и да ме молиш
за тях

ала няма да си тръгна
дори и да ме молиш
за това

думите ми служат за утеха
когато липсва ми останалото
те ме нараняват
и ме ощастливяват
ала аз обичам ги
тъй както те май никога
мен не ще обичат

но аз и теб обичам
не зная колко но отива
към безкрая
не зная дали е там
или е някъде извън съзнанието

ала и твоята душа
е някъде тъй свързана
със мен

и аз не зная ти
дали към мен
ще се придърпаш
или ще останеш пак далеч
на безопасно разстояние

ала поет съм аз и думи
винаги ще хвърлям

а любовта за мен ще бъде
разнебитеното кътче
отчупено от Рая
Имената ще останат
в миналите дни
а буквите които
ги съставят ще се чудят
къде да отидат
за да намерят новия си дом

първите редове в рима
изписах със цел
а сега се намирам в положение
и не зная към кого
да насочвам думите
не зная причина която
да ме кара да пиша
и да римувам любови

първите редове на един
експеримент
продължаващ до днес
а много хора се радваха
други не толкова

къде бях аз

някъде между редовете

там си оставях чувствата
там се изливах
и тихичко плаках във ъгъла
никой не виждаше
никой не чуваше
никой не знаеше

сълзите си бяха мои
сега изглежда
са на всички

и вината е изцяло моя

тогава май също беше
но тогава вече
отмина

и със зората утре
ще дойде нов ден
в който пак ще редя думите
и ще намирам рими
за несподелените любови

и разминалите се
лица
във вечността

понеделник, 28 октомври 2013 г.

lady writer

В някое друго време
и на някоя друга пейка
ще се намери човек
с писалка в ръка
купчина листи поставени
на краката
и хиляди метафори и символи
в главата

не зная дали това
е правилното
време място
правилния начин
но само това
зная

и се надявам някога
пак да те видя
пак да ти се усмихна
пак да бъда шастлив
та ако ще и да те видя
хваната с чужда ръка
влюбена в чуждо лице
изживяваща чужди мечти

а сега съм просто
объркан в реалностите
не зная дали ще мога
някога да разкажа за себе си
без да те включвам
където и да е

писател или поет
вече не зная
но с думите ще боравя
дори когато други ги използват
срещу мен

поезия в проза
проза в поезията
смисъл в редовете
главна тематика
по абзаците

нямам нищо
освен писането

съзнанието ми е разбито
душата на парчета
вижданията ми са дуалистични
а очите ми виждат
само една фигура
в пространството

не мога да правя друго
освен да пиша

и слушам отново
Спрингстийн
ала не е пролет
няма къде да избягам
няма кой да ме приеме

изгорени мостове
преровени пътеки
високи стени
бодлива тел

къде е пътят
къде е изходът
къде са всички

преди време те всички
бяха тук
сега няма никой
вятърът е студен
всички са надянали
черните раса
(сякаш са готови да запеят
моята еулогия)
всички чакат
понеже знаят
че вече няма накъде
да се бяга

а аз искам
да остана тук
искам да намеря спокойствие
и надежда
по широките булеварди
на столицата
да виждам светлината
в подлезите вместо
тъмнината в която
ми предстои да се потопя

иска ми се и някой
да ме запомни
с добро или лошо
усмивки или намръщвания
смях или сълзи
викове или тишина

просто искам някой
да знае
кой съм аз
и какво преживях
с кого бях
защо бях

как бях

и как можех да бъде

и как никога повече
няма да бъда така

но в едно есенно утро
може би след първото кафе
ти ще се появиш на вратата
и ще ми върнеш всички усмивки
и ще видя радост в очите ти
смях на устните
злато в косата
и сутрешната роса във веждите

и тогава

тогава всичко пак ще бъе
прекрасно

и истинско

неделя, 27 октомври 2013 г.

“excuse me
while I kiss the sky...”


ще полетя
и ще оставя всичко
зад себе си
всеки малък детайл
по земята
може да взема
цветята за Алджърнън
може да намеря своето
спасение в ръжта
може дори
да съзра повелителят на мухите

но всичко останало
всеки човек
всяка тревичка
всяка малка подробност
която ме тревожи
ще оставя зад себе си
или под себе си
докато летя

лилава мъгла
дуализъм
индивидуализъм

ще намеря няколко крила
и ще ги закрепя
по тялото си

а със себе си ще взема
само любовта

и с усмивка
ще се срещна
с вечността

където и да е тя
каквото и да представлява
когато и да е
каквото и да бъде
моето посвещение

ще се постарая
всеки да узнае
каквото трябва

а сега
ще летя

и никой няма
да ме спре

на Мили (my light when it's dark)


Нямало друг изход
нямало хубав край
нямало прекрасен завършек
понеже краят бил символ
на реалността

аз я отричам
изцяло

живея във нея
пиша за нея
изобразявам я в метафори
не я зачитам в иронии

но значи ли
че не вярвам
в живота
който ми предоставя
и човека
който ме кара да вярвам
в самия себе си

аз се боря
живея вярвам мечтая
вече не заради себе си
вече заради нея

тя която
накара ме да се боря
когато тъмнината се спускаше
твърде ниско за да мога да видя
която ме караше да повярвам
че любовта като по чудо
не е илюзия
а привличане някакво
изумителна подбуда
която те кара да вярваш
да бъдеш да искаш да можеш
да обичаш до граница
и впоследствие до безкрая
на дните които
ограничават човека
и го карат да мисли
че всичко приключва

всичко може да приключи
но аз ще обичам
докато мога

а и няколко мига
след това

относителност в мигове

аз ще обичам до края
и след като си отида
ще обичам отново

събота, 26 октомври 2013 г.

Трагедии
в комедиен етюд

те и двете излизат
от едно и също място

път и спасение
път и загуба
някъде по средата
има павета

има и плочки

но никой не ги забелязва
и всеки ги настъпва
всеки ден

тръгнах нанякъде
спрях за момент
и бурята връхлетя

нанякъде ми отнесе листите
мастилото в химикалите
се разтече
а аз стоях скован
безпомощен
безучастен

нанякъде
някъде
къде

един самолет преминава
и аз му махам
дано поне тази метафора
ми даде сили
да продължа

петък, 25 октомври 2013 г.

без думи.

Изкушавам се просто да лепна едно празно пространство и това да бъде всичко. Понеже в крайна сметка, кой ли чете, кой ли слуша, кой ли вижда каквото и да е? Всеки си гледа неговата работа, всеки си мисли неговите неща и колкото и един човек да се опитва да обясни нещо, другите ще виждат в думите му онова, което те самите искат да видят. Това си е простата истина и колкото и да не ми е приятно, колкото и да се ядосвам върху това, нещата няма да се променят. Хората няма да поумнеят, гледните точки няма да се сменят. Всичко ще си остане същото и въпреки това все пак ще има такива, които да викат и да се оплакват, че нищо не се променяло.
И не, този път просто не усещам, че има нещо, с което мога да замаскирам яда си. Обикновено във втория абзац все успявам да хвана от въздуха някоя метафора, с която да олекотя малко тона, все намирам някой символ, който да оцвети цялата композиция, но този път такова нещо няма. Дори и не съм сигурен, че това – каквото и да е – ще добие някакъв завършен вид, който мога да изложа където и да е. Но пък и преди съм започвал така и съм приключвал с нещо, което поне по някакъв начин да изглежда сякаш е минало през импровизирано сито. Истината е, че нищо, което пиша, не преминава през сито. Винаги когато пиша, винаги когато си насилвам съзнанието да измисля разни неща, думите ми следват едно правило – откритост. Може би не изразявам мислите си вербално, може би не смея да изрека някои неща открито, в лицата на хората, за които те са предназначени, но именно затова и ги изкарвам под тази форма. Няма да е за първи път, ако кажа, че говоренето не е едно от любимите ми неща. Чрез тази безсмислена размяна на любезности, думите се губят някъде из въздуха, някой ги приема, друг ги пропуска, трети ги използва за вдъхновение. Първообраза им се губи, истинското им значение се размива и никой не разбира онова, което е трябвало да разбере. Но пък и тук идва контрааргумента, че всеки разбира каквото иска и никой не е задължен да приема каквото и да е. Не ми се спори. Най-малко пък със самия мен си. Ще пропусна.
Какво друго да кажа? А, да. Омръзнало ми е някой да ми намила на главата. Не мога да разбера защо хората не могат просто да изказват мненията си с нормален тон, тон, който поне в някаква степен се доближава до онова, което се приема като човешка реч. Разбирам, все пак всички сме произлезли от някаква примитивна форма, така че е нормално от време на време да се държим като неандерталци, но все пак, малко усилие няма да е никак зле. Опитваме се да бъдем разумни, опитваме се да бъдем човечни, опитваме се да бъдем образи, които да бъдат приети. И нека не се заблуждаваме, че сме избрали да бъдем онези, които сме, понеже ние така сме решили. Нека пропуснем това – избрали сме да бъдем тези герои, понеже искаме някой да ни приеме. Лицемерието е повърхност, зад която се крият онези неизказани копнежи, които никога няма да си позволим да вербализираме. Всички искаме да бъдем приемани, разбирани, оценявани. И ако трябва да бъдем бунтовници, така да бъде. Ако трябва да бъдем жертви на обществото, така да бъде. Ако трябва да носим маски, така да бъде. Всички искаме да бъдем някои. Да ни познават, да ни поздравяват, да ни се радват. И това, както и други неща, също няма да се промени. Така че защо да го крием – всички сме един вид проститутки, които копнеят за поне една малка доза обществено одобрение.
Мразим обществото, а в същото време искаме то да ни обича. Парадокс. Ама и ние си живеем в парадокс, така че защо точно това трябва да ни грабва вниманието? Обичаме хора, които същевременно мразим. Тя и омразата има в себе си много обич – за да мразиш наистина някого, ти преди това трябва да си го обичал. Трябва да си имал силни чувства, трябва да си виждал себе си в него, за да можеш да достигнеш до такава степен на антипатия, която те кара да го виждаш с рогца на главата, почервеняло лице, огън, бълващ от всяка пора на тялото му и две черни точки там, където трябва да са очите му. И пак използвам думата трябва. Някой ми беше казал преди време, че това е лоша дума и тя само значи намерение, но никога действие. Или може би го бях чел някъде? Не помня, а и ме съмнява човекът, който евентуално ми го е казал, да го помни също. Периферия. Повърхност. Какво значение има?
Съмнява ме, че някой ще намери някакъв смисъл в моите думи. Те са си мои, така че и отначално никой не трябва да ги прави истински за себе си, освен мен самия. Но все пак дълбоко се надявам, че някой може да открие нещо. Иска ми се най-сетне някой да намери скрития смисъл във всичко, което пиша, макар дори на мен да ми е трудно да го открия. Ама те и моите писания са често пропити с цигарен дим, алкохолни изпарения и не-толкова рядко най-различни форми ни опиати, на които хич не се гледа с добро око.
Но то и писането е смърт. Бавна, при това. И точно то ми е най-големия порок. Започнах да пиша. Пристрастих се. Не мога да спра. Това е – рано или късно, нещо ще ме погуби.
А дотогава ще продължавам да си излагам мислите под писмен вид. И ще мълча в големи компании. Това съм аз.
Относно финалните слова – нямам такива. Никой няма да ги прочете, така или иначе.

четвъртък, 24 октомври 2013 г.

“what if God was one of us?
just a slob like one of us,
just a stranger on the bus
trying to make his way back home
back up to heaven all alone...”


Безоблачно небе
звездите се губят
луната просветва
изядена от гладните
нощни птици

а Той създаде всичко
преди твърде много
години

и какво ако сега
Той върви сред нас
и се чуди как да свърже
двата края
по кой булевард да свърне
за да намери позната улица
за да види познато лице

ала през нощта
рядко се намират хора

но той не търси хора
хората са негови деца
Той е доволен знаейки
че те спят дълбоко
в този час
и продължава да върви
посред тихите улици
а някъде в далечината чува
някакъв шум

и е радостен да открие
че за първи път
не знае
какво причинява
тази еуфория
тази радост

радостен е да знае
че все още има
хора
негови деца
които да откриват
нови неща

които да продължават
неговото дело

и Той е един от нас
и Той
е мечтател
като нас
Нека помечтаем малко
нека отделим
няколко секунди
да си представим
как слънцето изгрява
когато пожелаем
как хората
се усмихват
без причина
как цигарите
удължават живота
как виното
е винаги от глухарчета
как тревогите
не съществуват

как всичко което познаваме
става неузнаваемо

как всичко
е прекрасно

как и ние
сме прекрасни

нека помечтаем
вечер сутрин следобяд
нека говорим
без думи
нека да мислим
през друми

нека просто
да оставим всичко
да бъде прекрасно

поне за момент

поне за момент
Понякога се уморявам
да мисля
в ярки цветове
и да виждам нюансите
на дъгата
зад всеки завой
и във всяко лице

да си представям
как от очите се появява
онази стълбица към рая
и как аз се изкачвам
нагоре нагоре нагоре
и достигам до Провидението

понякога искам
да се откажа
от всичко
и просто да престана
да бъда

да отнема вертикалната черта
на плюса
да затъмня светлината
да спусна завесите
да оставя шума навън
да изключа телефона

да потъна
в нищото


ала когато някой потропа
на вратата
или прозореца
и ми подаде ръка
веднага се сещам
откъде тръгна всичко

и отново излизам навън
и отново се усмихвам
срещу вятъра
и отново изписвам гнева
и отново се търся във стихове
и отново виждам надежда

и отново се боря

отново да се върна
отново да се открия

отново да бъда лице
с процъфтяващата усмивка
на слънцата които
не са изгрели в минали дни

да осветя поне един ден
където някой няма
да открие
своето слънце

разбъркани мисли

Започвам това без наличието на абсолютно никаква идея относно неговия завършен вид. Бях намислил да пиша за булевардите като средища на разбитите мечти, където хората просто минават, където прекарват една малка част от всекидневния си живот, таейки някакви искрени надежди нещо да се случи. Нещо да премине покрай очите им, нещо да профучи край ушите им, нещо да ги удари в лицата, за да осъзнаят, че са живи, да осъзнаят, че тяхното време още не е дошло и все още могат да направят някаква промяна. Все още могат да оставят своята диря в света, да оставят следи от стъпки, които след десет, двадесет, сто, двеста, петстотин години дори, някой да последва. И не просто да последва, а да изучава, да анализира, да отрича, да приема, да разисква и най-накрая да уточнява накъде точно са вървели, понеже абсолютно всички пътища, започнати още от невръстната възраст, остават неизвървени. Да, един човек може да започне някаква мисия, някакво приключение и докато е жив да се стреми към неговото изпълнение. Но реалността, в която живеем, не е замислена по такъв начин, който да позволява на всеки да си завърши нещата, преди да му дойде времето. В най-добрия случай даден човек просто ще достигне много, много близо до крайната цел, ще види какво се крие в края на пътеката, но за съжаление няма да има време да отиде там и ще издъхне с визията за онова, което е можело да бъде.
И някак иронично се замислям, че май всички ще си отидем така. Какво можеше да бъде, ако преди две седмици бях направил това, вместо онова? Ами ако бях казал това? Ако бях тръгнал наляво, вместо надясно? Ако бях се решил да говоря с нея? С него? Ако бях излязъл в петък вечерта, вместо да си стоя и да гледам „Комиците“? Ако, ако, ако...
Но след като изглежда никой не вижда нищо лошо в този начин на живот, кой трябва да бъда аз, за да се кача на кутията си и да започна да въздавам правосъдие? Нямам нито аудиторията, която е нужна, за направата на такова изявление, нито думите, които да постигнат най-силен ефект върху въпросната аудитория. Интересно как ако бих имал едното, веднага бих придобил и другото – макар и да не е много задължително да става така. Но все пак изглежда, че в днешно време ставаш най-популярен, най-известен и почитан, ако мнението ти се различава от общоприетите норми. И лично аз нямам против – онези, които мислят извън допустимите рамки на нещата, помагат на културата извънредно много и именно заради тях живеем в тази напреднала технологична епоха. Но има някои неща, които бутат тези представи до крайности, които никак не се напасват с моите виждания. Да, зная, аз нямам правото да заявявам каквото и да е, нито имам позиция, нито имам сила, нито имам каквото и да е друго, което да ме издигне в очите на обществото. Ами точно това е – моето мнение абсолютно никога не е еднакво с общественото, думите ми доста често хвърлят метафорични камъни по главите му, цялостното ми отношение към обществото е меко казано негативно. И все пак моята особа тъне в неведение, думите ми достигат единствено до един тесен кръг от хора, още по-малко от които разбират скрития смисъл в тях. И да, може би моето писане далеч не е на нужното ниво, за да достигне тази така желана аудитория, но все пак ще си послужа с това за довод, относно изчанчената представа за отшелничество или каквото там се казва, когато някой рита срещу вятъра.
Не е във вижданията, а е в човека. Започвам да се замислям и колкото повече оставям този поток на мисли в съзнанието си, толкова повече се убеждавам в неговата правота. Всичко е до човека. Няма значение дали той ще каже нещо, което да е неудобно, ако неговото излъчване приляга на нормите – понеже абсолютно всичко има някакви норми – той ще бъде харесван и уважаван. Няма значение какво ще решава да облича. Няма значение какъв ще бъде музикалният му вкус. Няма значение какви филми ще минават пред очите му, какви книги през ръцете му, какви други неща през каквото и да е друго. Ако той е харесван, ако излъчва търсеното, той ще бъде уважаван и зачитан.
И може би това е всичко, което исках да кажа. А може би не.

Наблюдавали ли сте някога полета на един гълъб? Нямам предвид просто неговото излитане, имам предвид цялостната подготовка, която предшества полета. Онази засилка, онази упоритост, нужна, за да е възможен постоянния размах на крилете, който понася това тяло все по-нагоре и по-нагоре. Виждали ли сте го някога? Надявам се, че сте.
Малко са нещата, които са по-пленяващи от всичко това.

сряда, 23 октомври 2013 г.

“there is only one place
they call me one of their own...”


Скоро ще се върна
обратно по улиците
които познавам
скоро ще бъда отново
онзи човек
който бях
по булевардите
които ме направиха човек
по площадките
които обичах като дете

те имат много дефиниции
за дете
възраст ум държание

аз съм си дете
още откакто се родих

ще си остана дете
ако ще това да ми отнеме
целия разум

а днес е прекрасен ден
може би ще намеря дъгата
и ще поема по нея

може би тя
ще ме заведе у дома

вторник, 22 октомври 2013 г.

Полуизядена луна
високо над блока
срещу мен
сънят ме достига лесно
тази вечер

готов съм да се боря
готов съм да вярвам
готов съм да прощавам
и себе си да умолявам
готов съм да виждам
готов съм да гледам
готов съм да говоря
готов съм да творя

отминават дните
на ядливите отрови
гъбки толкова приятни отвън
а толкова смъртоносни по същност
отминават дните на маскираните
качулати фигури с огромни коси
сеното го носят вече
по хамбарите
и там то ще прекара зимата

на топло
и на сигурно

а тази луна
ще бъда първата
която се появява
над новите дни

над новите мечти
и над новите
души

а ти кови там
създавай нови реалности
аз ще живея в тази
и докато мога
ще се боря за нейното
оцеляване
В този момент се изливат
всичките спомени от лято
преливат нежно във есен
и звуците на птичките които
бавно отлитат
към своето второ
лято

а тревите тук отново
ше бъдат зелени
листата ще връщат времето
назад
и отново ще цъфтят
птичките ще се върнат
с първите лъчи на слънцето
а с усмивка ще има
поне един човек
който да ги посрещне
и да ги остави да се влеят
едва доловимо
в собствената му душа

идва ноември

нека поне да вали
този сезон
и поезията да се лее
с всяка от дъждовните капки

а птичките

птичките ще се върнат
и лятото
ще се върне
със тях
Пред безименна черква
сънят бяга
на вампирите от снощи

слънцето ги изгаря
шумовете ги уморяват
а в торбите по гърбовете си
те носят кривите обещания
на свети Георги

а пейките са разхвърлени
навсякъде около четириъгълника
на Бога
по тях са поседнали
душите на днес и онези
останали в утре

праха по покрива
се настила
а задуха ли вятър
всичко наоколо
се разпръсква

прахът остава

кой ще седи по пейките
когато настъпи зимата
и метафората на Бога затърси
топлите брегове
на Карибите

кой ще се моли на Бога
когато се изгубят светиите
и всеки затърси своето щастие
по периферията

а един от вампирите се подготвя
за своята вечерна
служба

посвещения без адреси.

За непринудените мълчания
за хората със които
се говори без думи
за следите по шията
от целувките летни
за остатъците от виното
за неиздуханите глухарчета
за тревогите минали
за онова днес
и другото утре.

sunny smiles

Тревата в парка
е по-зелена когато
по нея се разстилат
толкова усмивки
и детския смях

и когато топки за тенис
навсякъде се подхвърлят
когато семейства минават
а тревогите на деня
са толкова далеч

и когато четирикраки любимци
подскачат в радостен бяг
а техните собственици издишат
и разграждат в облаците
струйки дим

когато слънцето залязва
лятото си отива
когато се издига луната
любовта се разлива

а когато настъпи
онази неловка среда
тогава се спуска
неземната красота

an afternoon under the sun.

Гласове от тишина
изплували
а тишината си е
опаковала багажа
и е отишла на топло
завита с юргани
и родопски одеала

тук никой не мълчи
и никой не говори

ала няма нищо
което да липсва

и всичко
поне за няколко мига
(от есента)
е наред

понеделник, 21 октомври 2013 г.

Вечер като всички други
тихо е навън
и тук няма кой
да крещи
и ако реша
мога да се изгубя
в себе си и да потъна
в дълбините
на собствената си тъга
и да почерня душата си
за пореден път

но защо да го правя

има толкова много
нюанси на светлото някъде
толкова много пътища
по които не съм вървял
толкова много усмивки
които да видя
и толкова радости
които не съм изживял

защо да търся причини
да бъда потиснато черен

за същото време и място
мога да бъда щастлив
и на щастието
верен
Сигурно е приятно
всяка сутрин да се будиш
под звуците на хубава музика
и още преди очи да отвориш
на устните ти да цъфва
усмивка
и един по своему детски
смях
да излиза от теб
а вече отиващите си птици
да пригласят на музиката
с омагьосващите си гласове
и денят да започва
с парещо кафе
и целувките по шията

бъди моята музика
(днес)
(утре)
(след един ден)
(седмица)
(месец)
(година)

бъди звукът който чувам
всяка сутрин
и следите които остават
по моята шия
пропити
с мастило
и поне мъничко
любов
събудих се
(още една реалност)
облякох се
(за какво съм тук)
излязох
(къде съм)
качих се в автобус
(хора хора хора)
шофьора говореше
(аз съм със слушалки)
даже май викаше
(аз не го чувам)
той беше ням
(даже аз бях ням)
а до мен си говореха
за 8 декември
и как задачи
щели да решават
(а аз усилих звука)
усмивки смях
(this morning I made the call)
още неясни думи
(I was there for you)
тетрадка с твърди корици
(now it's time for you
to be there for me)
смях
усмивка
изкривен поглед
(don't let this be my time)

и проклет да бъда
ако искам това
да свърши

смисъл няма
няма и точки
ала думите са тук

и само това
има значение

неделя, 20 октомври 2013 г.

“calling Elvis
is anybody home?”


Ще изляза
и ще намеря някого
и ще впрегна всички
свои сили
за да го накарам
да повярва
в себе си

ще му вдъхна доверие
да помечтае
увереност
да полети
и упоритост
да пренебрегва всичко
което го спира

ще намеря една душа
почернена от всекидневието
и ще направя всичко
за да я върна обратно
в първичния рай
на мечтите
и красотата

ще изляза
и ще мечтая

ако няма кого да намеря
може би все още има
някакъв шанс
да открия
себе си
Осъзнаването идва
когато най-малко си готов
и когато вече всичко
лежи в прах
и останки
от една трудно
изживяна
мечта
и парчета
от едно друго бъдеще
където всичко е можело
да бъде по-лесно
и по-красиво
отколкото е
сега
Очаквам утрешния ден
очаквам ново вдъхновение
нова причина
да пиша
нови неща
които да обезсмъртя
нови видения
които да ме тормозят
нови нюанси
които да не успея
да опиша
нови сълзи
които да не изплача
нови радости
които да (не) изживея

нещо ново
нещо различно

а тя реалността
само това чака

и отнякъде един създател
с един чук
играе „Angry Birds”
и само се чуди
на коя птичка
да отреже крилата
и коя да смаже
с усмивка на лицето
Огън по водата
душата ми се криви
не зная защо
(кой държи факлата?)
не зная откъде
(нека гори)

казваше някой
че огънят пречиствал
и че когато нещо в теб
гори
всичко лошо си отива

ала наред с лошото
отива си
доброто

ала нека гори
нека ме гори

нека изгоря
и да видя как
всички ще ме гледат
когато вече
не могат
да ме видят

нека
нека

горете ме сега

ала не крещете
след това

аз горя
и вие ще горите

ink.

Символи по ръцете
картини на Сътворението
или просто цитат
от любимия поет

а по лицата им
няма нищо

ала точно там
се чете най-много

но никой не смее
да се покаже там
където е най-търсен

всеки бяга
с мастило по ръцете

дори и следи след себе си
не оставя

събота, 19 октомври 2013 г.

Опитвам себе си
да превъзмогна
в душата си спасението
да открия
да намеря някаква лъжичка
щастие
и дните във дъга
да оцветя

ала има си причина
задето ролинг стоунс
пеят
не можеш винаги да имаш
онова което искаш
а продължението на фразата
се крие в припева

заглавието е просто
и съвсем ясно

а Джагър преживя
толкова много
и стана толкова
голям
не зная дали започна
от малък
или просто си беше
голям
преди да започне

самия аз
отново търся спокойствие
в липсващите капки
на вечерния дъжд
който така и не идва

а от толкова много време
го чакам
толкова много сезони
толкова много години
все не го посрещам

един ден може да дойде
на вратата да почука
да ми отвърне с усмивка
когато попитам кого
търси
да ми отговори засмяно
теб

достатъчно дълго тъжа
време е и при теб да пребъде
щастието любовта
и спокойствието
на дъжда

ала приказки
е всичко това


а приказките са реалност
само на малките
деца

петък, 18 октомври 2013 г.

Погледнах към прозореца
и без думи прошепнах
„Какво е това?“

Не гледах навън
към извиващите се
клони
нито към светналите
улични лампи

едно куче излая
преди малко
но и него не гледах
нито слушах

погледнах в прозореца
с надежда да видя
един смел нов свят

видях лицето си
изменено и променено
неузнаваемо чуждо
и толкова не-мое
колкото никога
друг път
не е било

а ако не е мое
чие е
и кога загубих контрола
над него

и кой стои
от другата страна
на стъклото

дали ме вижда
дали аз го виждам
дали и двамата знаем
че другия (не) може
да гледа отвъд
дали някога
ще узнаем

и кой ще победи

животът е игра
на победи и загуби
и онзи с най-добър баланс
ще преживее зимата

а за есента
за есента ще говорим
по-късно

четвъртък, 17 октомври 2013 г.

Още един път
просто ей така
за да има нещо
по тези редове
и да не остана
незабелязан
и тази вечер

къде пиша
и защо пиша
и за кого
отиват всички тези
думи

и някой дали ги чете
ама наистина
да ги чете

не мога никого
да обвинявам
дори самият аз
не зная
какво искам да кажа

те казват
че провидението все някога
идвало
ала за мен то идва
винаги късно

и винаги пуша
след като се изпиша
или изчета

винаги пуша
когато издишам поредната доза
от този живот

а с какво се брои
животът
за мен е с броя
написани стихове
и метафорични
абзаци

тази вечер небето
е червено
някъде има любов
някъде някой
обича
някъде някой
е жив

тук има просто
доживяване

greatest hits revisited
не мисля
не и сега
всичко е минало
то затова и времето
е минало

считах се за поет
докато не разбрах
какво съм пропускал

няма да го намеря
няма и да се поправя
няма да изграждам стени
но никой не заслужава
тази болка
която идва с моето
съществуване
и онези мъчения
които идват
всяка вечер

в тези редове
няма смисъл
ала аз ги пиша
с нещо на ум

надявам се все пак
някой
да успее да вникне
в празното ми съзнание

и най-накрая
да ме намери

аз не се крия
винаги съм тук
няма бодлива ограда
няма електрическа тел
телефонът е винаги в мен
а очите ми все нанякъде
гледат

аз търся
не намирам
чакам
не дочаквам
очаквам
оставам разочарован


и после защо
не съм спирал когато
ножът опре в гърлото

сряда, 16 октомври 2013 г.

Желая
Искам
Вярвам
Обичам
Творя

пет букви
и пет думи

Кипя
Неразумно
Истинско
Градене
Искреност

и още пет думи
в които се губя
отново

а дъжда
продължава
да си ръми

заглушава шумоленето
на поредната страница

и животът продължава
а книгата
не приключва
Дайте ми стени
с рушаща се
и вече изветряваща
боя
безкрайни томове
с пожълтели от времето
страници
една нощна лампа
за да мога да ги чета
и няколко кутии
с чай от мента

без захар

и един прозорец
за да наблюдавам постоянно
своята мечта

всичко
което искам
е просто
в един момент

не ми трябва
вечността
трябва ми
сега
Никотин в кръвта
нежно почукване
на капките по перваза
и абсолютна
тишина

тези вечери
са прекрасни

някак си мисля
че само за тях
живея

а останалото
в този момент
няма значение
А тук
не живее никой
освен безкрайните истории
на вечните класици
прашасалите етажерки
и вазите с увяхнали
цветя

някой ден
може и аз
да имам късмет
да живея тук

надявам се
а това е всичко
което мога да направя
сега

утре е далеч
Изхвърлям си запалената цигара
през прозореца
а дъждът я потушава
преди тя
да е достигнала
до земята

от третия етаж
наблюдавам тъмнината отвън
и се вслушвам в дъжда

тази вечер
се чувствам в безопасност

а книгите
са моето спасение

стените са си мои
думите също
и съм сам
оставен на произвола
на душата си

тази вечер
тя
е в безопасност

тази вечер
аз
съм
в безопасност

Мило Дневниче.

София не ме обича. Какво да правя? Дали да изпратя някакво жално писмо до някой тийнейджърски таблоид и да излъжа за възрастта си, като им кажа, че все още имам думичката „тийн“ във възрастта си? Или пък да си хвана четирибуквието и да изляза на някакъв импровизиран протест под надслов „Променете столицата ни!“ Може всъщност да добавя и още няколко удивителни, тъй като явно днес никой не гледа какво точно пише, ами как се пише. Следователно ако напиша „ПРОМЯНА“ ей така, с големи букви, и добавя десетина удивителни след това, би трябвало да има някакъв ефект, нали? Нека опитаме:
ПРОМЯНА!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
Някак си хваща вниманието. Добре, така ще бъде, това ще да направя. Само сега трябва да си намеря някакъв по-големичък лист. Чакай, мога да слепя няколко от тези по-малките, формат А4, един върху друг, след което или с лепило или с тиксо да ги залепя един до друг и така да направя лозунга си по-голям и по-очеизбождащ. Понеже май и това днес се цени високо – да се виждат нещата, да ти изваждат очите. Не е важно какво пише, важно е как го пише и колко е голямо. Големите неща се ценят много повече, отколкото малките неща. Хубаво, че аз поне си имам едно голямо нещо, така че все някой трябва да ме обича.
Мило Дневниче, какво да правя? Този град ме отхвърля всеки ден, улиците ми изглеждат твърде тесни, хората не спират да ми пресичат пътя, времето е толкова горещо, колкото никога не е било в родния ми град, а студа така и не идва. Защо не е студено? Миналата година по това време вече ми измръзваха мартинките и се чудех кой чаршаф и кое одеало да използвам, за да се завия вечерта и да имам някакъв шанс да се събудя на другата сутрин все още способен да използвам всичките си мускули и крайници. Сега се чудя какво точно да си сваля, за да мога да се охладя толкова, че поне да мога да си затворя очите и да не искам да ги стискам до такава степен, че да се надявам да изхвръкнат през клепачите ми, оставяйки ме във вечен мрак. Така поне мога да спя. О, виж, това е вариант! Още тази вечер ще го пробвам. Освен ако не забравя, а това е доста голяма вероятност. Ох, какво да правя?
Мило Дневниче, днес пък се разкарах по Славейков и се нагледах на множество в малцинство. Толкова много в толкова малко, а пък аз, надянал слушалки в ушите и надул траша до дупка, вървях забързано нагоре-надолу, сумтейки и пуфтейки, че нямам достатъчно място, по което да вървя, без да се сблъскам с някое непознато лице, което пък има голяма тенденция след това да ми размъти сурватката толкова качествено, че да не мога да си спомня не името си, ами каква точно раса се водя. С такива типове е изпълнена София, мило Дневниче, но те не са най-опасните, макар всеки мускул в тялото ми да напира да възрази в този момент. Е, не те пишат тези редове, така че могат да млъкнат... Ауч! Нещо ме резна в гърдите. Хм, изглежда дори и мускулите ми имат някакъв глас, макар да не мога да го чуя. Е, добре, нека да напиша един ред, който поне до някаква степен да ги успокои:
Тези хора, които изглеждат като трикрилни, четирикрилни, петкрилни и така в постоянна прогресия, гардероби, са толкова опасни за човешкото здраве, колкото и всеки други човек на тази планета.
Мисля, че това трябва да свърши работата.
Но да продължа. Опасни са онези хора, които излагат своите книги на улицата и ги продават срещу някаква сума. И след като видях какви точно заглавия продават, колко магия е заложена в тях, колко истории могат да се научат, колко опит може да се види, колко чувства могат да се прехвърлят, тези книги са истинско богатство. Тогава защо тези хора се опитват да се отърват от тях, защо ги дават на абсолютни странници, които на всичкото отгоре дори и не се знае дали ще могат да разберат и думичка от дадена книга? Една мисъл ме плаши и се страхувам, че точно тя може да се окаже причината за всичко това:
Те вече са попили тази информация. Всички книги, които са по щандовете им са вече в техните глави и сега те се опитват да заблудят обществото за своите намерения, като бутат тези безценности в ръцете на други хора. Но те знаят – ох, как знаят – че никой друг няма да успее да извлече толкова много от тези книги, колкото те самите вече са извлекли. И те живеят с усмивки на лицето, някакви иронични хилежи, понеже знаят какво би станало, ако настъпи революция. Понеже следващата такава би се водила изцяло на интелектуално ниво. Или поне така ми се иска.
Мило Дневниче, кафето ми започна да изстива, а някак ми се допуши много силно, така че ще взема да поприключвам вече. Не зная какво да напиша като финални редове, така че просто ще оставя пръстите си да довършат абзаца. Не зная и какво да напиша като край на абзаца, макар да имам... не, всъщност нищо нямам. До следващия път, Дневниче.

Някой тук те обича.

вторник, 15 октомври 2013 г.

В една слънчева София
вървях покрай спирки
и хотели
и се усмихвах
на хората
които ме подминаваха
и бяха забързани
по своите си задължения

някъде записука светофар
и зелената лампичка
за пешеходците
светна
и една цяла вълна
се изсипа от другата страна
точно толкова
колкото бяха и до мен

но никой не се сблъска
с човек от другия
край
всички се подминаха
с усмивки
някои даже се поздравиха
а аз продължих да си вървя
към дома
и да слушам как Джагър
припява, че не винаги можеш
да имаш каквото поискаш
но ако опиташ понякога
можеш да получиш онова
от което се нуждаеш

и точно преди да чуя финала
преди да отворя вратата
на апартамента
чух алармата
и се събудих

навън беше сиво
а хорските гласове
вече изпълваха улицата долу

в седем сутринта
още един ден
изкаран в рая

неспособност.

Мразя интернета. Или по-скоро мразя онова, което той ми причинява всеки ден. И в интерес на истината може би малко или много точно до това може да се сведе моето нежелание да пиша в проза в последните дни. Последните седмици даже, ако трябва да бъда честен. Понеже онова, което пиша по форуми, което пиша като разкази и такива разни вариации, не е за мен проза. Поне не и истинска, не и онази, която пишех, когато започвах и когато напирах да ставам все по-добър и по-добър. Тогава дори и не познавах поезията, тогава за мен думите имаха един въображаем дом, където винаги си стояха на топло, винаги обменяха опит една с друга и винаги бяха готови да заемат своето място, щом се сдобиех с куража да ги извикам. А сега те просто се лутат, просто не зная къде да ги изпратя, не зная какво точно да им кажа, какво точно трябва да правят, какво трябва да постигнат.
Какво трябва да бъдат.
В интерес на истината и аз самия не зная какво трябва да бъда. Поезията не е в кръвта ми, макар упорито да си вярвам, че може и да се получи нещо. Навярно много хора, които прочетат това, ще бъдат щастливи да научат, че моето мнение за собствената ми поезия е изключително ниско и няма по-строг критик върху моето творчество от самия мен. Няма да навлизам в подробности – за това използвам поезията си, която, между другото, усещам как започва да се размива с всеки изминал ден.
И още едно нещо, което трябва да изпиша, макар да е възможно да не успея да го направя както трябва. Защо използвам поезията, за да напиша неща, които се страхувам да изрека в прав текст? Нима ме е страх от нещо? И какво точно трябва да бъде? Понеже съм убеден в себе си, че вече няма абсолютно никой, който да притежава възможността да ме събори на земята. Аз си лежа там вече от няколко месеца, може би дори години. Колко по-надолу мога да потъна, колко по-зле могат да се обърнат нещата? Не зная, но по някакъв изчанчен и извратен начин, поезията ми помага да живея, да оцелявам.
Едно друго нещо, което също трябва да изпиша в прав текст, понеже в главата ми е твърде голям хаос в момента, за да си играя да намирам символи, метафори, алегории и разни речници, в които се обясняват значенията на „модерните“ понятия. Това, което пиша, това, което излиза от моите пръсти и от моите душа и съзнание, си е лично мое. Думите са най-голямото ми страдание, така че както беше казал един мъдър човек (мисля, че беше Тупак, макар да е възможно да парафразирам цитата) преди да започнете да хвърляте камъни по прозореца, научете какво точно стои зад него. На бас, че сте много радостни, че току-що ви дадох още една метафора, с която да ме целите по главата.
И в крайна сметка, кой ви спира? Стреляйте, ранявайте, убивайте ме, ако искате. Какво е живота за мен? Поезия и проза. От време на време малко цигари, някоя друга чашка домашна ракия, някакви илюзии за любов, постоянна промяна на сезоните и една перманентно присъстваща несигурност. Искате ме долу – аз вече съм там, милички. Искате ме изчезнал – давайте. Хващайте си оръжията, хващайте лопатите и млатете колкото ви сила държи. Моето време ще дойде така или иначе – не виждам смисъл да протакам деня, в който всичко ще остане зад мен и най-накрая ше мога да намеря покой. Мястото е без значение.
А относно другите ми несигурности, те малко са без значение. А и ако трябва да си бъда искрен, никой няма да обърне внимание на каквото и да е, след като по-отгоре вече съм писал за собствената си кончина. И не че тя е толкова важна, дори напротив – аз, както и много други хора, са просто една миля, един километър, изминаван от каручката, символизираща постоянно движещия се живот. Ала просто кулминацията на тази моя зле изобразена градация вече е постигната и не виждам смисъл да добавям каквото и да е друго. И затова не мисля да го направя.

понеделник, 14 октомври 2013 г.

I drink poison for a living,
I breathe the venom of this life,
I fucked myself a long, long time ago,
you think you can destroy me
with your hate?

You want to loathe me?
Get in line.
Your words are strong,
your attitude confusing,
but you are nothing more
than a voice in the crowd.

It's funny how it all turns out -
the one who stood out
is the one
who stands down.

So go to sleep tonight
smiling and laughing,
because tomorrow
I'm coming after you.

walls.

Бетонните гиганти на съвремието,
спиращи безкрай и държещи разстояние
от нещо, от което хората страхуват се,
и което те творят, внушавайки си сигурност.

Тухла по тухла, секунда след секунда,
някой строи и търси обектива,
някъде да центрова, някъде да постави
начало на тази безкрайност.

Вар някъде между всичко поставя,
смазка, която всичко да държи.
Празнини да запълва, да няма пространство,
което да нарушава неговите мечти.

И къде е смисъла, пита се,
защо правя всичко това?
Нима няма да мога да получавам
същото на някоя друга работа?

Ала впоследствие спомня си древни учения,
смисъла не е в крайния резултат,
някъде по средата открива се рая,
някъде по средата са малките неща.

Той не е раждан научен, знае,
че трябва да пробва, да гледа отвред,
да търси малкото, намирайки многото,
да съзира със сърце, не с очи.

Бабини-деветини, хората казват,
няма смисъл в твърдата стена,
студ, ограда, някакви тухли,
параноя на някой човек.

Но след като той я завърши -
тази огромна, чутовна стена,
той ще си спомня след много години
какво научи през онези дни.

Няма живот без разбити души,
няма път без малко тъга,
няма мечта без разбити сърца,
няма и любов с восъчни крила.

Но има прозрение, нещо, което
остава след всеки евентуално.
Потърсим ли същността на кутията суха,
взрем ли се в светлината на нощта.

А слънцето нека да грее,
нека да бъде топло над тази стена,
нека другите мислят за време,
аз ще мисля за тази стена.

“there's a warning sign on the road ahead,
a lot of people think we'd better off dead;
don't feel like Satan, but I am to them,
so I try to forget it any way that I can...”


През затворени улици вървиш,
оставяш зад себе си невидими дири,
последователи несигурно отхвърляш,
и скрита във ъгъла надигаш две бири.

Поглеждаш часовника, вече минава
дванадест, един, късно става.
Говориш за поезия в два през нощта,
а в нея присъства само немилостта.

И разбиваш нирвани, студени небеса,
затваряш всеки в своите чудеса,
жалко на онзи, който посмее
в теб да се вгледа и да почервенее.

А във нощта, далече в света,
самотен човек по булеварди се движи,
разглежда статуи, всичките живи -
поне в съзнанието му – от страстта.

Разглежда героичните пози,
в текста се взира с очи уморени.
„Още една мечта неизживяна,
още един живот неизпълнен.“

От техните истории почерпва вдъхновение,
техните очи горят с адски огън,
преди самотника извикваше съжаление,
сега е пробуден от вечния сън.

Пред ограждения медни няма да спира,
никога повече няма да умира,
метафорично, буквално, живота е негов,
символично дете на нощната буря.

неделя, 13 октомври 2013 г.

Между шест пропукани стени,
заключен дух на свобода,
между шест прегради от бетон,
заклещено сърце на радостта.

Жълтеникави петна откриват
изгледа към улицата,
старинни рамки на прозорци
приканват ме „Млъкни! Ела.“

В нощния въздух
веднъж да се понеса,
в звездите горе,
тихо да се отнеса.

Във въздуха постепенно
да се разградя,
от никой и нищо необезпокояван
себе си да излича.

Защото изглежда няма място
за мен тук, под тези светлини,
няма радост, няма ентусиазъм,
този студено-сив град ме отхвърля отново.

Не е моето място тук и сега
го разбирам напълно.
Не бях за тук, не съм и сега,
навярно никога няма да бъда.

Ала ще дойде време и все някога
ще го напусна с нощния влак.
При все, че го пуснат тогава
и до дома ме отведе в цялата част.

Ще се завърна обратно в блока,
пред входа, пустеещ сега.
По стълбите от цимент ще се покатеря
и ще почукам на свойта врата.

И ще ме пуснат след няколко минути,
ще ме пуснат през входната врата.
Ще си вляза аз в моята стая,
ще си вляза аз в мойта съдба.

И някога, няколко години по-късно
ще си взема една пишеща машина
и целия си останал живот
замислен над нея ще прекарам.

Никой от мене нищо не иска,
никой до себе си не желае,
един поет, разхвърлен на триста
поля и вселени, звезди и небе.

Така аз ще пиша докато мога,
дихание тежко – символна алегория,
а с последното остало мастило,
собствения си край ще опиша.
Ще дойде време, някое лято,
гласове ще замлъкнат, думи
няма да има,
листата ще изсветлеят, а ти
пак ще се търсиш из улици пусти.

Някой телефона отново ще върти,
в номера ще намира утехи,
мелодии силни булеварди ще озвучават,
а някой поет отново в тишина ще умира.

Колелото винаги се върти и не виждам
причина след десет години
нещо да бъде различно.
Ала все някъде, все с някой ще спим
и все за друг тихо ще мислим.

Лаят на кучета отдавна ще е заглъхнал,
старостта няма да бъда пак тук,
те ли си тръгват, ние ли ги трием,
все някога ще ни се отдаде
да узнаем.

Ала все надежда има за другото лято,
след пролетта отново ще зърнем
разцвет на листа, на цяла природа,
и някое ново наше желание.

Бяхме. Сега вече не сме.
Бе грешното време за нещичко ново.
Пистолет ще държим във ръцете си тежък
и ще търсим мишена за наш'те сърца.

Ала ще разбираме, рано или късно,
няма човек, който за нас куршум да поеме,
всеки живее, всеки все иска
важен да бъде, да бъде закуска.

С него да почва деня, той да е важен,
без него да няма ни начало, ни край.
Слънцето да огрява, него да вижда,
той да е важна част от нечий друг рай.

Все в други очи ще се видим. Жалко,
че няма да бъдем едни и същи тогава.
Промяната идвала рязко, понякога бавно,
ала все ще се нагодим постепенно.

И ще изписваме думите тежки,
ще разкъсваме собствените души,
някой от нас ще се крие,
друг във нощта отчаяно ще ни търси.

И пак ще живеем мизерно, някак дребно,
думите ще бъдат животи и смърти,
мастило ще бъде нашата кръв,
епитафът ще дойде,

когато мастилото съхне, когато навън
слънцето бавно залязва,
нощта бавно идва, луната изгрява,
а ние изписваме последните думи.
Ще си окача
една табелка
на врата
„I'm checking out
of this life”
и ще си я нося
навсякъде.

Но ще я нося
на гърба си,
за да може врата
ми да свиква
с допира на опъната
връва.

Все някога ще се наложи
отново да си спомня
какво е било
усещането.
За три секунди
всичко приключва.
В първата виждаш
приближаващия се цимент,
втората си вече
на път,
третата си вече
нищо.
Локвичка от мечти,
надежди
и все още недокоснати
представи за бъдещето.

Ама къде е бъдещето,
когато дори настоящето
го няма?
И дали миналото
някога ще престане
да се намиса
в неща,
които хич не са негови?

И кой ще остане
да почисти мръсотията,
оставена от смесицата
между кръв, кожа
и разбити
мечти?
Поне се усмихни,
когато си отида,
че аз няма като Далчев
да висна на отворения
прозорец,
но защо пък
да не скоча аз
оттам
и всичко да приключи?
Толкова е лесно:
една стъпка на леглото,
една на перваза,
още една за баланс
и след това...
лекота.
Безтегловност
и мрак...
И край.

И край.


Поне се усмихни,
когато вече няма
кой да те изнервя
на този свят.
Поне се усмихни,
било то от радост
или от тъга.

За мен едва ли вече
ще има значение.

събота, 12 октомври 2013 г.

“Olympus has fallen...
Olympus has fallen...”


Продължавай да се криеш,
продължавай да си поставяш маски,
които да те пазят
от „лошите“ хора
и „лошия“ свят,
продължавай да мислиш,
че всеки човек
проваля твоите мечти,
които ти самата
си твърде наплашена
да последваш.
Продължавай да мислиш,
че другите са виновни
за всичко,
което ти не можеш
да се наемеш
да поправиш.
Продължавай да бъдеш сама
понеже те е страх
да допуснеш някой
нов човек
до душата си.

Продължавай да трепериш
през летните дни
и да се топлиш с маниакална
депресия
(не заслужаваш сравнението
с Джими).
Продължавай да стреляш,
но да не уцелваш
със своите думи
(целта ти бяга
по тъч линията).

Но и ти бягаш,
нали?
Никога не си спирала.
Все другите са виновни,
а ние сме ангели
без дупки
(извинявай, ако точно ти
прочетеш това -
сравнението трябваше
да се направи)
само с ореоли,
иначе щяха да бъдат
чинии.

А ти,
невинно дете
на думите,
се завивай с одеало
изплетено от поезия,
приспивай се с песни
за лека нош
от проза,
и чети Буковски, представяйки си,
че някой ден
можеш да бъдеш
като него.

За мечтите
никой не взима
пари.

“and just one silver bullet to your head
it will set me free
from all the life I've wasted trusting you...”


Няма да го пиша на английски,
този път е нужен българския,
твоя толкова любим
език,
за да видиш, за да усетиш,
за да разбереш
какво точно направи, когато
реши да предприемеш
първите стъпки.
И какво точно се получи
когато взе решение.

Грешното
решение.

Знаеш ли при каква температура
хартията гори?
Знаеш ли колко секунди са нужни
на стъклото
да се разтопи на адския огън?
Знаеш ли колко е нужно
за да бъде пречупена
една душа?
Знаеш ли че сърдечната тъкан
се пори с остриетата, които
рекламират по телевизията?
Знаеш ли?

Нищо не знаеш.
Не знаеш дори собствените си
мъки,
не знаеш твоите духове,
не знаеш своите вдъхновения,
не знаеш
нищо.

Нищичко.

И си мислиш, че познаваш
мен.
Какво, за Бога, си представяш,
че можеш да ми кажеш,
че можеш да направиш,
за да ме потиснеш дотолкова,
че да не мога да пиша
повече?

Пасивни подмятания
чрез убедителни подкрепи?
Тишина между писъците
на любимите хора?
Неписане в проза, понеже
тя била твоя?

Прозата не е твоя, скъпа,
нито поезията.
Никога не е била.
Няма и да бъде, понеже
знаеш ли какво?
Ти не си единствена.
Не само ти пишеш,
не само ти мислиш,
не само ти можеш,
не само ти тъжиш.

Не си проклето единство,
нито си уникалност.

Ти си просто една преграда
в колелото
на времето,
една повдигнатина
по магистралата на живота.
Има и една друга аналогия,
но все още не си я заслужила.

Не се притеснявай, в скоро време
може и дотам
да се стигне.

Ала знаеш ли докъде
ще стигне всичко
в крайна сметка?
Сребърен куршум.


Но поне своя
аз ще го приема
с достойнство.
А твоят ще дойде
от собствената ти
ръка.

понеделнично.

Посветено на Музата.
(Остани с мен в понеделник...)


Добро утро
след неделята,
чиято сутрин
беше отново мъглива.
Време е да започне
една нова седмица,
в която отново
ще губим надежда,
където отново ще търсим
истини
в задънени улици,
когато ще молим за слънце,
докато духа,
и ще искаме вятър,
когато напича.
Още една седмица, която
ще мине толкова бързо,
колкото и дойде,
и която ще спомняме,
когато часовника цъкне 00:00
в следващата неделна
вечер.

И следващия понеделник
отново ще си търсим
вдъхновенията
аз – теб,
ти – някого другиго,
трети – някой непознат.
Всеки ще моли
за компания
в метафорично сивото утро,
всеки ще иска
поне един
рокенрол ден.

Поне един
рокенрол
ден.

А в краен случай
удовлетворението
може и да дойде
с една рокенрол
вечер.
На отсрещния вход стои немилост,
с шапка от кадифе, напукани очила,
до него стои изтляла старост,
надянала претопени крила.

Поглежда нагоре, но мене не вижда,
търси с очи нещо неясно,
говори на някого, трудно се чува,
обляга се на невидимата стена.

„Той умря, тя умря“, така аз ги чувам,
споделят истории с твърде ясен край,
те знаят единствено своите
истории, за жалост без край.

А кой ли знае какво те си мислят
когато гледат към дима от цигарата моя?
„Убива се с всяка секунда...“,
а през устните вдишвам поредната доза.

Но любовта им, изтраяла времето,
все още я има. Усмихват се като първи младежи.
Тридесет и пет години и няколко месеца
те са останали невежи.

Отрекли са времето, линееща сивост,
заклели се един на другиго,
в младост, във старост, радост, тъга,
свое небе, звезди, слънце, луна.

Млади ще бъдат завинаги те,
макар с всяка бръчка все по-бързо да отминават.
Завинаги млади, дори тогава,
когато последната стъпка ще направят те.

петък, 11 октомври 2013 г.

Писането след дванадесет
или по всяко друго време,
когато навън
е тъмно,
трябва да се легализира
със закон.

Единствено тогава
трябва да се твори
и всеки, който го отрича
трябва да бъде хвърлен
в тъмница.

„В името на конституцията,
на Републиката,
на общественото здраве
и на негово велико светейшество,
заповядвам:
никой повече да не си играе
да се прави на творец,
ако не представи поне пет документа,
които освиделстват
неговата неспособност
да се впише в нормите на обществото.

Искрено ваш:
(напишете си името тук) (подпис)“

четвъртък, 10 октомври 2013 г.

Аз и ти
ти и аз
аз
ти

и те

някои други
кои други
къде са
защо
какво правят
с кого
как
защо
кога
защо

тихо
промъкване
по тесния
канал

ти знаеш ли
че змията съска
само когато
е уплашена

а знаеш ли
че цигарите
извикват безгласна
молитва
преди да бъдат
строшени
в керамиката
на пепелника

стъклото се претапя
дори когато
не иска
сърцето угасва
когато най-малко
го иска
душата се разкъсва
без никакво
усилие

а един поглед
стига
за цяла вечност

но

какъв поглед
каква цел
кога
защо
от кого


и пак започваме
отначало
Умора
и отегчение
и някакво подобие
на стаен гняв

дотяга ми
омръзва ми

изнервям се
запалвам цигара
(тихото съскане)
(бавното горене)
(празна лента за)
(естетика и нещ)
(о друго )
вдишвам дълбоко
тютюна
обвит в офсетовата
хартия
от някоя отдавна забравена
стихосбирка

вдишвам и издишвам
кървави дири
и мастилени петна
оставени от други
върху невинна
хартия

а тя хартията
никога не се оплаква
когато върху нея
изливат
океани
морета
цели светове
от лилавеещи
дири

никога не съм чувал
от хартията да се надигне
вечно тормозения дух
на изтормозваните думи
и да хване за шията
поета
или писателя
и да му върне за всичко
на което ги е подложил
през всички тези
години

за всичко обаче
имало прецедент

мисля да си взема
черен чадър
би се вписал идеално
в мрака
който издигам около
себе си
напоследък

би се вписал идеално
и с думите
които чертая
всяка вечер

когато 5 изглежда като 1

когато сън
превръща се
в реалност
когато светлите очи
излъчват тъмнина
когато ароматът й
на цялата безкрайност
се скъса и остане
само празнина
когато теб те има
а аз пак липсвам
когато няма те
и тъна в самота
когато есен е
а чувствам се във лято
когато на училище отиват
малките деца
когато първият звънец
пак бие
а повечето ученици
по домовете си стоят
когато една любов
някой пак възражда
когато се събужда
снощната звезда
когато ти си някъде
далеч от мен
когато няма друга
светлина
когато слънцето изгрява
за десети път
когато се събуждам
от последния си сън
когато пет усмивки
парят като една

когато пет
е нищо повече
от едно

сряда, 9 октомври 2013 г.

Изписвам си болките
отново
а навън пак
е пусто
и не се чува никакъв
глас
освен онзи
който усилвам
чрез колоните
свързани с лаптопа

така поне
имам някакво усещане
че не съм сам
че все пак има някой
който е тук
с мен

ала идва време
дали след час
или два
(а може би повече)
когато и този глас
ще заглъхне
и пак ще остана
единствено
с мислите си
а в такива моменти
не искам дори
да бъда до тях

те ме изяждат
безмилостно
разбиват ме
по краищата
докато най-накрая
не достигнат
самата ми същност
и ме оставят на сутринта
като някакъв остатък
на пира
който са си спретнали
предната вечер

и слънцето изгрява
отново
хората заизлизат
по улиците
забързани към своите
целодневни работни места
където всеки ден
те правят света
малко по-добро
или по-лошо
място
и не спират да се замислят
за дребни неща
като болките
които ги пронизват
и които толкова добре
си прикриват следите
че само най-засегнатите
да могат
да разберат
за тях

а имаше едно време
когато ти говорех
за този живот
и за това
че всеки
на когото му е предложено
да го има
би го приел
и онези които
отказват блясъка и щастието
поради толкова неудобно
понятие
като истината
са абсолютни глупаци

а след като се считаме
за толкова умни
и схватливи
защо ние все още
се мъчим да пишем
да изразяваме болки
и страхове
на тези бели редове
и да съзираме как други
живеят своя живот
и умират със злато
в ръка
така както са се родили
така и си отиват
усмивка помахване
все веселба

а ние стоим до четири-пет
сутринта
и се чудим отново
защо и тази вечер
не сме могли
да заспим
на сетния камък
някой е писал
„любящ съпруг,
отдаден баща
и велик човек“
а знае ли този
„писател“
колко добре действат
тези слова
на човека
който стои
заровен под тонове
пясък
и колко му служат
след като повече
никога няма да може
да се върне
за да се възползва
от тази
благородно дарена
слава

ама пък те камъните
нямат душа
така че на кого
ще му пука
че някой е писал
каквото е решил
върху едно студено
неживо
и нечувстващо
тяло

кой ще му дава
някаква вина
че си е отворил душата
и е написал онова
което желае
да бъде помнено
за самия него
върху нечий друг
камък

върху нечия друга
душа
бяла книжка
като белите стени
на душата ми
и белите стени
на онова помещение
в което
рано или късно
ще се озова
понеже отказвам
да виждам нещата
разумно
и естествено

и някакви хора
постоянно над мен
ще бдят
и ще се чудят
защо не проявявам
никакви симптоми
на предстояща
или отминала
лудост
и защо съм
толкова спокоен
след като повечето
от техните пациенти
проявявали своите дяволи
точно измежду тези
четири
гумени
стени

а малко ли знаят
че точно тук
където няма никой
който да бъде разумен
който да бъде нормален
и който да гледа
естествено
аз се чувствам
най-сигурно и спокойно
точно тук аз принадлежа
точно тук
аз съм всичко
което мога да бъда

между четири стени
бели
гумени
свободни
от всякакъв фалш
и всякаква нормалност

между четири стени
където единственото
нормално нещо
е това
че всичко
не е нормално

и аз мога да бъда
нормален
като ненормален
Имаме проблем
точно сега
нещо не се връзва
с всичко останало
както трябва
и както
е предписано
нещо никак
не е наред
етажите
започват да слизат
надолу
хората
се срутват
един по един
а най-долу ги чака
леко олюляващият се
бор

и той ги гледа
от ниското
и им се чуди
за какъв дявол
са решили
чак там горе
да се качат
като в края на краищата
пак долу при него
ще слязат

и им се смее
докато падат
сутрин
следобед
и вечер
по обед
няма никой
който да гледа
към залязващото слънце

а в средата
на нощта
се чуват
скърцащите звуци
на поредното легло

някъде някой работи
за развиването
на човешкия интелект

някъде друг пък
се чуди
защо никой вече
не чете
стиховете му

а трети седи
и си мисли
къде отидоха
всичките негови дни
и кой ли сега
неговото място заема
в света
на отминали дни

вторник, 8 октомври 2013 г.

flowers for Algernon.

Когато загубя способността си
да пиша и да творя,
когато вече
нищо от мен
не може да излезе,
когато думите
загубят смисъла си
и за мен те не са
нищо
освен простичка комбинация
от букви
и знаци,
когато вече светът
стане една сивота
от лица и от листи,
когато всичко
престане да има значение,
когато умът ми престане
да функционира
и да отбелязва
малките
и големите
неща,
когато няма вече кой
да нарека приятел
и всички си тръгнат,
когато светлината,
която съм ползвал в миналото,
за да чета
и да пиша
изгасне
и на нейно място
се появи тъмнота,
когато няма повече
песъчинки
в часовника,
когато всичко
си отиде,
когато класиката
във мен
изгори,
когато нямам дори
едно нещо,
което да кажа,
когато нямам мисъл,
която да изразя,
когато ме няма,
когато си отида,
когато се загубя,
когато се изпаря,
когато почина,
когато просто престана
да съществувам

направи ми последна услуга
и с цялата си душа
ме помни.
Какво съм направил,
какво съм постигнал,
какво съм оставил.

Не ми го напомняй.
Просто го носи
в себе си
и разказвай на другите
какво съм бил
и какво съм
направил.

Не бъди горда,
не съжалявай,
не се потискай,
не ме съжалявай.


Просто ме помни.
Това е всичко,
което някога
мога да искам.
Всичко.
На една възраст,
два пъти по-голяма,
на една земя,
два пъти по-разбрана,
на един мечтател
два пъти по-смел,
на една любов
два пъти по-красива.
Всичко по две
искаме да бъде,
но къде си оставяме
основите, от които
тръгнахме
преди?
И дали ги помним
изобщо -
сега, когато
вече сме толкова
различни
и толкова повече
(не)разумни?

И дали когато
бъдем два пъти
по-големи
и два пъти
по-разумни
ще помним
какво бяхме, когато
бяхме два пъти
по-млади
и два пъти
по-свободни?

понеделник, 7 октомври 2013 г.

Надеждата ми е,
че някога
ще видиш всичко,
което съм писал
и ще разбереш
какво съм искал
да кажа
и към кого
съм го насочвал.
И че поне за един миг
ще оставиш всичките
чужди представи
настрана
и ще прогледнеш
през мъглата
на тази реалност
и ще намериш
тези думи
тези редове
тези стихове
без рима
и ако аз имам
някакъв късмет
може да намериш
и мен.

Надеждата ми е,
че някога
ще успееш да разбереш
какво съм искал
да кажа
и как съм искал
да го кажа.

А тя, надеждата
умирала последна.
Но ако онова,
което държи тази
надежда
си замине първо
нима надеждата
ще е онова,
нима надеждата
ще е последното нещо,
което ще отпътува
от този свят?
Защо пиша?
Защо изживявам думите
като един
втори живот,
макар да си имам и първи,
който уж трябва
да живея?
Защо кървя всяка вечер
и използвам кръвта
за да пиша
стих след стих
и да умирам всеки път
щом достигна
края?
Защо се тровя
на бялата страница
след като мога
да дишам дълбоко
в сивотата
на задпрозоречния
ден?
Защо се вживявам
в тази реалност
след като толкова много
има навън?
Защо се търся в незавършени
редове,
след като светът
ме чака отвън
(а мен ли чака,
или аз съм просто
човека,
който е наред?)?
Защо живея във книги
и дишам във проза,
съществувам чрез поезия
и оцелявам на доза
от любимите си автори,
а не мога дори
да понеса
един цитат
от така наречените си
приятели?

Аз ли съм повреден
или светът около мен
е започнал да става
зловреден?
Имам усещането,
че вече
нищо не зная.
В нищо не съм сигурен,
в нищо
не мога да вярвам,
в нищо
не мога да
открия себе си,
никой не мога
да видя
като отделна личност,
нищо, което
да грабне очите ми
и да ме накара
да извикам в душата си.
Нищо.

А имаше време, когато
гледах на всичко
с детски очи
и винаги можех
радостно
да крещя.

Сега крясъците
са просто писък
извикван в нощта
и нечуван
от никой
само от моята
душа.

Но май и тя
скоро замисля
да бяга.

Искрено се моля
да не го направи.
Познавам я добре
и никога
не бих я намерил
отново
ако веднъж
я загубя.

А прозорецът
е отворен,
ключовете
са на вратата,
терасата
е само на няколко
крачки
от мен.

Има толкова изходи
и само едно
желание
което да ги обходи.

Къде отива
моята душа?
И ще я видя ли
отново?

Поне беше приятно,
докато
траеше.

“but I learned long ago, if you love someone
you have to let it go,
let it go...”


Обратно в маскарада,
обратно при онези,
които
ден и нощ
крият лицата си,
крият душите си,
крият сърцата си,
крият самите
себе си.
Обратно при всичко,
което бях заклел
като неистинско,
като невярно,
като неправилно.
Обратно на онова място,
от което започнах
да вървя
и достигнах своята цел
само за да я видя
как се изплъзна,
как си отиде,
как просто
изчезна.

И нищо не остана.
Нищо.

Може би трябва
просто
да затворя очи
и да се пренеса
някъде другаде.
На някое друго място,
на някоя друга планета,
в някой друг
живот.
Може просто времето
да е било грешно,
да съм бил себе си
в грешния момент,
да съм показал
истинската си страна
на грешния човек,
на грешното лице,
на грешните
ръце.
А душата, която
някак успях
да нараня,
да ме мрази
и да ме хули,
докато всичко
не се оправи.
Може би и това
е начин
за справяне с болката.
Но коя болка?
И в какво точно
се състои тя?
Дали защото
едно нещо си отиде
толкова внезапно,
или защото отне толкова
много време,
за да си отиде?

А кой направи
първата стъпка
към това тръгване,
това никога
няма да разбера.

И това
ще ме убива.

Но може би
когато този край
настъпи
всичко ще е наред.
Все пак
в края всичко
винаги е наред.

Или поне
така съм чувал.

Обратно
в маскарада.
Обратно
при своите.

Обратно у дома.
Обратно
в гроба.
Гледам пак щастливи завършеци,
гледам как други
намират любов,
как се намират взаимно,
как се влюбват
и не оставя любовта
да изстине,
дори когато навън
е минус тридесет
или четиридесет
или дори петдесет градуса,
гледам как всички те
превъзмогват планини,
минават през лъжи
измами
болки
болки
болки
и се намират

и се намират

а кога ще намеря
нещо
което
поне в някаква степен
да бъде
хубаво?
Започва да ми омръзва
да чакам,
всичко изглежда така
сякаш никога
няма да бъде
някаква истина.

А защо да не бъде
истина?
Защо?

И къде, за Бога,
са проклетите
отговори?
Никой няма
който да каже
нещо,
всички се крият.
Всички бягат,
никой не се връща,
никой
не се
връща.

Всички
бягат.

А накрая
остава само
един

и къде ли
избяга
и той?

неделя, 6 октомври 2013 г.

Онази сутрин се опитах
да се обадя
но нямаше отговор
и един миличък глас
ми каза
да си кажа всичко
(че по някаква случайност
може и да бъде чуто)
и да го оставя
да се размята
из (не)възможни пространства.
А после започнах
да пиша
и пак се загубих
в някакви (не)реалности
и в безкрайните мечти
на началата
на всички лета,
които уж трябваше
да бъдат
прекрасни
и незабравими.

А това си отиде
отидоха си и те
и остана идващата
есен.

Ама и преди
идваше есен.
Нищо
не се
промени.

Ще има ли някаква
разлика
сега?
Гледам към изминалите дни
и се чудя
как е могло
толкова весело да бъде
при все, че сега
всичко е обърнато
толкова здраво
и толкова силно,
че само едно побутване
ще върне нещата отново
към предишното им
състояние.
А дали не искам
всичко да се върне?
Всичко да бъде такова
каквото беше
преди
(всичко това
и всичко онова
да се случи
и земята да стане
бойно поле,
в което се изгарят книги
и в което гении
се превръщат в ретардирали
случаи на ментална
острота
и където никой
и нищо
не струват
ако не са направили нещо,
което е било общоприето
от мнозинството, което
от своя страна
определя всички правила
и посочва златните
дечица,
които да прехвърлят
щафетата
на следващото поколение,
което пък
(отново избрано
от златните)
да предаде на следващото
и така
и така)
и пак да заживеем
като нормални хора.

Но не можем
да го направим вече,
нали?
Не можем.

А дали искаме?

събота, 5 октомври 2013 г.

Точно преди да затвориш очи
виждаш най-важното
и най-същественото,
но е иронично,
че на сутринта
всичко е различно
и вече няма смисъл
да се вглеждаш
в миналото
на предната вечер
и заключенията,
които си извадил
за ситуацията,
която е назрявала
тогава.
И не е ли някак
жалко,
че не може да се направи
нищо,
че да се върне това
време
и да се поправят нещата,
вместо просто
да се търсят решения
за това новото,
свежо израслото
недоверие?

Чудна работа -
живеем уж сега,
а все се връщаме
към вчера.
И мечтаем
за утре.

А къде всъщност
се намираме?
Казват ти, че раздалечаването
от емоциите
и от мислите
било нещо хубаво,
но те знаят ли
какво всъщност
са те
и дали всъщност
емоциите им
ги има
и дали някой
ще може да каже
със сигурност,
че те мислят
и съществуват?
А ти слушаш ли ги,
когато
ти говорят спокойно
и майсторски се опитват
да замаскират
незнанието си
с поредица от заучени
и меко звучащи
термини, целящи
да те вкарат в лабиринт
от собствените ти
несигурности,
където няма изход
от коридорите
на твоите
безизходици?
Слушаш ли ги, когато
ти казват, че не можеш
да бъдеш каквото поискаш,
понеже не било хубаво
и не било
полезно?
Чуваш ли ги?
А чуваш ли мен?

Чуваш ли себе си?
Огледало от
боядисано стъкло,
а хората се чудят
защо им се привиждат
толкова много неща.
А днес аз се питам
колко ли други
като мен
са се вглеждали в
такива стъкла
и са си мислели
че проблемът идва
от самите тях.
Чудеса чакаме отгоре
но чудото в себе си
никога не смеем
да видим.
А после се питаме
защо никой
не иска дори
и пръст за щастието ни
да вдигне.
А някои хора
пеят и свирят
и даже крещят
срещу света.
Искрено им се възхищавам
те могат да бъдат себе си
дори когато
вятъра им отнема
силата
на гласа.

А някой чува ли
моя глас
тази вечер?
Някой чува ли
твоя глас?
Някой?
Моя?
Твоя?
Глас?

Глас...
Искам да се скрия някъде
и никой никога
вече
да не може да ме открие.
Никой да не мисли
за мен,
никой да не ме вижда,
никой да не ме чува
и никой да няма възможност
да ме чете.
Повече
да не съществувам.
Просто да изчезна.
Като светкавица,
като внезапен дъжд,
като повей на вятъра,
идващ от север
и отиващ на юг,
а някъде по средата
просто отминаващ.
Да се затрия
като графитни следи,
минати с гума,
да се изпаря
като сутрешната роса
след обедното слънце,
да си отида
като четирите сезона,
да се залича
като лоши спомени
след полагане с алкохол.

Просто да ме няма.
Да не чувствам нищо,
да не виждам нищо,
да не чувам нищо,
да не зная нищо,
да не разбирам нищо,

да бъда нищо.

Студът вече започва
да ми омръзва,
а топлината
е само лъжа.
Слънцето навън се появява
за няколко мига,
но все пак
идва зимата
и слънце повече
едва ли ще видя.
А нежната мелодия
на песента
си отива също толкова
бързо
и се съмнявам някога
да реши
при мен да се върне.

Тук е студено, а там,
където отива,
винаги е лято и винаги
има кой да я слуша.
А моите демони
са твърде взискателни
и арогантни,
за да видят нещо друго
освен собствените си
лъскави доспехи.
И всичките си (неродени) деца.

В стаята ми има
три стъкла,
всяко от които изразява
някаква реалност.
Едното гледа
към пететажна кооперация,
другото към негова сестра,
третото се пълни
със дървета
и листа.
А зад тях се вижда покрива
на третата им самота.
А аз живея сред картинни книги,
в които дори
не мога да се загубя.

Заклещен във реалността.

Искам просто да ме няма.
Омръзна ми тази
самота.
Омръзнаха ми всичките
обещания,
всичките измъчени усмивки.
Омръзна ми да бъда хващан
с детски ръкавички и лица,
сякаш съм като чуплива ваза,
пръскаща се щом допре
до земята.

Омръзна ми.
И искам да си отида.

Но къде? Къде е дом
за хора
като мен, които
нямат си дори лице,
което могат да намерят,
щом всичко изведнъж
се срути във прахта?

А духалката отдясно мен
бръмчи и тихо отброява
животът ми
във обороти.

петък, 4 октомври 2013 г.

„leave me out with the waste, this is not
what I do;
it's a small crime,
and I got no excuse...”


1.
Слънцето изгрява,
а утрото е мокро,
влажно,
от по(хо)т изкривено.
От кухнята се носи
мирис на кафе,
а някъде отвън
се чува шум
на автомобили.
Чаршафите са хвърлени встрани,
отнякъде се чува
мека симфония
(Моцарт или Бах).
Бръмчащата прахосмукачка
е следващото нещо,
което долетява до ушите.

2.
Нейното лице се приближава,
от устните й се набират
няколко въздишки.
От чашата с кафе
излиза пара,
а завесите отдясно
се размятат леко
от мекият и нежен
летен вятър.

3.
Някой долу пържи картофи,
но затварям прозореца
и оставям застоялия се мирис
на тютюн
да изпълни четирите стени
и да започне да се рефлектира
от сивеещата тяхна
белота.
С периферното си зрение
аз я наблюдавам
как си взима цигара
от червената кутия.

4.
Запалката изщраква шумно,
прострелвам я със поглед
и без думи й се чудя.
Учудена и засрамена, тя ме пита
„Защо ме гледаш толкова
тревожно?“
Мълча си, както обикновено,
не смея да отроня нищо,
до нея бавно се приближавам
и отнемам й цигарата
в ръката.

5.
Лицето й намръщва се за миг,
но после усмивката й
се променя,
засмива се пресилено за миг,
забравила поне за миг
копнежа.
Протягам аз ръката си
към нея
и я каня нежно
от леглото да излезе.

6.
Прегръщам я до входната врата,
а там се чува някакво
дрънчене,
някой пак изпуснал е
домашните си прибори
и чуват се псувни
отвсякъде.
Аз се смея тихичко, прикрито,
а тя ме гледа някак си учудено,
полагам устни върху нейните,
поне за миг я чувствам
като нещо истинско.

7.
Минавам прага на апартамента,
той е неин, но съвсем отскоро,
а после тръгвам с нея надолу
по стълбите
и оставям страничните шумове
зад себе си.
Надявам се дълбоко,
че и тя ще ги остави.

8.
Навън е слънчево, весело,
група деца минават пред мен,
някои се смеят, други се гонят,
а трети се вглеждат любопитно
във нас.
Поглеждам ги, искрено, честно,
опитва се да чета по техните
лица.
Техните думи винаги са истински,
в техните жестове – винаги искреност.
Едното ме гледаше
с някаква тъга.

9.
Ръката й се отпусна от моята,
по стълбите надолу
към метрото аз тръгнах,
тя си пое назад
към дома,
а аз устремено към себе си
тръгнах.
А метрото във този момент,
отнякъде устремено
пристигаше.

четвъртък, 3 октомври 2013 г.

“the world is running rampant
and you know that this can't last...”


Плашещо е да разбереш,
че колкото и да си мислиш,
че си единство,
че друго като теб няма,
че това твоето
е единствено твое
и никой друг
не може да го има,
че ти притежаваш някакъв монопол
върху всичко, което
е минало през твоите ръце,
че кралството
е само твое
и никой друг не може
да го управлява,
ти да не бъдеш.
Плашещо е да откриеш
някого
като теб.
Някой, който мечтае
всяка вечер, обгърнат
от мрака на заминаващия ден;
някой, който излива кръвта си
върху белия лист
и после приема лично
всяка буква,
която е оформил
с лилавеещи пръсти;
някой, който се губи
в алкохол
и отказва да приеме,
че всичко е само временно
и нищо не може да продължи
повече от един миг.

А какво е усещането, когато
това същество от приказките,
които се творят, когато
навън е тъмно,
тръгне на поход
срещу твоите кули?
Какво се притаява в душата,
когато тези очи се вперят
в душата ти
и ти знаеш,
просто го знаеш,
че този път
не можеш да избягаш.
Че твоят ред е дошъл.

Понеже огънят топли
и приобщава,
но огънят също
изгаря.
Всичко, до което
се докосне,
всичко, през което
премине,
всичко, с което
се препречва.

А за една цигара
трябва и огън.
Кой да предполага,
че през цялото това време
сме разрушавали,
когато сме си мислили,
че сме вдъхновявали?

“and in his final words I found
an ace that I could keep...”


Беше лято, следобеда назряваше,
тихо си вървях по улиците из града,
глава подавах зад всяко ъгълче,
надявах се да зърна някаква мълва.

Чувах вече пети ден, че тука
някъде из крайните квартали,
живее стар човек един,
който в своите недели
пие малцовото уиски
и пуши билкови растения,
а от уредбата до мекия фотьойл
слуша Кени Роджърс,
Доли Партън,
Уили Нелсън
и още всякакви такива,
а прехраната си вади
чрез картите, изваяни
по хорските лица.

А навън, насред сивотата на града
слънцето печеше и прозираше през мен,
нямах навика да се усмихвам,
нямах навика на другите да се гневя.

Ала в неговата къща имаше стени,
без прозорци, даже без врати,
влизаше се през една пролука,
от светя тя невидяна, нито чута.
Забита в края на града къщурка,
заградена от букове, дъбове, тополи,
сянка всеки ден надвисваше над него,
сянка беше и в дома му
престарял.

Но птичките на лятото пак пеят,
сезоните минават, когато си решат,
хорските лица се пак променят,
но душите им остават само на съня.

Промъкнах се през празното пространство,
оставил го е на високо,
че никой да не знае,
надникнах смело -
долу в пропастта -
и следващото нещо
бе дима, насочен
към моята уста.
Не исках да го вдишвам, ала нямах
избор никакъв във този миг,
лицето ми, душата и звездите
привлече ги все тежкият
и негов стих.

Войници на съдбата, живеещи на строг режим,
в тъмното за пролетни поля мечтаят,
животи преминават покрай тях в (без)ритъм,
от дупки чужди се измъкват, а своите сами копаят.

Строполих се криво на пода,
шишенце с амоняк пред носа ми изникна,
димът, наслоил се в малката дупка,
бавно си тръгваше
нагоре.
Очите му бяха без израз,
ръцете му – ледена стомана,
думи той не ползваше никак,
говореше с жестове,
когато поиска.
И днес аз бях негов проект,
картите на масата
лежаха бездушни,
чаша със уиски той ми подаде,
прикани ме твърдо
за две-три ръце.

А някои мечтаят на няколко маси,
пият безкрайно от безброй много чаши,
много говорят, малко мечтаят,
тихо желаят и шумно ругаят.

Успях да държа фронта
за няколко часа,
в стаята нямаше никакъв ден,
а нощта бягаше винаги,
когато й дойде
реда.
С петнадесет-двадесет последни ръце,
той ми взе всичкото злато,
парите, мечтите, че даже и малко
парченце от душата
ми взе.

Животът минава на няколко етапа,
раждане, проглеждане – първа мечта,
минава през уж някаква златна среда,
а после умиране, проглеждане – последна съдба.

А когато изпи и последната чаша
със уиски,
очите му на стената
замряха,
повиквах го няколко пъти,
но думите ми се плъзгаха
по земята.
Последните негови думи,
останаха на зелената маса,
последните негови думи,
останаха по стената.

Не си върнах обратно душата,
мечтите си изхвърлих от джобовете,
бях дошъл тук за урок за съдбата,
а си отидох със всички звезди.

сряда, 2 октомври 2013 г.

“she had rainbow eyes...”


А говорих ли ти вече за дъгите,
които в душата си няма да замразя?
Говорих ли ти за дните,
които в паметта си винаги ще тая?

Питаше ме дали още я виждам,
когато погледна напред,
чудеше се дали още се виждам
ръка за ръка с нея, в ръжта.

А аз си мълчах, не говорех,
какво можех да кажа тогава?
Виждах я, още я виждам,
и никога май няма да спра да го правя.

Но някой велик човек беше казал,
че миналото е неизменна невъзвръщаемост,
а друг май друго бе казал,
че миналото са копнежите неизживяни.

И скоро може би пак ще говорим,
ще ме питаш къде ми лежи сърцето,
а тогава – помисли ли? - какво ще ти кажа,
когато все още да обичам дори не мога?

Да обичаш то е да чуваш и усещаш
как някъде другаде вали,
но тук и капка земята не докосва,
тук дори водата от чешмата не върви.

А в мен бушуват океани от омраза,
реки, морета от самоирония,
критика към себе си, в локвите разлята,
съмнения и недостатъчност
и тиха някаква забрава.

Готов ли съм да те обичам,
готов ли съм за теб да давам всичко,
готов ли съм да те копнея,
извън всякаква омраза?

Чуй ме ясно и чети измежду редовете,
преди време бях готов на всичко,
а когато дадох си го и го посветих,
сега останах с абсолютно нищо.

Но знай, че когато аз пиша
в думите намирам убежища тайни,
и когато в четирите срички намирам те,
аз те виждам до мен в четири живота.

Един за тревогите, които ти доверявам,
един за копнежите, които споделям,
един за моментите на невинната радост,
един за любовта извън всякаква омраза.

Четири живота, в които готов съм
себе си отново някъде да открия,
да се прераждам отново, да бъда отричан,
да гледам звездите, ала да виждам луната.

А ако не можеш да видиш реките в морето,
ако не можеш да бъдеш повей в небето,
ако не искаш да имаш четири живота,
остави си един, но в него ме нямай.
Решаваш, че не можеш да си тръгнеш,
вкопчваш се във невъзможните очи,
където тръгне щастието
следваш го и ти.

Но вървиш покрай потъмнелите тополи,
потъваш във калта на мръсните блата,
тялото ти, веещо се в облаците бели,
натежава и те дърпа в пропастта.

Ако ти решиш тук да останеш,
то никога няма да ти каже да тръгваш,
но ако ти не поемеш пътя към утрото,
то ще си тръгне в дъното на нощта.

И слънцето ще изгрява всяко следващо утро,
някой до теб влюбено ще шепти
„Остани още малко, не тръгвай.“
Не се загубвай в чужди мечти.

Ако нямаш силата да си тръгнеш,
остани, но по-добре да силна,
лятото си отива, а с него и есента,
зимата идва, а с нея и пролетта.

А тя любовта била в много сезони,
чрез дъжд и слънце, сняг и ветрец,
едното отмива, друго прелива,
а душата отлита в разнежен прашец.


Ако оставаш, бъди сигурна, че желаеш,
няма да бъде лесно напред.
За минало ще слушаш копнежи,
за бъдеще ще слушаш лъжи.

И всяка вечер ще чуваш шуртящото уиски,
всяка сутрин за главоболия ще четеш,
ще слушаш и приказки за вятъра,
за повея на отминалите мечти.

Остани.
Не си отивай.


Но по-добре го направи.