понеделник, 30 септември 2013 г.

aftermath.

“so take me and let me out,
don't break me and shut me out...”


Не ме оставяй
вън на студеното,
понеже душата ми
е вече
изградена от ветровете
студени,
брулещи лицата
топли и приятелски,
и превръщащи се
в безизразна метафора
на леда на север.
Не ме оставяй
пред вратата
със очакващо съзнание,
особено когато
ти във мен създаде
обещанията.
Очаквай ме да страдам -
нима си мислеше,
че ще бъде различно,
когато много добре
знаеше,
че ме чака или
безкрая,
или безвремието
на нищетата?
Нима мислеше, че
като решиш всичко
да приключи
толкова бързо,
моята душа ще остане
цяла и ненаранена,
и неопетнена
от нищо?
А после ми казваш,
че не си можела
повече да ме заблуждаваш,
понеже не си искала
да си позволяваш
мен да нараняваш.
Не знаех преди,
но осъзнавам сега,
че това твое решение
не е било изцяло твое.
Казваш ми, че хората
били самия ад
и че тяхното мнение
за тебе не значело
нищо.
И отвън самата си същност
ти вярваш в това
и аз го виждам,
но някак отвътре
никак не изглежда така
както си мислиш,
че е.
От всички страни
ти повтаряха,
че докато беше със мен
ти малко по малко
се променяше
и им обръщаше
все по-малко
внимание,
а на мен даваше всичко,
което някога разпределяше на тях.
И отначало ти ги отрязваше,
позволяваше собственото си
щастие,
но после май се замисли
и осъзна, че хората все пак
имат значение,
и без тях ти не можеш
да живееш.
Отказа ти тогава да бъдеш
усмихната като слънцето,
поведе се ти по техните
принципи
и понеже и Той
ти разправяше разни неща,
ти сложи чертата на всичко,
и отново ме остави на произвола
на алкохола.

И сега се опитвам отново
до теб да се доближа,
но всеки път
Него щом видиш,
за мен ти забравяш
още на мига.
Разбери нещо – Той е заминал,
намерил е друга любов,
но жалкото е,
че дори ако всичко
със Нея и Него
някак се провали,
ти винаги ще си готова
отново с отворени ръце
да го посрещнеш
в средата на хола.

Без значение колко
тогава той те рани,
без значение колко
той предаде всичко,
което ти някога му даде,
хилядите първи неща,
които ти му дари,
той сега ги пропилява
нейде по чужди звезди.
А ти си пишеш по цял ден
за неговите едновремешни звезди
и се надяваш след време
той отново на теб
да ги подари.

Но разбери, че няма надежда,
той отдавна теб е забравил,
любовта е кучка от Ада
и точно като такава
той и теб употреби.
Но както винаги ти си готова
за всичко да му простиш
понеже за него ти винаги си готова
да бъдеш дори и най-малко
стига все пак нещо да бъдеш.
Стига за него отново
да имаш значение.

И винаги, когато
той нещо ти каже,
винаги очите ти светват
и надеждата пак те изпълва.
Винаги него ли търсиш
поне малко любов да получиш,
казваш ми, че в нея не вярваш,
но неговата винаги искаш
да имаш.

Честна бъди сега и ми кажи,
че не е любовта, в която
не вярваш,
а точно моята, която
те погнуси.
Искаш ти него, но не можеш
да го получиш
и нещо във теб все гори.
С него говориш за книги,
които сякаш никой никога
няма да прочете,
мислиш, че музиката, която
той слуша,
никой друг няма да разбере.

Имам новини и за двама ви -
аз съм тук и никога
няма да изчезна,
и на тези редове,
без никаква рима,
вашите души ще разголвам.
По същност съм аз мирен
и спокоен,
но точно вашите тайни
успяха да ме избутат
отвъд границата на самия мен си.

Очаквайте още много,
понеже в душата ми огън гори,
очаквайте приток от думи,
насочени право към вашите глави.
Идвам за вас и няма да спирам,
докато не получа онова,
което искам.
Жалко е, че никога
няма да разберете
какво в душата си
истински потискам.

А през другото време
чукайте каквото си искате,
минавайте през окосени поляни
и скачайте на пилоти различни.
Аз съм дотук и ми писна от всичко,
но думите никога няма да спра
и все към вас ще насочвам
потока си на гняв
и на ярост.
И значи всички хора си тръгвали
рано или късно
и никой не оставал достатъчно дълго,
за да бъде отбелязан като нещо,
за да бъде регистриран като влияние
върху душата.
Всички поемали своите пътища,
всички минавали покрай теб
и край мен,
и интерес те нямали никакъв,
че да се завъртят поне още малко
около безименния вход
с буквата на твоето име.
И те всички отивали някъде
и там си оставали,
а кориците книжни се отрупвали с прах
и повече никога не бивали отваряни.
Те намирали своите щастливи завършеци -
за какво са им трябвали книги,
след като в чужди очи и в чужди неволи
своите собствени те разрешили?

А душата самотна през коридори вървяла,
лампи без крушки отчаяно чакала,
поне някакъв лъч, поне някакъв отзвук,
поне една страница някак да прочита.
Толкова много ли тя иска
за няколко мига да се усети през пролетта?
Начало и край винаги има,
но всеки се губи в нейната среда.

И в нощ като тази отново
стъпки се чуват по разкъртен асфалт,
качулка и раница забързано се движат
към светлината се вглеждат и търсят съня.

Всички си тръгват, никой не остава,
но трябва ли все да бъде така?
Нали уж като хора не можем без други,
а съдбата все ни хвърля вечната самота?
Май се лъжем всеки път щом мечтаем,
въздушни кули от лъжи си строим,
любов да не бъде, приятелство само
поне едно отнякъде да наследим.

А другите май всичко намират
в тъмните часове има кой да ги утеши,
радостта си разделят на десет и двайсет,
щастието си даряват само на един.
И вечно има кой да ги слуша,
все някой тях ги чете,
а самотната душа по тъмното пише
и единствен читател сама ще си бъде тя.

неделя, 29 септември 2013 г.

Тъжно ми е да мисля, че никога
моите сълзи ти няма да видиш,
ала трудно е да те обвинявам
точно за това
след като дори аз вече не зная
дали имам какво да изплаквам.
А, те – нормалните хора
всяка вечер за нещо се разчувстват,
изтриват сълза след сълза от лицата,
мокри следи от суха съдба.
Ала колко поезия ми предстои да изпиша,
колко реда, потънали в самота,
колко ли трябва за теб да мечтая,
докато най-сетне излети далеч
и тази мечта?
Ти искаш миналото да надживееш,
искаш само в спомени да останеш,
но май ти е лесно на теб да го кажеш,
а още по-лесно май става,
когато го направиш.
При мен са нещата малко различни -
моите сълзи пресъхват годишно,
няма за мен минало, няма и настояще,
бъдещето е само теория
на вероятности.
Спомените за мен са въплъщение на съдбата,
суеверия на счупеното стъкло,
някой ги мислил, друг ги живял,
трети прекарал животи безкрайни
и за тях той дълбоко копнял.
Но думите, те са си мои.
Никой няма тях да ми отнеме.
А ти ако искаш опитвай със сила
вдъхновение след вдъхновение
безмълвно да ми отнемаш.
По-добре от това трябва да знаеш -
умея да черпя от всичко аз вдъхновение.
Дори и съдбата нещо да ми отнеме,
дори и сърцето ми предсмъртно да стене,
дори и душата ми в мрака да дреме.

И дори когато отново те видя,
ръка за ръка с ветрена мелница,
дори тогава, когато на прах аз се струпам,
и вятърът мен отнесе къмто никъде,
аз пак – все някъде – ще живея
и пак – все за някого – аз ще пиша.
И думите от мен ще извират,
думи за болка, думи тревожни,
моята делба, моя съдба,
моя неизживяна
скръбна мечта.
От теб ли научих, не зная,
вечер да пиша, когато всичките спят,
по копчетата да щракам и тихо да будя,
безсънните дяволчета от техния сън.
Буковски в метрото спокойно да си чета,
спирката си да изпускам няколко пъти,
за живота да мисля и пак за смъртта
теории да развивам.
И чрез чужда поезия живот да живея,
с метафори в себе си да трептя,
между няколко прозореца да се затварям
и да заключвам шумно входната врата.
В книги да се забивам цял ден,
хора да търся, а никой да няма,
и всеки път тишина около мен,
всеки път някаква (не)промяна.
И безшумно пак в малките часове
асансьора към тебе да чакам,
да гледам със слепи очи,
да слушам със глухи уши,
да говоря със немия глас,
да съм там – прозрачен,
да съм там – невзрачен.
А късно в нощта към теб
зепелин да върви
всеки път с твоето име
нежно да ти шепти.
Дон Кихот за тебе да вдига наздравица,
мелници не намерил,
но ти си по-добра.
Откритие незаменимо, тиха мечта,
вятър невидим
и (не)самота.
Страхувам се от утрешния ден,
не го очаквам с нетърпение, понеже
днес е всичко, от което се нуждая,
а утре пак при мене
няма да те има.
Не че си и днес ти тук,
не че виждам ти творбите,
но утре всичкото това ще се повтори,
утре пак за теб ще искам да копнея.
И утре пак ще осъзная,
че никога отново аз не ще те имам,
че когато бялата врата зад тебе се затвори
ти зад нея завинаги се скри.
Не искам утрешния ден да идва,
искам завинаги да си остане днес,
предпочитам вечерта аз пред деня,
някак винаги тогава
успявам да пиша.
Винаги да е тъмно навън, а само
звездите да хвърлят нежна светлина,
улични лампи да светят с почивки,
вечно да бъде някаква тишина.
Да чувам гласовете в главата си -
евентуално все някога вътре във себе си
ще полудея -
димът на цигарите над лампата да се вее
и в прозорците чужди да виждам
угаснали лампи и тихи брътвежи.

Утре далеч е, но някак е твърде близо,
след няколко часа слънцето ще изгрее,
и всички тревоги и крещящите страхове
отново с мен мързеливо ще се събудят.
А твоето име на устните ми ще бъде
сутрин с кафето, с цигарата лека,
в автобуса с книга разтворена
от сюжета ще отлитам
и към теб ще се разплитам.
А той (автобуса) все някъде мен ще остави
и после шумно от там ще си тръгне.
Сам ще остана за кой ли пореден път,
сам сред еднакви,
сам
пак навън.

събота, 28 септември 2013 г.

Maybe since the dawn of time
poets were meant to be alone.
nothing but their words to rhyme
nothing but their souls to tear
night and day, season after season,
with the night the good,
with the day the bad.
Careless whispers in the dawn,
shadows of uncertain fear,
for what happens when the end comes nigh,
and words are nowhere to be found?

Funny how the ink they use to write
gets imprinted in their blood,
so much so that after time
the ink becomes their blood

and not a trace of red
is left to find.

Ironically I am a poet,
prose in poetry and poetry in prose,
someone tells me what to write -
I go ahead and write the total
opposite.
How am I supposed to know
who is right and who gets wrong?
They have every reason to believe
that theirs is the way to be.

But reasons always fall flat,
illogical is life to me,
but still I have my reasons
and in time they'll all believe.

in the middle of a heartbeat.

“runaway train, never going back,
wrong way on a one-way track,
seems like I should be getting somewhere,
somehow I'm neither here, nor there...”


Те ми казваха, че трябва
себе си някъде да открия
и живота си докрай да живея,
вместо по отминало да копнея
и умствено все някога да узрея.
Но годините никога не минават
така както искам ги аз,
никога зад ъгъла не ме чакат
отговорите на въпроса.
Наместо това там винаги стои
един човек с опърпана шапка.
Пуши лула и чете вчерашен вестник,
говори със себе си в утрото мрачно.
А колко хора минават край него
и никой не смее дори дума да каже,
толкова студени, толкова чужди,
ръка дори не смеят към него да вдигнат.

Тази година сняг май трябва да има,
навярно след месец, може би два,
нежно ще вее безличния вятър
белите символи на новия свят.
Врати ще затварят страхливите хора,
искат на топло все да стоят,
щорите шумни те само ще вдигат
от верандата срамно те ще крещят.

И лед ще се трупа по улица пуста,
зимните гуми монтьори ще вадят,
децата ще носят дебелите шуби,
а възрастни пред камината
чаша със уиски ще вдигат.
Наздравица все нанякъде там,
все към някого, който
в този момент мръзне навън,
без дом, без любов,
без абсолютно нищо.

А чудно за някои дори е,
че някои дори не притежават бомбе,
че надеждата сама в тях се скита,
като удавник в аленочервено море.

Къде ли отиват всички копнежи
след като силният вятър завее -
със себе си захванал морето
цял един свят да залее?
Отводни тръби по улицата стърчат,
чакат да потекат соковете човешки,
надежда, любов, огън и страст,
всичко поемат, че даже и хъркат.

А някъде под небето, опрян до гранита,
стои човекът с бомбе и лула,
сняг на парцали по шапка се трупа,
пушекът сив се губи в мъгла.
Тихо ругае той по звездите,
недоволен от новините в света,
наместо за себе си да мечтае,
здравето чуждо той пожела.

петък, 27 септември 2013 г.

coming home.

Да се върнеш у дома
след години, прекарани във мъка,
да видиш онези лица,
които винаги ще те гледат с любов,
независеща от нищо и никой,
да чуеш онези тихи
и изпълнени с мъка гласове,
чакащи да те видят
вече толкова време.
Чакащи да чуят безкрайните ти истории
за положението и за хората
в онзи Големия град.
Да зърнеш старата си стая,
да видиш онова вече изтъркано бюро,
което за осемнадесет години
беше дом на всички твои мечти,
всеки герой, създаден от твоите мисли,
беше измислян на листите,
стоящи на купища в левия ъгъл,
всяка надежда, някога светеща,
беше развивана върху живото тогава
махагоново дърво.

Да видиш и стола със колелца,
механизмът на който
ти развърташе ден и нощ,
дали от скука или просто от нужда,
столът вече скърца, когато някой
реши да го използва.
Да се облегнеш на мрежестата облегалка,
място за такова удобство и безкрайни тревоги,
особено през онова лято, когато
нищо не изглеждаше хубаво и всичко
отиваше към своя провал.
Да чуеш как колелцата от пластмаса
хрущят по полуразкъсания паркет,
да видиш и следите, които те са оставили,
вследствие на мечтите, чертани на будно,
на стотиците часове – седнал безгрижно
в този своеобразен дом от пластмаса, желязо
и някаква много мека повърхност.

Да чуеш звуците и отвън -
игрището, което за толкова време
беше втори дом за самия теб,
където цимента, разсипан със стъкла
и разни други дребни предмети,
събираше всички други деца.
Да стъпиш отново пред кошовете,
да си спомниш за всички онези моменти,
когато всички тревоги в света
нямаха никакво значение,
а единственото, което беше важно,
бе колко точно трябваше да отскочиш
за да вкараш от тройката
със перфектна стрелба.

Да се спуснеш по алеята към колежа,
още едно място на безкрайни сълзи,
и там сега има игрище
и там сега има мечти.
Там не прекарваше ти своето детство,
не виждаше толкова много лица,
но други минаваха там и усмивки
царяха по техните личица.
Млади ли, стари те бяха
значение няма май никакво
чрез спорта в душите им тихо цареше
управлението над цяла една земя.
За всички нас това религия беше
(за някои все още е) -
три на три, пет на пет,
или просто стрелба
в късния следобед.
Тогава там нямаше светлини -
сега някой се е сетил да сложи,
така не ще угаснат ничии мечти,
поне докато някой все още за тях
се тревожи.

А когато и спомени там се завърнат,
когато някой в религия сам се открие,
тогава ще имаме своят завет -
някой по стъпките наши ще тръгне.
Някой ще вдигне камъка счупен -
него използвахме, за да забиваме в коша,
някой ще види изтритите стъпки
и чрез смях ще се чуди „Кой е бил този,
дето накриво по камъка
е стъпил?“


Но тихо е вече навсякъде там,
тихи дори са хорските стъпки,
звуци от детство, прекарвани от колони,
звуци от електричество вещо.
Никой вече навън не излиза,
приятели само онлайн се срещат,
къде отидоха звуците от топка,
къде отидоха изтърканите подметки?
Нима това оставихме зад себе си -
празни пространства, проклети
никога да не бъдат запълвани отново;
никой повече тях да не види?
А какво правехме ние тогава?
На Големите тихо се подигравахме -
вижте, техните животи са толкова тежки,
а ние за утре какви домашни имаме!
Казват, че кармичният кръг все някога
се затварял
и че всичко в начало се връща,
но знаехме ли колко зад хоризонта
изпращахме,
че след години при нас с лихви
да се завърне?
Тихо ще бъде с години наред,
десетилетия, изпълнени от безкрайните липси,
а игрищата от безмълвните викове
скоро ще гинат
едното след друго.

А ние все някога ще се върнем
и ще опитаме славата стара да върнем,
през сълзи към миналото ще гледаме,
ще се стараем спомени в настояще
отново да превърнем.
И когато видим безгрижието на децата
нека си спомняме поне със усмивка,
че макар вече времето ни да мина
някой все някога
по стъпките ни ще провърви.

четвъртък, 26 септември 2013 г.

in a surprising turn of events
the predator became the hunted,
the lioness became gentle and calm,
and all the people in the world
suddenly started to read
and found the courage in their hearts
to take a step forward
instead of stuttering sideways
like they had been doing
their whole lives.

in the middle of the journey
someone took the road less traveled
and found the joy of life
he had been missing
for too long now.

in a heartbeat the singer
found the note
that had been eluding him
for years and years
basically since he started to sing.

a smile managed to change the way
a person used to think,
the simple laugh managed to overturn
his convictions,
the extended handshake send shivers
down his spine,
the simple “Hello” painted his world
in the colors of the rainbow.

ain't it funny how the feeling goes
when something turns out better
than expected?
ain't it funny to find that the world
is not really all that bad,
as long as there is a tiny dancer
in your hand?
ain't it funny how the cold outside
is sometimes warmer than the heating
inside?

it's a world full of irony,
death row pardons
a minute too late,
free ride
after the paid toll,
and on
and on
and on.

but isn't it better
if after all the curses
and hope-you-die's
there is the sunlight over the mountains
and somewhere over the rainbow
a smile arises?
isn't it?

so why not try it today?
try it.

because after all -
there isn't really much
to lose.
a smile for a smile,
a laugh for a laugh,
a kiss for a kiss.

and love might somehow
show its face again.
somehow.

сряда, 25 септември 2013 г.

californication.

Преди да започна да пиша за онова, за което бях намислил, искам да изнеса малко свои мисли на няколко реда. Нещо като интродукция, само че без самата интродукция, тъй като това, което мисля да изкарам, няма да има нищо общо с онова, което мисля да напиша по-надолу. Но при все, че точно в момента аз пиша това и няма кой друг да ми намила на главата относно съдържанието на постовете ми, мисля, че имам неограниченото право да правя каквото си пожелая. Така че нека да започнем.
Мълчанието. Да, от една страна да не говориш много е нещо добро, показва, че имаш желание да си отваряш устата само при нужда и когато наистина имаш да кажеш нещо. От другата страна е проява на необразованост, на тъпотия, при все, че някакво мнение по дадена тема трябва да се има и при добро желание съответно да се изразява. В какво се изразява моето мълчание и дали наистина това е нещо добро обаче не мога да кажа. Може би онези хора, които са били около мен и знаят истинската причина за моето неговорене трябва да изразят мнение, може би онези, които просто са ме слушали (или гледали) трябва да внесат своите впечатления, понеже каквото и да кажа аз, ще бъде или арогантно, или твърде самокритично. Златна среда няма, когато един човек говори за самия себе си и затова този път (може да е изключение, не съм сигурен) ще пропусна да се определя като нещо и ще оставя онзи човек, който чете тези редове, да определи моята диагноза. Ала както бях споменал в някакъв друг пост, това мнение ще е по-добре да си го запази за самия себе си, понеже думите му ще прелетят покрай ушите ми и никога няма да достигнат до онази част от мозъка, която се грижи за добиването на смисъл от всичко чуто, видяно или усетено. И така вятърът от песните на Джими Хендрикс ще подхване звуците и ще ги запрати нанякъде.
Срамежливостта ми. Не съм срамежлив или поне не в такава степен, че да отбягвам нещо, просто защото ме е страх от него. Тези мои дни преминаха или поне онези, които можеха да се окачествят с тези думи. Сега ако реша да не правя нещо, то е или поради твърде голямо нежелание, или просто защото съм в период на абсолютно лентяйство и единственото разстояние, което краката ми изминават, е от удобния фотьойл вдясно от мен до библиотеката в другата стая, където се намират безброй много стихосбирки на известни и не-толкова известни поети, както и доста на брой романи от също толкова понятни и непонятни автори. Не съм срамежлив, нито асоциален, просто понякога намирам повече смисъл в книгите, в написаното слово, отколкото във всичко онова, в което се определя човешката раса. Също така имам и периоди, в които просто не мога да чета и предпочитам да си развличам съзнанието с нещо твърде просто и неангажиращо. Наречи ме глупав, наречи ме инфантилен, но и моето съзнание притежава онази тенденция да поема глупавото, за да може да оцени подобаващо истинското. И ако последното изречение няма голям смисъл, тогава твърде лошо – в моето съзнание всичко се нарежда идеално, така че извинявам се отсега за всяка неясност, която ще се появи по-долу. Както и за всички, които вече са се пръкнали по-горе.
Заядливостта ми. Е, точно това нещо много рядко проявявам. За да имам причина да се заям с някого, то трябва да съм отегчен не просто до мозъка на костите си, а до безкрая на своето съществуване. Другата причина, поради която мога да кажа нещо остро на някого, се крие в самия „някого“. По същност, аз съм си скромен човек и не съм дори и в най-малката степен арогантен, когато казвам това. Мога да се задоволя с изключително малко и в повечето случаи го правя. И също така мога да понеса много, мога да бъда обиждан, да бъда хулен и в деветдесет и девет процента от случаите, просто ще подмина всичко и ще продължа да живея живота си. Но в останалия един процент - процент, който доста се разшири в последните месеци – просто не мога да се затворя в себе си и съответно мобилизирам всичките боеприпаси на мое разположение и насочвам своеобразните ядрени ракети към въпросните хора. И не, не го правя често, дори може да се каже, че съм го правил твърде рядко, за да си струва дори да бъде споменавано, но онова, което трябва да кажа е, че ако някой има „щастието“ да бъде хулен от мен, то, за Бога, този някой си го е заслужил.
А сега е време да продължим по темата. Още едно понятие, което вече започва да губи смисъл за самия мен. Но точно това са размишления за друг път – някак усещам, че ако започна да се захващам за всичко, което напиша, този пост ще стане твърде дълъг и никой няма да стигне до края. А точно в края ще бъде може би най-важното нещо, което ще искам да кажа сега. Но нека започнем малко по-отдалеч, за да можем да изградим напрежението.
Днес се събудих около седем – нещо, което обикновено е доста необичайно за мен, но в последните няколко дни започва да става рутина. Може да има нещо общо с факта, че си лягам все по-рано и по-рано, но като се замисля – и преди съм лягал рано и съм ставал късно, така че едва ли е това причината. След няколко кафета и цигари, реших да се поразходя до университета и да свърша някои работи, които бях отлагал от известно време и след като поизчаках малко автобуса, някъде около десетина минути след като се качих, пристигнах до студентската поликлиника и малко след това вече бях в сградата на университета.
Точно там, в онова малко помещение, което по някаква причина се нарича „аквариум“, винаги се помещава една възрастна жена, която явно е решила, че нейната цел в живота е да се меси в чуждите работи, дори когато те никак не я засягат, и съответно да демотивира всички, които се изправят пред нея. Лично на мен тя започва вече да не ми прави впечатление, но точно днес някак не можех да я търпя и косъмчетата на врата ми започнаха да играят самба, когато сбръчканото й лице се обърна към мен и започна да реди назидателни слова. Не й отговарях, разбира се, но някак сега ми се иска да го бях направил. Някой, рано или късно, трябва да я постави на мястото й и с колкото ръце имам (действителни и хипотетични (един съвет – винаги оставяйте място за още няколко крайника – никога не се знае какво се крие в бъдещето)) се моля този някой да бъда аз. В последните дни съм загрял твърде много, за да предоставя тази златна възможност на някой друг.
По-късно през деня се случи да се поразкарам из София с приятели. Интересно е как един огромен град може да изглежда толкова малък, когато група приятели се мотаят из него и говорят толкова свободно един с друг, колкото... ами колкото е възможно. Самият аз не допринасям кой знае колко за разговора – в повечето случаи блажено си мълча и слушам – но винаги оценявам много високо когато другите около мен се опитват да завържат разговор, когато въпреки на пръв поглед искреното ми нежелание да участвам в тази размяна на думи, те се опитват и се опитват. Точно това е цаката при мен – в един момент аз ще се разговоря, ще се отпусна. Просто човека срещу мен трябва да е достатъчно търпелив и настоятелен, за да ми позволи да се почувствам достатъчно сигурен, за да открия истинското си Аз. И тогава всичко става далеч по-лесно. Поне за мен. Досега не съм се допитвал до другите относно моята търпимост.
На връщане от това излизане, в автобуса, който си бях хванал, пускаха Лед Зепелин и Ред Хот Чили Пепърс. Песничката на последните беше Californication. Някак ми се виждаше подходящ завършек на една вечер, която ми се иска да мисля, че създаде няколко нови приятелства. Времето ще покаже. А докато дойде този момент, мога просто да продължавам да пиша и да си припявам за мечтите в Калифорния.
Прекрасен щат, не мислите ли?

big in Japan.

and even after all the songs
have been sung,
even after all the lights
go out,
after everything that was to be said
has been said,
even after all the tears
and shouts,
someone will rise, someone will claw
back up to the light of day,
someone will fight, someone will believe,
someone will see
between the haze and hate,
someone will find the strength
to carry on, to keep going,
to write, to paint, to sing,
to do everything there is to do,
simply because he wants to.

guitar strings will be struck,
paintbrushes worn out,
vocal chords sore.
fingers will bleed, eyes will be tired,
minds will be burdened, bodies will be torn.
but pain passes, they say,
and even if it does not,
art is much more impressive
when the blood of the author
is left in his works.
or so I've been told.

but what if nothing is so easy
and everything must be bled
until it comes to you?
and when you finally find it
in your grasp
you are so strung out
and tired from all the heartache,
that you see it in a different light
and ironically there is no light
whatsoever
in everything that you once believed
was hidden in that dream.

winter's cityside
and crystal bits of snowflakes
will flow in your eyes,
no illusions will fill your heart,
summer will never be yours
to rule,
and when the cold wind of the night
turns the pages of your favorite book,
you will realize
that all the little fights you had
with yourself and all the others
were nothing more
than bits and pieces
of your lost-and-never-to-be-found-again
soul.

ah, but even if everything is dark and twisted,
even if the sun never shines,
and night is all around me
like a raven, circling the graveyard,
somewhere in the dark
there will still be hope.

because after all,
someone is always
big in Japan.

понеделник, 23 септември 2013 г.

letters to no one,
a flickering candlelight
on an empty desk,
typewriter, worn out
from an endless use,
ashtray with the scent
of the unknown feels,
a window wide open
to let the moon and the songs
into the room.

and what a beautiful night,
the bard once said that,
what a beautiful scenery to create
a masterpiece of some kind.
how wonderful it is that still
those moments manage to come,
although they always pass
like the joys and thrills
we love,
how magical it must be
to find yourself inspired
by the pale moonlight
and the symphony of a thousand stars
singing as one.

lights out, now
(they were always out),
it's time for something new
(it always was),
or maybe I should go behind
and find the joys
and thrills
in the old
and long-forgotten.
maybe this moon,
maybe those stars,
maybe this song,
maybe they all are reminding me
that everything will come to pass.

and everything
will be alright.

again.

събота, 21 септември 2013 г.

Почти четири през нощта,
почти разсъмнало се,
почти е мое утрото,
почти е моя вечерта.
Някъде измежду всичко,
някъде в средата на живота,
някъде, където няма краища,
някъде, където няма нищо.
Автобус за утрото широко,
автобус по околовръстното шосе,
автобус за сънища дълбоки,
автобус за слабите души.
Мотриса за станалите през нощта,
мотриса за животни и за хора,
мотриса, задвижвана от адски колела,
мотриса, от която излиза огън.
Лица, които те зазяпват пак отвън,
лица на уморени хора,
лица – все топли и засмени,
лица на вечните актьори.
Ребра от мъка изветряли,
ребра – пречупени, осакатени,
ребра на живи и неживи,
ребра на парното отдавна спряло.
Колела на вечния прогрес,
колела с веригите за зимно време,
колела по релси завъртяни,
колела минаващи през черепи човешки.

петък, 20 септември 2013 г.

искаше ми лошата страна?
искаше всичките дяволи,
които ме карат да пия
и да пуша,
и да пиша по цели вечери,
и да не спя по цели седмици,
и да си мисля за всичко, което
някога ме е наранявало,
и да се съмнявам,
и да се умъртвявам,
и да се кълна,
и да псувам,
и да мразя,
и да мразя,
и да мразя...

искаше да си намериш причина,
поради която да ме мразиш?
искаше да бъда лицето,
чиито снимки да гориш на клади,
успокоявайки се вечер,
че каквото и да стане
то няма да те посещава в кошмари?
искаше да намериш причина,
поради която за теб да се превърна
в някакъв дявол?
искаше да ме видиш като въплъщение
на всичко, което не е истинско
и което не се вписва в твоите рамки
за онова, което хората трябвало да бъдат?
искаше да съм чужд, не искаше да ме допускаш,
понеже трябвало да се доказвам?
искаше да ме оставиш навън, на студено,
да си бъдеш с твоите мечти
и твоите невъзможни любови?

не е нужно вече да искаш.
вече съм тук. моли се, кланяй се,
прави каквото искаш.
вече мина времето, когато
ми пукаше за теб и за твоите
чувства.
върви по дяволите, ако искаш,
върви и по звездите, щом желаеш.

ходи, където искаш, само никога
при мен не се завръщай.
да погледна ли на тъмно през прозореца,
късно вечер, потопен в самотна тишина?
да се вгледам ли към Витоша, далече,
да опитам ли да зърна аз и твойта самота?

разходка дълга ли да си направя
по улицата пуста и неосветена?
толкова лица да подминавам,
а твоето да бъде все пред моите очи.

с ракия и цигари всяка вечер да си лягам,
сърце и дробове да уморявам,
във кехлибарения дим душата ти да търся,
в думите самотни сърцето ти да тлее.

и стихове по цяла вечер аз да пиша,
метафори и символи да не преставам да редя,
и в небеса безкрайни постоянно да те нося,
душата ти е птица с восъчни крила.

на никого ти не принадлежиш, свободна,
десетки светове те считат за кралица,
стотици те приветстват с качествено вино,
хиляда ти се вричат от сега завинаги.

душата ти не заслужава да стои на земята,
небето е твоят заслужен покой,
там ти твориш и живееш,
там заслужаваш и безгрижно да копнееш.

и в чуждите светове поглед да взираш -
чужди не са, твои са всички -
не се страхувай шанс да поемеш,
не се страхувай да бъдеш желана.

и тихо в нощта, когато звездите
играят последния танц за деня,
запитай се в колко от дните
хората имат такава съдба.

и посмей да отвориш прозорец широко,
посмей да прослушаш песента на нощта,
посмей да живееш за миг на високо,
посмей да почувстваш във миг радостта.

глупости.

Усещам, че трябва да пиша, докато изкарам всичко, което ме тревожи днес. Няма значение какво, просто трябва да пиша, трябва да описвам нещо, каквото и да е. Дори ако трябва да измислям нови имена за стените срещу мен, за рафтовете зад гърба ми, за чашата до дясната ми ръка, за пепелника до лявата, за монитора и постоянно появяващите се малки черни буквички по белия виртуален лист на уърда. Е, не е точно Уърд, някаква друга, неизвестна програма е, но принципа е същия. Трябва да описвам. Може би онази златисто-черна кутия, блажено почиваща си на раклата, в която най-вероятно се набутани една купчина дрехи. Може би тези символи върху кутията, които се преплитат в неповторима симетричност, едва ли не караща те да вземеш нагорещен нож и да го прекараш с нечовешка сила през въображаемата й среда, просто за да видиш какъв би бил резултата. Може би трябва да пиша и за книгите, повечето от които все още не съм прочел и някои от които май никога няма да прочета. Може би трябва да описвам обстановката отвън, тези вече залиняващи зелени листа, на които им остава най-много още два месеца живот. Може би нестихващите шумове на бензинови двигатели, които постоянно изпълват улицата, на която живея, и понеже държа прозореца си отворен почти през целия ден, те достигат и до мен. На отсрещния блок има два апартамента, които имат климатик. Някъде по високите етажи виждам и рози, другаде виждам саксийни растения някакви. Никога не ме е бивало точно по тези неща.
От може би два или три дни не съм излизал от стаята си. Е, разбира се, разкарвам се до магазина, колкото да си взема нещо, което чрез няколко по-сложнички вътрешноорганизмови процеси да прекарам до стомаха си, но освен това почти не излизам от квартирата. А защо ми трябва да го правя, постоянно се чудя – тук има всичко, което ми е нужно. Рафтове, изпълнени с безброй много книги, тетрадки, в които да изписвам всичко, което е в ума ми, огромен пепелник, като онези от бензиностанциите по магистралата, в който да изгасям цигарите си без да се тревожа, че ще го препълня и ще трябва да напусна мястото си. Денонощните магазини са на няколко крачки от мен и макар финансовата подкрепа намалява с всеки изминал ден, усещам, че все отнякъде нещата ще се оправят. Все някак, все с нещо. Алтернативата, разбира се, също не е за изпускане, макар да не е много приятна – живот на ръба, постоянен материал за писане, постоянна тревога, постоянни страхове, постоянно четене. Единственото, което няма да е постоянно, ще бъде света. Навсякъде промяна, навсякъде непостоянство. Дори и в думите.
Как се очаква, тогава, и аз да бъда в някакъв ред?
Но пък и като се разровя из съзнанието си (и изкрещя няколко пъти) осъзнавам, че аз никога не съм бил в ред. Да, ако щете може и дори като луд да ме определите – няма да се разсърдя, нито ще се опитам да споря. Не съм нормален, от няколко години дори аз самия не се приемам като такъв. Колко хора на моята възраст живеят чрез четене и писане? Колко хора на моята възраст биха предпочели да прекарат една вечер в четене на някой обемист роман, вместо да излязат и да се напият като за последно с компания от приятели? Колко са тези хора? Броят ли се дори на пръстите на едната ръка? Най-вероятно, но това далеч не ме интересува.
Започвам и да осъзнавам, че каквото и да напиша, каквото и да сътворя, така да се каже, никога няма да достигна смисъла, който търся. Но може би и не трябва, може би просто трябва да продължавам да пиша, да продължавам да драскам – било то с виртуално мастило – докато всичко се подреди, някак от само себе си. Има някаква причина, поради която съм започнал да пиша преди седем или осем години и все още продължавам да го правя. Има и причина, поради която съм толкова привлечен към книгите, към писменото слово и към литературните похвати. И ако не мога да я разбера сега, то все някъде в бъдещето трябва да присъства и този момент. Все някога трябва да достигна до причината, поради която пиша. Понеже е твърде лесно да се каже, че пиша, понеже ми е било разбито сърцето – по тази причина се пие, по тази причина се пуши, заради тази причина се и умира. Не е това, макар да е една от движещите ми сили. Хиляди хора са с разбити сърца и поне деветстотин от тях не пишат. Не е това причината. Може би ценя твърде много изкуството на навързване дума след дума, за да го оставя в някой ъгъл да събира прах и да си го наблюдавам безпомощно, ден подир ден. И това не е – стотина милиона души на този свят четат, половината от тях пишат и повечето, ако не всичките, не стават за нищо. Осъзнавам колко арогантно звуча, но мисля, че е време някой да се опълчи срещу всичко, което не е в ред с този свят. Или това, или просто в момента нямам какво друго да правя, освен просто да нареждам експресивни глаголи и да ги оставям да си вършат работата. Ако можех да преценя, нямаше да пиша тези редове в момента. Може би ти, който четеш това (ако въобще го четеш), ще успееш да решиш вместо мен, но може би е честно да те предупредя, че твоето мнение няма да значи нищо за мен. Който и да си ти, каквото и да вършиш за прехрана, каквото и въздействие да имаш върху мен, твоите думи за мен никога няма да значат повече от някакъв неразбираем брътвеж, който само хаби въздуха на останалите. Моята работа е да пиша, твоята работа е да четеш. Нека сложим чертата под това.
Напълно осъзнавам, че някой ден моето време просто ще свърши. Някак чудно е, че краят на човешкия живот може да се сравни с посещението по компютърните зали. Да, да, зная – кой вече ходи по компютърните клубове, всеки има или компютър, или неговата преносима версия в лицето на лаптопа, високоскоростна интернет връзка и достъп до всичките филми за възрастни, всичките игри с насилие и секс, всичките филми на света и сериали, които честно казано са толкова неразбираеми, колкото са и тъпи. Но живота някак винаги приключва, точно както и времето, което имаш в тези компютърни клубове. Дори и да решиш да играеш без време, оставяйки сметката ти просто да си върви, да се натрупва и натрупва, все ще дойде един момент, в който ще трябва да я платиш. Все ще стане време да си ходиш, да се прибираш. И екрана ти ще стане отново черен, сирената ще изписка, някоя лелка или чичко ще ти каже какво дължиш и животът ти в тази затъмнена стаичка ще приключи. И съвсем скоро ти ще се върнеш към другото си аз, онова, в което се превъплащаваш, когато не си зад облъчващия правоъгълен екран и което се надяваш никой никога да не разбере изцяло. Понеже динамиката на неизвестното е твърде съблазняваща, за да се позволи на всеки срещнат да те познава, преди дори да си разбрал неговото име.
Никой не обича да бъде предсказуем. Тук може би ще заема някои идеи, които ми бяха разкрити преди няколко вечери и които може би не трябва да разкривам, но какво пък – колко по-лошо може да стане положението? В една връзка, в един живот, винаги трябва да присъства изненадата. Не съм философ, едва ли някога ще стана, но нека си представим какво би било едно съществуване, ако всеки ден се събуждахме с ясна представа как ще протече деня, ясни насоки относно стъпките, които ще направим, сричките, които ще изречем, газовете, които ще изпуснем, и посещенията до тоалетната, които ще направим. Нима точно това не е сивотата, от която толкова се опитваме да избягаме всеки ден?
Лично мен сивотата ме плаши, макар да мечтая за нея почти ежедневно. Разбира се, всеки иска поне малко сигурност в своя живот, всеки иска да се почувства поне донякъде застрахован от ударите на съдбата, които винаги (без но – винаги) идват в гръб като нещо неочаквано. Можем да се лъжем колкото искаме, че винаги имало знаци, винаги имало някакви подсказки. Не, никога няма предзнаменования, които да ти подскажат точно как съдбата ще те срита в топките и ще ти се изплюе на лицето. Дори може да се каже, че няма и точно определено понятие съдба – просто някой случаен човек идва до теб, сритва те под пояса, насмива се едно хубаво, изхрачва се върху тялото ти и си отива. Някак като любовните връзки, само че там няма ритания, а изплюванията са под малко по-различна форма.
Интересно е как вече почти приключвам втората си страница, а все още не съм казал почти нищо. Е, може би това ще е урок за онези, които ме четат в момента, а все още не са започнали да пишат по-сериозно. Колкото и думи да се напишат, колкото и изречения да се съставят, винаги ще го има усещането за незавършеност. Винаги ще го има утрешния ден, в който ще настъпи нещо ново, винаги ще има и вчера, където сме оставили нещо, което е трябвало да приключим още по-предния ден. Винаги ще го има и днешния ден, в който можем да поправим всичко, обаче някак не се хващаме достатъчно сериозно и една дузина неща остават недонаправени. Това е писането, това е живота. Писането не е живот, но и живота не е живот.
Алтернативи няма. Живееш и умираш, това е. А през останалото време можеш просто да се надяваш да доживееш достатъчно дълго, за да осъзнаеш нещо. И ако си щастлив, да оставиш някаква следа. Малко хора успяват да направят това последното. Може би в утрешния ден ти ще оставиш нещо зад себе си, може би ще направиш някаква промяна. Вярвай в това. Аз ще вярвам, но моята вяра няма кой знае каква голяма сила. Всичко зависи от теб.
Чашата с кафе изпита,
пепелника с четири цигари,
трите полупразни кутии,
частици от тютюн по клатещото
бюро.
Шумове от двигатели навън,
нечие куче си лае свободно,
лъчите на слънцето минават през мен.
Чудя се колко дни вече
не съм писал на свестен език.
Трудно е, когато няма какво друго
вече да се каже.

И в тъмнината на идващата
вечер
пак зная,
че твоето лице
ще виждам.

На затворен прозорец ще пуша,
вятърът вече не е топъл,
ще пия кафе или чай
(това има),
и с теб аз чрез други
пак ще говоря.

И тихо, докато най-сетне
заспивам,
ще си спомням в нощта
как тогава тихо
не чувахме радостта.

Само несигурното
и плашещото.

Трудно е да живееш в спални
от книги,
когато в гардеробите се крият
безброй дребни гадини
и огромни мутирали клоуни,
чакащи за миг да те изядат
и в сивота
да те превърнат.

Уискито обаче е цветно
и май тази вечер
ще рисуваме дъгата.

сряда, 18 септември 2013 г.

Искам да пиша за теб.
Искам да ти посвещавам думи,
искам от тук до небето
да няма никакво разстояние,
за да мога да те съотнасям със Рая,
искам да бъда за теб вдъхновение,
което да те кара да пишеш по цели дни
и нощи,
искам да трия сълзите в очите ти,
искам думи да не са нужни,
когато тишината настъпи.
Искам отново да те погледна в очите,
искам да те видя отново като човек,
искам в миналото всичко да остане
и отново на мен да говориш
сякаш съм твоят поет.
Искам и морета да има,
повече, повече, повече,
да гледам как вълните в брега
се отливат,
да гледам как безкрайностите
една в друга се вливат.
Искам и да мога да пиша
по цели нощи
(само за теб),
искам да мога да зная
какво точно трябваше да ти кажа,
искам очите за мен отново да бъдат
прозорец към чуждата душа.
Искам аз някъде да остана,
искам да намеря своя приют,
този свят не е за мене създаден.
Искам да бъда намерен.
Най-сетне, от някого, моля.
Искам да мога да си почина,
искам и съзнанието ми най-сетне
да ме остави на мира.
Искам да мога да не мисля
за всичките думи, които чета,
искам просто да мисля
за проблемите на мойте деца.
Искам във някоя книга да си замина,
по редовете да живея, да дишам,
искам в ирония някаква да остана,
и в символи да се обричам.
Искам до края все някой да видя,
искам във нечии думи да остана,
искам и нека най-сетне да мога
поне нещо със думи да стигна.
Искам. Искам. Искам.
Толкова много, но някак толкова малко,
за някои – едно, за други – друго,
за мен обаче никога достатъчно,
за мен обаче толкова ненавременно.

вторник, 17 септември 2013 г.

щеше ли да бъде по-лесно?

Понякога се чудя какво ли щеше да стане, ако не бях започнал да пиша. Ако онази вечер, когато бях пети или шести клас, не бях намерил първия си форум, не бях решил да си направя герой и не бях решил да започна да си го развивам. Тогава, разбира се, бях абсолютен карък, поне що се отнасяше до писането, а и ако трябва да бъда честен в много други неща също не бях кой знае колко добър. Тренирах тенис, по едно време и футбол, но писането тогава ми беше просто като хоби, нещо, което правех просто за да мине времето. Някак тогава всичко беше някаква умело изплетена шега, която все още виждах откъм забавната й страна. Всичко беше веселие, а и защо да не трябваше да бъде – бях едва стъпил в двуцифрената възраст. Беше ми трудно да пиша, трудно ми беше да изразявам мислите, които нахлуваха в съзнанието ми. Ама май и мислите не бяха много, като се замисля – всичко се въртеше около основните неща, около действията, описани с толкова малко думи, колкото е възможно. И не че се целях към това, дори напротив – тогава за мен имаше значение количеството. Бях на принципа колкото по-дълъг пост напиша, толкова по-важен и качествен ще бъде той. Количеството определяше качеството за мен.
Поне в това отношение предполагам, че съм пораснал. Не със седем или осем години, в никакъв случай. Ако бях пораснал до възрастта, на която съм в момента, то тогава нямаше да пиша. Нямаше да виждам скритата истина, нямаше да търся значението между редовете, нямаше въобще да виждам метафорите и символите в живота. Нямаше да бъда аз или поне онази версия, която толкова обичам във вечерите, когато седна зад лаптопа си и започна да тракам по клавишите, и която мразя от дъното на душата си, когато не мога да се съсредоточа нито да чета, нито да измисля нещо, което има поне една капчица смисъл.
Не зная дали успях да се открия за тези осем години, в които съм писал. Ако трябва да бъда честен, не зная дали въобще някога ще успея да се открия. Но може би точно това е животът – едно постоянно пътешествие към себепознанието. Една никога несвършваща пътека, по която човек цял живот върви, докато достигне нейния край, който, иронично, символизира и физическия му край. В идилията на фантазиите, сценарият е точно този: човек се ражда, цял живот търси истината за себе си и с последния си дъх той открива точно това, което е търсил. Нито повече, нито по-малко, той знае кой е бил, защо е правил всичко, кои са били истинските хора в неговия живот и какво е постигнал. В един перфектен свят всички хора биха имали точно този край.
Но този свят е далеч от перфектен. Далеч от идилията в детските приказки, далеч от басните, които всеки ден толкова криво се интерпретират, далеч от милите думи на родителите, че всичко ще бъде наред. Всичко няма да бъде наред, всичко дори няма да има ред. Този живот е един хаос и всеки човек, ако е щастливец, намира своя начин, който му помага ако не да го овладее, то поне да го контролира за себе си. И така целта в живота става не да постигнеш нещо, а да живееш достатъчно, за да видиш нещо. Да чуеш нещо, да осъзнаеш нещо, което да ти нашепне защо си чакал толкова дълго в тежки мъки, в океани от сълзи и швейцарски сирена от надупчени сърца.
Моята цел в живота... не. Нямам цел в живота. Целта ми е просто да пиша. Прочетох един цитат преди около час, в който се казваше, че един писател е писател не защото има талант или може да пише лесно, думите му се отдават. Един писател е писател, когато дори и думите не идват, дори когато нищо няма смисъл, той продължава да пише. Дори думите упорито да отказват да напуснат тялото му, душата му, той просто продължава. Пише, докато всичко придобие смисъл. И докато отново го изгуби. Защото нищо не запазва своя смисъл завинаги. Най-доброто, на което може да се надяваме, е просто един миг. Секунда, минута. Час, ако имаме късмет.

“his eyes seem so glazed
as he flies on the wings of a dream...”


Дедал измайстори на Икар чифт крила,
от восък нежни, силни като младата кобила,
и каза му загрижено, по бащински,
до Слънцето да се не доближава,
нито до морето,
инак ще потъне в необятност,
инак за миг ще бъде забравен.

И Икар с радост от баща си пое крилата,
нетърпеливо младото момче изпробва ги веднага,
ала в своята немирна душа
въображението му отведе го към светлината,
където бавно-бавно му се разтопиха крилата.

И тогава Икар започна да пада,
очите му разширени, магията си замина,
беше хубаво, беше прекрасно -
последен подарък за сина на баща си.

А какво искаше Икар да стигне,
че толкова нависоко отлиташе с всяка секунда?
Слънцето – да, символа вечен,
тъй както моряка се хваща за тънкия бряг,
тъй както гладния се бори
за късчето хляб,
Икар съзираше Слънце, но мислеше друго,
виждаше надежда, виждаше радост,
виждаше слънце,
но изпитваше сладост.

И летеше на своите криле, повяван от бога,
крилата му леки, душата свободна,
все по-нагоре, все по-нагоре,
лети, Икар, напред към мечтата велика!

Лъчите на слънцето го опариха изведнъж,
и Икар, като други, нямаше как да узнае
кога щеше Слънцето да достигне,
кога щеше да престъпи през опасния праг,
кога щеше да бъде нежелано видение,
кога щеше изгорен той да бъде.
И крилата му разтопиха се бързо,
тялото му политна надолу, ръцете във хаос размаха,
водата пое го в обятията свои,
завинаги негов дом тя вече щеше да бъде.

И Икар си замина, но мечтата остана,
лети напред, към Слънцето свое,
лети смело, на крилата от восък,
лети, а пък нека топлината във края
до кончината да те докара.

И Икар летеше, летеше напред,
очи разширени, сърце бясно, стремглаво,
крилата от восък, крепящи го в облаци,
немирния дух, тласкащ го напред.

защо не сега?

Дните ми минават доста интересно в последно време. Не зная точно кой трябва да бъда, не зная защо съм, с какво съм и как съм, но някак зная, че просто съм. Може би точно това е моята работа, може би точно това трябва да правя, а всичко онова, което се случва в университета, е за останалите, тъй като желанието ми просто не ме води натам. Не искам, макар всяка сутрин да се опитвам, всеки път, когато хвана полу-претъпканата 94-ка, да слизам на „Христо Ботев“, след което да поемам покрай 23-ти блок, да забелязвам университета и след няколкосекундно мислене да отложа всичко за утрешния ден. А в утрешния ден ще се повтори всичко, което се случи и днес. И така всеки следващ и всеки следващ ден.
Не мисля, че университета е за мен, макар ако някои хора прочетат това и знаят кой го е написал, ще откачат. Може би и затова го пиша, а не го казвам. Не се чувствам привързан към самата материя, а и макар и тя самата да не се е представила пред мен все още във всичките си цветове, все пак имам съмнения, че ще я харесам с всичките й добавки. След като един моден дизайнер не харесва плата, от който се изработва роклята му, малко е трудно да му харесат всичките пайети, райета и още една дузина термини, които ми се губят и които се слагат по нея. Заинтересуван съм от философията, която ще уча като избираем предмет всяка събота. Може би единствения предмет, за който проявявам някакъв ентусиазъм. Също и единствения предмет, който май няма нищо общо със специалността, в която съм се набутал.
Ще взема да си запаля една цигара, че усещам нуждата от дима.
И какво сега, докъде стигнахме?
Срещнах един мой колега днес, докато търчах насам-натам по задачи. Първоначално се замислих дали да не го избегна – нямах желание да се впускам в празни разговори, все още не бях пил кафе, нито бях пушил. Нервите ми не бяха опънати, но един разговор с него можеше да докара всичко до кулминация, която никак нямаше да му хареса.
Ще се върна към тази тема след един-два абзаца, понеже току-що се сетих нещо, което трябва да изпиша сега. Никой от моите колеги не ме познава. Не по име, не като лице, просто като същност. Никой от тях не се е решил да пробие тази тънка стена, която винаги изграждам около себе си, и да надникне през прозореца, зад който трупам всичко, което смятам за същностно. За стойностно (цигарата ми гори само от едната страна (сега пък изгасна)). Може би и точно това тяхно нежелание ги прави някак досадни в моите очи, недостойни за какъвто и да е дребен разговор, размяна на любезности, ако щете. Не искам да виждам никой от тях и ако можеше да си карам упражненията сам, без наличието на който и да от тази шайка, щеше да е страхотно. Но за жалост, този живот явно се живее в някаква социална представа за съществуване и хората са основната част от това понятие. Парадоксална ирония.
Дори не зная вече какво пиша. Ама може би така е по-добре – когато думите са несвързани, в тях се намира някакъв по-дълбок смисъл, някакво разкритие, което дори за автора не е ясно. И сега забивам. Може би по-нататък в този текст ще се върна към тези си мисли. Сега ще продължа да пиша за онази идея, с която започнах да натискам клавишите.
А коя точно беше тя, помня ли?
А, да, говорех за своя колега. Един от многото, които не понасям. Окей, значи видях го отдалеч и си помислих да се скрия някъде, да избягам по някакъв начин от неговото присъствие. Улицата нямаше отбивки, но аз винаги мога да намеря начин, по който да се превърна в невидим за околните. Някои биха го нарекли оръдие на труда, някакво умение за части от секундата да се превърна в муха на стената и просто да наблюдавам реакциите на другите без те да са способни да виждат моите. Но реших да не го правя, реших просто да видя какво би могло да излезе от един празен разговор с него. Приближих се и го поздравих. Протегнах ръката си, за да се здрависам с него, понеже още от малък са ме учили, че така се прави. Ала неговата ръка не бързаше да стисне моята.
Точно в този момент ми беше ясно, че аз държах юздите в този разговор. Неговата несигурност се изстреля още преди устата му да е започнала да говори.
И точно това ми докара някакво супер тежко раздразнение, редом с гордостта, която изпитах. Още повече се убедих в неговата нестабилност, така да се каже, когато на лицето му се появи абсолютното отчаяние, последвало моето разкритие, че пред 23-ти блок се е образувала опашка за плащане на наемите. Не зная защо той се почувства така – има много обяснения, едно от които е, че може би щеше да пропусне лекциите, на които имаше желание да отиде. Но днешния ден беше едва втория от семестъра, каквото и да предстоеше да се случи, той нямаше да изпусне толкова много. Едва ли беше това. Може би не му се е чакало, искал е да свърши работите си бързо и да продължи с живота си. А какъв е този живот, в който всичко се изживява бързо и никога не се отделя време да се оценят нещата в тяхната истинност, в тяхната цялост? Това е неживеене, поне по мое мнение.
И сега достигам до идеята, с която бях започнал. Несигурността, объркването, отчаянието. Бях си казал, че няма да седна да пиша, преди да съм прочел 9 зайци и за първи път от доста време, спазих едно свое обещание. Това трябва да ме кара да се чувствам добре, някак изпълнен с радост, че съм постигнал една своя цел. Ала някак не мога да достигна до това състояние на завършеност, не мога да си позволя да го направя.
Единствено чувствам желанието за още. Още поезия, още проза, още писане, още четене, още тишина, още изолация, още разговори със себе си, още размисли, още, още, още.
Изпитвам някаква недостатъчност, която може и да успея да запълня с книгите, които са зад мен, встрани от мен и навсякъде по стените в другата стая. Може да успея да намеря отговорите, които търся вече от доста дълго време, в страниците на някоя книга. Може те да са разпилени във всеки от стотиците томове, чакащи да бъдат разгърнати. А може и цял живот да ги намирам, всяка година да откривам малка частица от истината, докато не издишам сетния си дъх и най-накрая ми просветне за всичко.
Само се надявам тогава да има някого до мен, на когото да издиктувам мислите си. При положение, разбира се, че не мога да ги напиша сам. А ако не мога, е... винаги ще се намери някой или нещо, което да ми помогне да си изкарам душичката.

понеделник, 16 септември 2013 г.

“the boy saw the comet and he felt as though
his life had meaning. And when it went away
he waited his entire life for it to come back to him...”



Гледам към звездите всяка вечер,
чудя се какво ли преживяват те,
самотни всеки път, щом Слънцето замине,
единствени, самотни в небесата необятни.

И питам се на глас насред мнозина,
питам се дали обичат те,
дали и любовта застигнала ги е,
дали копнежите им отслабват радостта.

А някога щастлив съм да си поговоря,
да чуя техните мечти и (не)желания,
а понякога дори с Луната мога да се видя,
да гледам светлината насред хиляди внимания.

Разказват ми, че всичко криело се в уникалността,
те били всичките различни,
не си приличали, дори не били съответни,
Луната майка им била, ала дотам били еднакви.

И в тях откривам вдъхновение,
щом се случи другаде да го загубя,
гледам към звездите, търсейки една,
и в неуспеха си да я намеря, пиша.

Защото някога познавах аз звезда една,
в любов безкрайна я обгръщах,
цялата вселена щях да разруша,
ако значеше, че тя ще оцелее.

И всяка друга светлина,
фалшива ми се виждаше далече,
не исках повече да се оглеждам,
не исках да намирам другата звезда.

И тихичко в нощта аз й пошепвах,
тихо гледахме към другите звезди,
всеки във живота си намира
галактиката своя и своите звезди.

А някога и те посмяват да се загубят,
да търсят и копнеят нови ширини,
нов Млечен път да измечтаят,
новите планети да строят.

Но някои звезди са уникални,
веднъж се появяват, повече не идват.
И докато повечето други ще оцелеят,
тези са единствени по своята мечта.

Техният живот може да е кратък,
може би в нерадост им изтлява краткостта.
Имат те обаче качество едно -
завинаги да бъдат помнени от тях.

Мечтателите луди, бродещи покрай ръба,
търсещи все смисъла в живота,
мечтателите за любов и радост,
мечтателите за звезда една.

сутрин винаги е студено.

Сутрините май винаги е студено – днес трябваше да ми е първия учебен ден и по всички очаквания, които се бяха загнездили дълбоко в мен, трябваше да бъде слънчево, лъчезарно, някак приемащо те навътре в себе си. Трябваше да дава надежда за предстоящото, че всичко ще бъде наред, без значение колко хора ти се нахвърлят върху главата с думите „Не ставаш!“ или пък „Гола вода си!“ Всичко трябваше да бъде по-слънчево и по-топло, отколкото всъщност беше.
Еми хубаво, но не е. Прозореца ми стои затворен от около три часа миналата вечер, когато се мъчех да заспя, но не можех. Не зная защо не можех, понеже по всички разумни представи трябваше да съм откъртил като разнебитен Москвич от ерата на Живков. По-предния ден бях спал около пет часа, след това бяха всички онези неволи с намирането на Люлин и след това на Банкя, после пък трябваше да слушам досадните мрънкания относно количеството на багажа, с който бях дошъл. Всичко трябваше да достигне до нивото на абсолютната изтощеност, която съответно да ме прати на мекия дюшек около седем часа по-рано от времето, в което всъщност успях да затворя очи.
А сега пак ми е студено. Реших днес да нямам лекции и упражнения, понеже няма смисъл от моето присъствие там. Все още е първия ден, няма кой знае какво да ни преподават, няма някаква информация, до която да не можем да се доберем така или иначе, дори и да не сме си завлекли задниците в хладните аудитории. Вече има интернет, има фейсбук, има форуми, има смартфони, уай-фай връзки, всичко. Вече дори не можеш да бъдеш сигурен дали някой не те слуша и гледа, докато си облекчаваш червата в удобството на собствената си тоалетна. Но пък всичко в името на прогреса трябва да бъде добро, така че защо гледаме с лошо око на всяка дребна промяна в закона, живота и качеството на обслужването, което получаваме? Нека се радваме на всичко, което имаме, а междувременно да се чудим какво ще пушим и какво ще сложим в устите си през следващата седмица, след като сме останали само с десетина лева, а още дори не е станало време за следобедното кафе в понеделник. Нека се радваме на политиката и да си мислим, че ако си стоим на задниците, всичко ще се оправи ей така, от само себе си, докато онези там на меките столове си ядат поничките, пушат си Ротманските, пият си нектарите, които са си изстискали рано сутринта (пардон, някой ги е изстискал за тях) и пасивно гласуват за поредната поправка в закона, която е обречена още преди да е пусната за разглеждане.
Но защо е студено тук, където уж трябваше да бъде топло по това време? Септември още не е минал изцяло, защо вече се чувствам така, сякаш зимата е настъпила? По перваза още няма сняг, но съвсем скоро вече го очаквам. Днес излязох с дълги дънки и горнище, което по принцип пазя за по-студените сезони. И ми беше студено, за Бога, само в автобуса успях да намеря някаква тишина и скривалище от вятъра. След това обаче трябваше да се тътря до университета, понеже бях избрал грешната спирка, на която да сляза. Оказа се, че не съм изпуснал много, понеже тя спирката беше до Български пощи, а това било близо до университета. Кой да знае, кой да гледа, кой да се чуди.
Всички, освен мен, очевидно.
Но живот и здраве, обедът настъпи, а сега трябва да мисля какво да правя с няколкодневни курабии, някакви остатъчни сиренки и кекс, който явно ще си остане точно така недокоснат, както интимността на току-що постъпила гимназистка. Макар сравнението ми хич да го няма по отношение на истинност, все пак трябва да призная, че точно в такива моменти никак не ми се яде – и не че съм се натъпкал предната вечер или солидно съм си доял на Манджата. В моменти като тези се чувствам някак недостатъчен, макар навсякъде около мен да е пълно с книги, в които се разказва за безброй герои, преминаващи през още повече премеждия и кой знае какви други неща. В тях трябва да мога да намеря някакво обяснение, чрез тях трябва да мога да си се обясня по някакъв начин, но все не успявам.
Чета „9 зайци“ на Виргиния Захариева в момента и честно да си кажа се очаровам. Намирам някаква утеха точно в този стил на писане – отпуснат, човешки, точно такъв, какъвто трябва да бъде прозаичния език, по мое лично мнение. Поезията е нещо различно, но прозата трябва да бъде достъпна за всекиго. Е, може би някои четива трябва да бъдат селектирани за определен набор от хора, макар и това да внася известна доза расизъм в толкова хомофилното ни общество, но освен тези няколко специални, всичко друго трябва да бъде писано с възможно най-голяма простота. И не, не всеки трябва да може да го пише, понеже един поет, притежаващ толкова автономност, колкото закачен към морфинова система полу-оцеляващ катастрофирал ветеран от войната е зависим от собствените си движения, може да създава такива шедьоври, изпъкващи със своята ритмичност и метафоричност. Не всеки трябва да може и точно така трябва да бъде.
Да пишеш не е хубаво, но за хора като нас това е живота. Така или иначе, ако не се намери кой друг, в края на краищата живота ще ни го начука грубо отзад и ще ни изпрати нагоре или надолу, в зависимост колко сме се прецакали на земята и след това, ако му писне от новите попълнения, ще ни върне обратно тук, с някаква нова физиономия, обновен характер и напълно различни ценности. Ако е в настроение, може и да ни остави по нещичко от стария живот, колкото да ни кара да се чудим откъде тази кола ни е позната или пък защо си мислим, че тази книга сякаш вече сме я чели, понеже този абзац е толкова приличен с нещо, което се е скрило толкова дълбоко под съзнателната част на нашия разум, че просто усещаме, че сме минали оттук, макар и да е било по друг път.
Хубаво е поне, че имам цигари. Поне за днес трябва да ми стигнат, макар да съм сигурен, че скоро ще трябва да ходя да си взимам още една кутия. Това е още едно от нещата, които започвам да обмислям в последно време – защо не мога да се спра на една определена марка цигари, а вместо това постоянно въртя десетина или двадесет и от време на време добявам и по някоя нова? Защо просто не мога да се реша и да си кажа „Тези цигари ще пуша!“ и с това да се свършва. Вярно е, всички са специфични сами по себе си, всяка единична цигара има свой уникален вкус, но все пак моля ви се... Тиранията и деспотизмът са лоши, когато се отнася до политиката на управляване на народа, но когато сме ограничени до един вид цигари, тогава ако не друго, то поне пушим само този вид. И копнеем за другите, макар да знаем, че не можем да ги имаме, макар да осъзнаваме, че колкото и да искаме да засмучем кафяв или сив филтър, можем само да обвиваме устни около белия, да дърпаме колкото можем и да вдишваме отровния пушек в дробовете си, убивайки всичко добро и лошо вътре в самите нас, а после да го издишваме навън, редом с всички тревоги и неизпълнени копнежи.
А сега започва да вали. Е да, то само това оставаше в ден като този – цигари, кафе, студ, поезия, проза... единствено липсваше дъжда, а вече извън прозореца чувам ромоленето на капките върху все още зеленикавите листа на дърветата, достигнали височината, на която се намирам. Иронията е, че вече не чувам хорски гласове отдолу, а преди да започне да вали няколко мъже и жени се караха за нещо, а едно куче лаеше на висок глас. Предполагам то е изразявало своя протест, а жалкото е, че никой не е могъл да го разбере – всички се накланяха от терасите си, за да се скарат на собственика, задето животното му вдигало толкова много шум. Явно са забравили своята младост и те – толкова много години на този свят, толкова много тревоги, някак нормално е съзнанията им да са изместили тези спомени. За всичко в този живот е нужно място и макар някои неща да изискват по-малко, те все пак заемат някаква част от пространството. Добре е това да се запомни. Ще си го запиша някъде.
Какво още имах да кажа? За несподелена любов мога да пиша до утре, а че и до другиден. Тъкмо ще си намеря извинение да не отида на лекции и упражнения, тъкмо ще си стоя на затворен прозорец, оставяйки навън всичките ръмжащи двигатели на бензиновите лами, минаващи покрай блока, на врещящите усти и изкривените лица, надничащи от терасите. Единствено ще виждам треперещите жълто-кафяви и зелени листа на клонките пред прозореца ми и ще изписвам живота си, докато другите хора живеят своя.
Някъде тук трябва да има ирония. Ще оставя на вас да я намерите.

събота, 14 септември 2013 г.

20.

Не се опитвай да ме разбереш -
не можеш -
не се опитвай в думите да се вселиш.
Не искам ти за мен да бъдеш
отлива на вечната тъга.

Не те отричам аз по същност -
не искам -
аз виждам теб и твоите очи.
Виждам, че през сълзи и неволи
във душата ти вулкана мощен пак гори.

Не искай ти от мен довереник да бъда -
не мога -
в мен пропадат чуждите мечти.
Не искай аз избраникът да бъда,
онзи, който ще те отведе в безкрайни ширини.

Не мога вече аз очи да гледам -
изпълнени с лъжи -
не мога веч да си представя
изпълнените с мъка
две очи.

Не мислех, че дотук ще стигна -
сам-самичък за пореден път -
не мислех и че топлата ракия
единствена ще грее
моя роден кът.

Не мислех и че синята кутия -
двадесет цигари на едно -
единствения ми другар в немилост,
единствена ще бъде вечерта,
единствена ще гледа ме докато се моря.

Не чувах чуждите завети -
сляп и глух -
не мислех трезво аз тогаз.
Не исках аз да чуя бъдещето,
не исках да приемам лошият безкрай.

Не можех да открия своята Нирвана -
чужда беше и все още е -
опитах се веднъж да си я взема,
опитах се към мен самия да я приобщя,
предлагах си и на душата сърдечната кутия.

Не виждах малките й знаци -
още във началото предлагаше ги тя -
не виждах белезите, съскащи езици,
не виждах на теглото вечната нерадост,
донесена на куп от есента.

Не беше мой сезонът летен -
не живея вече там -
не беше неин, тя живее в пролетта.
А колко иронично беше да опитвам
живота си със нея да вплета!

А колелата на вагони се въртят -
живота продължава -
единадесети път опитвам да успея,
дванадесети път аз някъде
ще намеря провал.

И уличните лампи скоро ще загаснат -
и техният живот отива към безкрай -
ще дойде тъмнина и ще прогледна
в душата си, без никакви лъчи,
сурова, грозна и неземна.

Изтъкана от хиляди лъжи -
последствие от цял живот със хора -
изтласквана по чуждите планети,
отритната от своята безцеремонно,
изритана от своя собствен дом.

А две съзвездия в галактики ме приобщиха -
три точки във безкрайната вселена -
две от тях си имат спътници неземни,
третата сама по пътя се раздава,
сама, безумна. Сама… и нежна.

А във петнадесета аксиома -
ще се намери някъде, не се съмнявам -
всичко хубаво ще влезе безпроблемно.
Всичките мечти, копнежи и желания
петнадесет реалности ще разрушат.

И още малко ще остава -
пътят скоро края си ще найде -
още няколко момчешки стъпки,
още няколко момичешки краченца,
още няколко мечти, леки и вълшебни.

А на поляните зелени -
от нежната роса обляни -
момиче и момче се забавляват.
Очи в очи, те впиват,
ръка във друга, те допират.

Вятърът напомня своето присъствие -
нежно гали им лицата -
шепти им нежно през полята,
тихо им напомня в нежен писък,
тихо за живота им говори.

„Този път ще бъде за последно -
листата лекичко потрепват -
някога и моите деца и внуци,
за мен със мъка ще си спомнят
и ще търсят моето лице.

Някога, в земите -
точно като тези -
две деца отново ще седят.
Някога, когато слънцето залезе,
отново във любов те нежно ще се потопят.“
a perfect storm is approaching again
the clouds are gray, the sun is gone,
and perfect is a definition which of all
is the only one that doesn’t mean
anything at all.
it was the best of times
and then the worst of times
and somewhere down the road
someone lost their soul.
was it good or was it bad,
I suppose nobody’s to blame,
we had it good
and then it turned to dust,
but why should I forsake
what once was everything
but rust?
I love(d) you, I suppose
I still do,
I will never let you go,
and you should carry on
your way to greatness
because God knows
you are meant to rock the world.

as far as epitaphs go,
I was never really good
at saying goodbye’s.
I hope I see you once again
even if it is
with my final gaze.

and now the lightning strikes again,
I guess that time is calling me at last,
my road was paved with good intentions,
and I apologize to those, who felt the bumps
along the way.
I never meant to hurt you,
my hope is that somehow you will all
find the kindness to forgive me,
I used the lines to let things go,
I used the lines to let things come.
I offended some, I comforted others,
I hope I stayed true to my conscience,
because, you know, one can never be sure
whether good was done, or bad was stricken.

I suppose I will write again
poetry or prose, I am still unsure,
and I suppose all of you will know
I was once the kindest of them all,
and if you take the time to know me
you will know
I am still the boy,
who loved to write,
but wasn’t really all that good.
and hopefully I will live
even when I’m not around,
I hope there will be someone,
who will read my words
and in some way will find
the reason to believe again.

but my time is fast approaching
the wind is crying, but this time
it won’t be the last,
pretty soon I will try again,
and hopefully I’ll fail,
just so I can try again.
and then again.

and on, and on, and on.
just like that song.

четвъртък, 12 септември 2013 г.

и ще те прегръщам отново
докато слънцето престане с топлина
двама ни да облъчва,
и срещу света ще вървя напред
дори когато нищо друго
воля не ми дава,
освен твоята усмивка.
и срещу хората ще тръгна на война,
дори и без причина,
само за да няма никого, за който
сигурен да бъда че тебе иска
дълбоко да нарани.
и срещу системата ще се въздигна,
ако трябва дори душата си
в нея да загубя,
само за да видя как очите ти
светват
при мисълта, че за теб всичко
аз правя.
и няма на никого да позволя
името ти по какъвто и да е начин
с каквото и да е
да опетни.
и усмивката ти винаги ще се старая
на мястото й да опазя,
и ръцете ти във своите
ще пазя,
да усещам как топлината преминава
сякаш чрез проводници
през нашите тела,
и без ритъм във поезия ще пиша,
та каквото искат те да казват,
в редовете свои аз командвам,
в редовете свои аз те пиша.

а ти ако решиш да ме обичаш,
ако дадеш ми шанс, отвсякъде
необоснован,
ще видиш всичко, че и още нещо,
ще видиш онова, което другите
не можеха, не искаха,
не смееха,
да видят.
ще видиш истината моя,
редовете, които от другите крия,
музиката, която е единствено моя,
и филмите, за които на никого
не разказвам.
ще чуваш и думите, от които се плаша,
лицата, които ме будят в нощта,
сънищата, които не мога
да сънувам,
нежността на пролетта, в която
крия се след тежките лета.

и ако смееш да ме имаш,
ако позволиш си да се впуснеш
във една мечта,
от все сърце аз ще се старая
за теб аз винаги да паля със запалка
светлина.
уличните лампи – те да са проклети,
а приказките хорски остави назад,
опитай се да чуеш моите утехи,
опитай се да чуеш моя зов.

не искам никога да бъдеш наранена,
не искам никога със сълзи да крещиш.
вятъра да гониш с четката любима,
сезони да рисуваш в сивите следобеди.
и напук на другите отново да мечтаеш,
да виждаш думите по начина един,
да чуваш виковете ми, от всички скрити,
да чуваш нежните любови в ред един.

и с мен понякога да смееш да летиш,
хиляди поляни и градини да смениш,
да виждаш спомените, от които бягам,
да чуваш „сбогом“-ите, които карат ме
отново да крещя.

и да повярваш, че за теб
аз бих направил всичко,
за теб готов съм да преплувам океани.
за теб ще гоня пеперуди,
за теб и рицари ще стрелям
с ледени стрели.

за теб…
и никой друг.
единствено
и само
за теб.

сряда, 11 септември 2013 г.

За всеки влак има си пътници,
всеки кораб събира определени места,
лятото изнизва се в дните широки,
зимата крие се в тежката самота.
За теб и мен имаше време,
нямаше никаква самота,
чудно и цветно ни беше небето,
а звездите ни шепнеха тихо в нощта.

Любов ли всичкото беше,
любов на поетите само една.
Любов междувременна, някъде там,
любов за думи, любов като храна.

Не можем без нея, осъзнавам го вече,
не можем без чуждите ласки и грижи,
можем да викаме и в тъмно да крещим,
че сами сме достатъчни и сами ще сполучим.
Можем и често го правим – отказваме разум
за реалност да приемем.
Отказваме да пресметнем вероятности,
понеже и от тях никак не се нуждаем.

В този живот имаме само нас си,
всички останали са променливи,
параметрите губят се във неравенства,
а константите вече изчезнаха.
И навсякъде има триъгълници,
навсякъде съществуват и трите точки,
една нависоко, другите равни,
три във пространство, две във вселена.
И дали някой Питагор ще посмее да обори,
дали теоремата вечна ще падне,
че квадратът на двойка е толкова силен
колкото квадрата на простата единица?
Кой и с какво ще посмее? Как?
Две е винаги повече от едно.
В самота може и да живеем,
но никога не можем да бъдем сами.

А равни бедра все себе си оспорват,
че нищо няма абсолютен дубликат,
все едното напира в земята,
докато другото небето да пробие се стреми.
А някъде там далеч надпреварват се неравности,
коя от друга по-нежелани и ненужни,
точно те имат единствено себе си,
но пространството им е необятно.
Те имат хиляди точки,
безкрайна неравност за безкрайни звезди,
да, пътуването може да е тежко,
но пътуването е във техните мечти.
Те се имат себе си и винаги
ще се оставят на съдбата.
Едно се молят те винаги:
никой никога да не ги раздели.
Една ще седне във падежа,
друга мястото си ще намери на върха,
трета ще е между тях,
а четвъртата ще гледа от ръба.
Всеки ще намери мястото си някъде,
всеки ще открие любовта,
за някои тя може да е упование,
за точките обаче тя е красота.

несигурност.

не зная вече колко слънца изгряха
и колко залязоха
откакто за последен път дъгите
аз виждах,
не помня дали и в някои сутрини
слънцата въобще ги имаше.
помня колко цветни бяха нощите,
в които живеех Вината,
помня колко щастливи бяха и дните,
в които четях за Жената.
страниците, в които пропита ти беше,
думите, в които се кри,
алегориите на безкрайното лято,
метафорите, с които идваше
пролетта.

а сега се намирам отново
в положението на дилемата вечна -
дали към новия свят да потеглям
или в стария живота си да градя.
и да пиша ли вече за животите,
в които се давех безкрайно тогава,
да пиша ли за нежните мигове,
които служеха наместо обещания.

но вярвай, колкото да не искам,
всичките редове ще изпиша
докато мастилото в каничката
пресъхне,
докато думите загубят смисъла свой.
дори и някога да не мога повече,
дори да загубя силата своя,
дори тогава редове ще запълвам,
дори тогава с мечове от дърво
срещу света ще се боря.

и не зная дали тогава ще виждам
звездите на август,
слънцата от лешник,
не зная дали още ще мога
за дванадесетте маймунки да чета,
не зная дали още за Достоевски
сили ще имам да чета.
не зная какво пред мен ще пристигне,
не зная дали ще мога света да му дам,
но зная, че силно ще пробвам,
и зная, че ако не друго
в слънчогледите ще виждам
твоята луна.

неделя, 8 септември 2013 г.

the navigator

taking another step forward,
leaving everything he cares for
and will always love, behind him.
the shuttle is before him, mighty and gargantuan,
an epitome of elegance, yet so rugged and abundant,
full of hopes and dreams, desires and sunsets,
yet so many fell in front of it,
waiting for so long to feel
another time beneath their wings.

the navigator is alone, alone again,
he always was, yet he never grasped that,
he was always to support and guide,
never to be found the reason
for somebody’s unquestionable belief.
the navigator takes the step he waited for,
twenty years in the making,
he enters that confined space,
but yet he feels so comfortable there,
so alone and so at peace – just like
he has been feeling all along.

he never waited for the sign,
he tried to do it, but he always failed,
the light that lit a thousand worlds
never really managed to shine upon him
and his undying quest for happiness
and wide-eyed smiles across the faces
of the ones he knew
and the ones he couldn’t,
for life was sometimes so unfair
and the people who would help you
fight that unloving feeling
are rarely met
when the time is right.

an yet he still believes in love,
maybe not the love he once was bound by,
maybe not that loving feeling,
keeping him awake at night,
hoping that the sun tomorrow
would bring his “Dana” back to him,
but love, nevertheless, love that could
make him feel whole again,
make him feel appreciated again,
and helpful to some unnamed individuals,
yet unknown to the ones
he was once the world.

a minute is left now, the shuttle is ready,
he says his last prayers, but somehow he knows,
this shuttle is heading in space, far away,
but as much as he wants to believe,
this shuttle will never return.
he is heading in space to find answers,
he wants the question before him, as well,
he looks for the lost and the found, beliefs and some lies,
he wants to return, but he simply cannot.

the navigator is heading for hell,
alone again, but never more strong,
belief is in him, yet different from before,
the love in his heart will never die.
and just like the ancient mariner, he sails
the countdown is fast approaching zero,
he is ready to set sail, to be launched,
to let his life flow in the endlessness of the universe.

engines are roaring, tears are falling,
saying their last goodbyes, they sing,
there once was belief in the world,
there once was the hope and the strength,
the navigator came to us on the shores,
and left us again right there.

he said his last goodbyes already,
people were sad, people were happy,
some of them cried, some managed to laugh,
many of them spoke, others could not,
but all of them found in him some reason
to dare believing again.

his mission on earth was completed,
happy he was, but he left,
now it was time for another believer,
now it was time for another belief.

събота, 7 септември 2013 г.

kisses in the winter evenings,
feeling your warm body
next to me on the cold bench
in front of my home.
I don’t want you
to go to your place.
not tonight.
I just want to be next to you,
to feel your eyes
burning a hole in my neck,
to hear your quiet voice,
whispering love
in my ears,
to feel your fingers
on the back of my hand,
gently painting a picture
of rainbows and smiles.

stay with me tonight,
don’t go home.
let my place become
your home for the night.
let my half-wrecked bed
be your garden of Eden,
for it will be just the two of us
and nothing in between
but the quiet and unspoken words,
and the promises of a thousand suns
and a million rising moons.
and for us there will be more,
so many other things to conquer,
we will be there and we will smile,
to hell with them and their intentions.

you make me feel weightless,
like I can soar through the air
without any resistance up there.
all I can hope is that I
make you feel exactly the same,
but even if I don’t, I can’t worry,
you are so amazing in your own way
and in your universe
that I can’t help but love
any and every thing
that you ever do.

четвъртък, 5 септември 2013 г.

Sometimes people leave,
never to return again.
They always take their separate ways,
going off to search
for something more exciting.

They always take their leave,
always find a reason,
never to realize just how much
they were cherished and loved
until the very end.

It’s kind of sad to see them go,
but we always find a season.
Someplace far and so remote,
where we escape and dream
of yet another world.

Often it is those who make us cry
that turn our worlds around
with one fell swoop.
Often it is people with the blackest hears
who make us see the all-forgotten lights.

And in our dreams, created late at night,
we picture them in red and blue,
bleeding, writing and fighting for the world.
Kicking up and screaming with their lungs
reminiscing what was once so deep and real.

And in those pictures we can see
that heaven really isn’t far away.
Sometimes all that we can do
isn’t measured by the steps we take
rather than the steps we miss.

And in some time, in some place,
we shall find the reason to believe.
We will find the one who bears the most
compassion in our midst
of pain and loneliness.

And then we will be free.
Unchained from all the shackles of the world.
Absolved of all the guilt we feel.
And truly free from people’s lives
and perceptions of what truly it must be.

вторник, 3 септември 2013 г.

Greed is strong
in people,
trust is something
nobody ever seems
to get back.
Poverty is a rule
that somehow
prevents everybody
from living the life
they truly
deserve.
Equality is a term
they often use
to try and convince
the masses
that everything
is going as well
as it could
possibly
go,
and even though
they mask it all
in shadows,
somehow everyone
manages
to buy
the deception
that is thrown
around them
every day
and every night.

It makes me sick.
Makes me truly
sick.

Can’t they find
the reason
to believe
that everything
is not the rainbows
and the butterflies
they often seem
to paint
their lives with?
Can’t they fucking
understand
there are people,
everywhere and every time,
who try to misinterpret
meanings of the
constitution
as a way
of profiting their
asses and their
swollen stomachs,
just to find
the way to achieve
the fattest body
and the richest
cock?

It makes me fucking
sick.

It is not the arabs,
that make your country
bad.
It is not the terrorists
that make your people
feel afraid.
Tis you, who does
every wrong
that’s in the book,
tis you, who makes
everyone feel
afraid
for something might
occur
and all the world
will suddenly
become
a stage.

A stage for the
almighty,
a stage for the
obscene.

And doesn’t that
make you feel
at least in some
sense,
a little bit
inadequate?
It should.

It fucking should.

Because it is you,
who makes this feel
like a fucking
masterpiece
of how a country
should be run
if people,
drunk on cock and balls,
were to ever
run it.
If people, who are
intoxicated by
the power of the
drunkenness
of power and
majesty,
were to ever
set their asses
on the iron throne.

How the fuck
could we let
this happen?
Why the fuck
did we not
do something
about this?

Maybe we
are the ones
who fucked up.
Or maybe
it was them.

Maybe they
did us all
injustice.
Maybe they fucked up
in ways
we could never
even dream.

Maybe they took
every bit of hope
we could ever
have.

Plata o plomo, Gringo…

The last words,
before we die….
В най-тъмния час
намираме, че всичко,
което някога
било е вечно
за нас,
остава някак
мимолетно,
сравнявано с радостите
на златния час.
А къде и какво точно
трябваше да бъде
то,
след като всичко, което
ни правеше толкова
вечни,
отиде си в някаква
злоба, която
беше толкова
необяснима,
колкото и ненужна?
Трябваше ли всичко
това
да прерасне точно
така,
когато поне за някакъв
миг
изпитвахме някаква
любов,
ако не един към друг,
то поне към живота,
който предоставяхме си
взаимно,
един към друг?
А в най-жестоките мигове
хората казват,
че човека намирал
истината
във себе си
и че чрез омразата
и тънката любов
успявал да превъзмогне
несгодите на отминалата
любов.
Или май не беше любов?
Не помня,
а и вече съм твърде
уморен,
за да правя
разликата.
Отиде си всичко, което
ценях като човек
и като извисен
индивид,
отиде си мъката
по мечтите,
отиде си и твоят всесилен
взор.

А толкова ще ми липсва,
когато в нощта
те чувах да шепнеш,
как от нищо роди се
това,
което никога не можеше
да нашепнеш.

Но спомените
са хубаво нещо,
откъслечни картини
от минал живот.
И май точно това
ще ми помогне
да те забравя
като в някой отминал
живот.

Но винаги теб
аз ще помня,
никога няма да позволя
на съзнанието
представата за теб
да забрави.
Никога няма да има
момент, във който
за теб то
да не копнее.
Няма надежда за нещо
такова,
каквото беше преди време,
сърцето ти на другиго
принадлежи,
и аз след време
ще се науча
това да приема.
Но няма да губя надежда,
че след време отново
към мен ще погледнеш
със светли очи
и омразата тежка
към мен
ще забравиш.

И няма да има любов,
няма да има даже
симпатия,
но може да има стремеж
поне към някакво
приятелство.

И жалко звучи,
това аз го зная,
че след всичкото време
към теб аз
се обръщам.
Жалко е, но не зная,
дали даже ти осъзнаваш,
как живота ми несъзнателно
ти промени.

И затова винаги
аз ще те помня,
винаги теб във мечти
ще представям,
ти беше първата
и вечно магическа,
ще останеш велика
завинаги
в моите очи.

И след време, дори
когато някоя друга
хване сърцето ми
смело,
дори тогава помни,
че душата ми твоя е,
и някога завинаги
щеше да бъде.

Но време е за още
една чаша,
за още едно обещание,
че повече за теб
няма да пиша
и че повече няма
да те държа
в моето
съзнание.
smiling the weight
of the pains
and misfortunes
of this world
and every other
in every universe,
smiling until
there is nothing else
to do
or feel,
until the sky
eventually becomes one
with the earth
and nothing is left.
not one little bit
of life
or death.
just with one smile,
just with one
ray of happiness,
just the hope.
the hope of tomorrow,
the hope of today,
the hope of every
passing day,
the hope that
when everything
becomes dust,
her smile
will be the only
thing
left in this
world.

and nothing else.
Без дни на мъка
и безсилие,
без никаква тревога,
без дни на ужас и немилост,
без никакви несгоди.
Все някога отново
за щастието във живота
пак ще пиша.
Отне ми доста време,
за да разбера
как във светли цветове
да мисля.
През мен минаваха
и хора, и животи,
минаваха нюансите
на рая и на ада,
оставяха ми все по нещо
малко или голямо,
оставяха ми своите
изповеди.

А в Дяволски сезон
аз пишех и живях,
учех се по Неговите мисли.
Цинично гледах на
създаването,
не вярвах нито във религия,
нито в славата на
неговия Рай.

А някъде май имаше
насоки,
че ангелите можели
да падат,
че даже и в най-светлия си
час
те можели в кошмар
да се превръщат.
Имало май даже
тяхно министерство,
а то май никога
не се задържало
за през нощта -
отивало и вършело
своята си работа
и изчезвало безследно
рано сутринта.
Борбата им била е
не срещу всесилието
на мрака,
а устремно и смело
против реалността,
не носели усмивки
или някакви лица,
а само на моменти
знак от на небето
праведността.

В сънищата си
аз май ги виждах,
чаках ги да дойдат
всяка вечер,
но никога не можех
да ги зърна,
никога не зървах
тяхната тъга.

А сега, след толкова
години,
на стената залепен е
някакъв футуролог,
до огледалото,
обляно от две хиляди
лъжи,
стои човека,
който някога май
трябваше
да бъде крал.

И някога отново
той със струните
ще полети
ще целуне смело той
небето
и в мъгла от лилав пушек
към мечтите си
ще полети.

И няма повече да бъде
странникът без собствен
дом,
ще има място и във рая,
и във ада,
ще бъде мечтателя,
който губи времето
на своите животи,
в безконечността
на своите мечти.

неделя, 1 септември 2013 г.

smoke (on the water)

Пушека се вие
някъде измежду
току-що избърсаните
прозорци,
а отстрани ни хвърлят
сърдити погледи,
че само сме замърсявали
въздуха
и бавно сме се
убивали
с тези гадни
цигари.
Не било хубаво,
мислят си,
да се тровим
толкова много,
а още по-малко
май трябвало
и тях
да измъчваме.
И от време на време
до нас те пристъпват
и молят ни
да си угасим
фасовете,
понеже те били тук
да си прекарат
една хубава
вечер.

А ние само
се усмихваме
на тяхната простота,
изсмукваме дълго
от филтъра
и пушека издишваме
в техните лица.

Щяло да ни убие,
те казват,
и млади сме щели
да се споминем.
А знаят ли те
колко жалък е
техният
безтютюнев живот?
Имат семейство,
имат коли,
сигурно имат
и сигурни заплати,
но къде са им
непринудените усмивки
и необяснимото щастие,
които при нас идват
от една-единствена
дръпка?
И какво, че пък пушим -
тютюнът убива,
но живота го прави
по-бързо,
всеки - млад
или стар -
умира,
а след себе си дори
диря не оставя.

А ние поезия
винаги търсим
и я намираме
във вредния дим
гледаме как безброй струи
преплитат се нежно
и бързо,
докато ние кадим.
Жалко е, че те
не разбират,
в поезия се живее
и в поезия се умира,
а няма нещо
по-вълшебно
от вредния
цигарен дим.

Сутрин, още с кафето,
тровим душите си
разделени
и пишем за минали
и настоящи любови,
а онези там
нека живеят
без дим.

Само ние знаем какво е
да запалиш цигара
след тежкия ден,
да се отпуснеш
свободно на стола,
да вдишаш със сила
и да издишаш спокойно,
отделяйки всички тревоги
в цигарения дим.

А онези нека не пушат.
щом така искат,
ние ще пишем
и пушим докрай,
и все ще им се смеем,
че не знаят
за поезията
в цигарения дим.