петък, 30 август 2013 г.

Всеки си има
своята житейска
история.
Един постоянно
повтарящ
мотив,
който изглежда,
че постоянно
го преследва,
докато душата му
върви по невидимите
следи, които
е оставила
в някое друго време.
В някой друг
(минал)
живот.
Една повторяемост, която
изглежда, че никога
не му позволява
да бъде истински
щастлив
и да може
да вижда живота
не като игра,
която
не може да бъде
спечелена,
а просто като
едно приключение,
на което краят
ще дойде,
но между тези две
крайно отдалечени
точки
той ще намери
някаква утеха.

Всеки си има
своя мотив,
своята история,
но никой не иска
да я разкаже.
Дори и на себе си.
Но след време,
когато всичко
е вече осъзнато,
идват онези ментови
вечери,
където нищо не е
забранено
и забравяно,
и където
всички тайни излизат
на повърхността.
Няма тогава нещо,
което да не може
да се каже
на близък приятел
или на забежката
за вечерта.
На онова приятно,
топло
и леко влажно
кътче от рая,
което за вечерта
все за нещо
ще послужи.
Или пък на „приятеля“
по чашка,
който след няколко
дни
вече дори
няма да има
и име.
Или на така загрижения
барман,
който май се бори
вече трети или четвърти
месец
с трезвеността.

А къде се крият
онези хора,
които трябва
да изключваме
от тези стереотипи?

Може би затова
се търси
доверието в тези
празни саксии.
Може би по цели
животи
ние вървим по разровени
пътеки
и оставяме нови дупки
по тях,
само за да вземем нещо,
да открием нещо,
с което да запълним
тези саксии.
И постоянно
се убеждаваме,
че вършим някакво
добро дело,
понеже помагаме
на някого
да бъде повече
от онова,
което в действителност е.
Но не е много така,
както си го мислим -
и след нас остават
следи,
дупки,
вреди.
И ние сме лоши -
може би дори по-лоши
от другите,
от онези, които
толкова често хулим
и ругаем,
че никога не могат
да намерят правилната
пътека
към доброто държане
и правилното мислене.

Ние правим нещата
по един начин,
те ги правят по друг,
а някаква друга група
прави нещата
по трети начин.

И искаме да си мислим,
че по някакъв начин
ние сме онези,
които са широкоскроени.
Но действителността е,
че точно ние
сме толкова
тесногръди,
колкото те никога
няма да бъдат,
дори и да се опитат
с цялото си желание.
Ние винаги мислим
за себе си,
винаги приемаме
най-крайното
за самите нас.
Винаги гледаме
в огледалото
и виждаме
най-добрата си версия.
Най-доброто лице,
най-добрата усмивка,
най-доброто сърце,
най-добрата душа.
И не приемаме,
че в дълбоката същност,
ние не сме нищо повече
от една помия,
изхвърлена от задните части
на онзи там горе,
понеже не е успял
да намери тоалетна
навреме.

И цели животи живеем
мислейки си, че Той
ни е приготвил
нещо велико.
Нещо неповторимо.

Но и какво можем
да направим,
след като никога
няма да си позволим
да приемем,
че сме тук, на тази земя,
понеже някой ни е
„изходил“,
поради простата причина,
че не е успял
да ни намери
по-подходящо място.
И може би дори
не подозира,
че сме станали това,
което в този момент
сме.

И как можем
да очакваме
някой да ни взима
насериозно,
след като за всички
сме просто
едно нищо,
един боклук,
излязъл от едно място
и запътен към едно друго,
което е дори
още по-грозно
и смрадливо,
от първото?

Как можем да мислим,
че сме велики,
след като в самата си същност
ние сме просто отпадък
от нечие неправилно
храносмилане?

четвъртък, 29 август 2013 г.

I don't know
whether God
tried to
curse me
to love you
or whether
he tried
to play some
cruel joke
on me
for it was I
who wound up
to be
the one
who fell in pain
(not in love)
over you.
It was I
who thought
it was something
real
and then got hurt
for trying
to make it feel
like it was
"real".

But it wasn't,
was it?

You were awesome,
I'll be remissed
if I ever said
you were anything
less than
beautiful.
You were everything
I wished I ever
could have.
You were everything
I thought life
could ever be.

You get it now,
don't you?
You were
life to me.
You were everything
I thought
life could
ever be.
You were the
inspiration.
You were
the reason
behind every little
cruel thing
life had
to offer
to my pathetic
little
existence.
You were
the point
to my every little
line
or phrase
I ever thought
of saying
(or writing(
you know me
so well)).
You were
the life.
You were
the existence.

You were
everything
to me.

Everything.

You get what
I mean
with this,
don't you?
You get what
I am going
through
even if I am
drunk
as a fucking
tree-trunk?
You get what
I feel
even if I
am so far away
from you
as one person
can ever be,
don't you?

It's a shame,
a real shame,
that you will
never feel
the reality
of how much
I love you.
Of how much
I care about
you.
Of how much
I will sacrifice
my fucking
beliefs
for your
well being.
For your
dreams,
for your
accomplishments,
for your
unachieved
desires.

I love you.
I don't know
whether you
got that,
or whether I
made that clear,
but the point
is still
the same.

I love you.
Whether you
love somebody
else.
Whether you care
for somebody
else.
Whether you think
that somebody else's
happiness
depends on
you,
whether you care
for anybody else.

I love you.

Once upon a time
that was good
enough.

My only hope
is
that it's good
enough
right now.

dead or rock.

Няма повече
да се опитвам
да накара хората
да ме приемат
за онова, което
действително съм.
Няма повече
да бъда загрижен,
че не съм харесван
понеже не отговарям
на някаква утвърдена
характеристика,
която изглежда трябва
да бъде изпълнявана,
за бъде уважаван
даден човек.
Няма повече да бъда
доволното животинче,
което се радва на тънкия
лъч светлина, когато
знае, че заслужава
цялото слънце,
че и звездите
заедно с него.
Няма повече
да приемам
частички любов,
когато само заради
душата си
заслужавам цялото
щастие на света,
а получавам
единствено драми.
Драми и безброй
разбити сърца,
които, когато
настъпи края
и всичко е вече
пепел,
стават автоматично
моя вина.
Е, не е моя вината,
може би някога
е била,
но всичко минава
с времето,
а това със сигурност
все някога
ще остане само
някакъв бегъл
и смътен
спомен.
Вината отчасти
може би е моя.
Добре, това
го признавам.
Но нямам ли право,
за Бога,
и аз понякога
да греша?
Нямам ли някакво
право
да действам според
собствените си инстинкти
и ако някога греша
това да се приема
просто като черта
на характера ми?
Нямам ли право
да бъда всичко, което
в същността си
съм?
Нямам ли шибано право
да бъда човек?
Нямам ли?

Достатъчно се нагледах
на хора, които
хамелеонизират действителността
само за да бъдат
приети от други, които
са толкова истински
и ценни,
колкото онова нещо,
което сутрин оставяме
в малката стаичка,
за която никога
не говорим.
Достатъчно ми беше
да се допра
до живота, в който
нищо не е ценно,
нищо не е дълготрайно
и нищо не е истинско.
Знаеш за кой живот
говоря – този живот.
Този, който
трябваше да бъде
истината.
Спасението, ако дори
тази дума вече
има някакво значение.

Трябваше.
Трябваше.

А какво се случи?
Какво продължава
да се случва?
Нищо.
Абсолютно нищо.

Достатъчно.
Обръщам нова страница
и вече съм единствено
човек
за онези, които
разбират истинската
ми същност
и оценяват всичко, което
съм бил,
в момента съм
и което някога
мога да бъда.

Нагледах се на
мимолетна любов,
разбрах какво е
неистинското щастие,
осъзнах, че хората
никога няма да бъдат
онова, което
ги искам да бъдат.

Сега живея
единствено за мен.
И само това
има значение.
Не разбирай нищо
погрешно,
не си мисли,
че въпреки всичко, което
върти се
в съзнанието
и в душата ми,
аз повече
няма да мисля
за теб.
Не си мисли,
че съществува някъде
музика
и поезия, които
да изтрият всички
спомени
и всички мисли,
които свързвам
със теб.
Недей да си мислиш,
че думите, които
отправям с някаква
злоба
към теб
имат някаква сила,
когато вътре дълбоко
във мен
все още любовта
царува.
Понеже всичко онова,
което съставя
цялата ми същност,
е точно любов
и никога няма
да бъде
нещо друго.
И твоята усмивка,
твоите очи,
твоите устни
(особено след
няколко чаши
уиски),
твоят глас,
твоите ръце,
твоето
всичко,
ще бъдат нещата,
които ще вдъхновяват
още тонове
поезия
(а кой знае,
може би дори
и проза),
и ще ме карат
да живея
за още хиляда години.
Освен ако живота
не реши
да ми изиграе една
лоша шега
и да си ме вземе
твърде рано.

Понеже започвам
да осъзнавам,
че моето време
никога няма
да дойде.
Винаги ще има
още нещо,
което да направя,
още една кауза,
за която
не съм дал всичко,
което съм можел,
още един живот,
който не съм изживял,
още една усмивка,
която не съм успял
да вдъхновя.
Винаги ще има нещо
недовършено,
винаги някакъв
отворен край.

И това винаги
ще ме изяжда
отвътре
и няма да ми позволи
да си отида
твърде рано.
И макар живота
да реши
да си ме вземе
когато реши,
моята душа никога
няма да принадлежи
на другия свят,
понеже точно тук,
в този специално,
винаги ще има нещо,
което да искам
да направя.

И всичко ще започва
и ще завършва
с теб.
С твоите усмивки,
с твоите устни,
с твоите погледи,
с твоето
всичко.

Имаше една песен, чието
заглавие беше
„Където аз приключвам
и където
ти започваш“.
И точно в това
неопределено място
трябваше
да се срещнем.
И май го направихме.
Май успяхме
да заличим
празното пространство,
което толкова много
други хора
не успяват дори
и да видят.
Успяхме поне това
да променим
в този свят.
Успяхме да докажем,
че колкото и незначителен
да бъде човек,
той винаги може
да направи
някаква разлика.
Да промени нещо.

А после посмей само
да ми говориш,
че не сме можели
да променим
нищо.

Ти промени мен.
Запомни го.
И заживей сега
с тази мисъл -
ако можеш да промениш
един човек,
какво ли можеш
да направиш
с целия
свят?

сряда, 28 август 2013 г.

Цъфтежа на цветята
през пролетта,
нежният есенен дъжд
в хладните септемврийски
сутрини,
двете педи сняг
по прозорците
в белите януарски
дни,
зачервените нослета
на децата
и на колената
онези дребните
синини.

Колко хубаво беше
всичко, когато
все още
нямахме и представа
за любовта!
Не като смисъл,
не като нещо, което
идва и все някога
си отива,
не като шепота
в малките часове,
не като откраднатите
усмивки
и наелектризирващите
докосвания,
не като допира
на две тела, които
едно без друго
не могат
да живеят.
Колко хубаво беше
когато дори не знаехме,
че съществува самата
дума!

И колко хубаво
ни беше, когато
за пръв път
я изпитвахме!
Не можехме
да мислим,
не можехме
да говорим,
не можехме
да се движим,
не можехме
да преместваме
поглед,
не можехме
да правим
нищо.
А в душите ни
се въздигаше
революция
след революция,
а след като няколко
наведнъж биваха
потушавани,
една дузина други
отново се появяваха.
Винаги имаше кауза,
винаги имаше нещо,
за което трябваше
да се борим.
И нямаше значение колко
невъзможно изглеждаше
всичко
в началото.
А и в края.
В тези усмивки,
в тези очи,
в този срамежлив
смях,
в този свиреп
и ядосан
поглед.
Всичко беше
магия.

А ти помниш ли
своята първа
любов?
Във вечери
като тези
някак странно усещам,
че влизам в
ролята
на морски фар,
обливащ в светлина
далечни
или близки
брегове
и рядко преминаващите
кораби и лодки.
И не, на вечерта
нищо й няма -
вече започнах
да губя интерес
от различностите
на всяка следваща,
понеже всички те
имат едно общо нещо,
което разбива всяка
мечта,
която имам
и която е свързана
с тяхната безспорна
индивидуалност.

Изгубва ми се желанието
и да пиша,
макар да усещам,
че трябва, понеже
войни предстоят
да се водят,
а моето участие
в тях
някак ще бъде
задължително.
Любовна поезия
само мога да чета
напоследък,
а после всичко
да пречупвам
през мръсните стъкла
и очуканите огради
на моето
съществуване.

Ала няма да спра
да пиша,
макар всички думи
да изглеждат толкова
не на място,
колкото е възможно.
Няма да спра
да ги насилвам
до край,
колкото и съзнанието ми
да крещи
да поспра
за момент,
да си почина
и да оставя думите
да си намерят местата
самички.
Няма и да се оставя
на
(теб)
всички тях, които
опитват се в главата
ми да се завъртят,
които лекичко
и някак си съвсем
небрежно
опитват се без сила
да ме разбият.
Искаш ти война
да водиш? Хубаво.
Води я. Ако искаш
даже и от другата страна
аз ще се включа.
Но знаеш ли какво
се казваше
в един сериал,
който аз толкова време
ти препоръчвах?

„Не започвай война
тук със мен.
Може
и да не я
спечелиш.“

понеделник, 26 август 2013 г.

За любопитство ли беше,
или просто трябваше
всичко така
да се случи,
за да можем някога
в бъдеще
да знаем,
че нищо в този живот
не се получава така,
както го искаме?
Или май просто
така се получи,
че ти искаше нещо,
а моята душа крещеше
за друго
и когато време дойде
за изглаждане
на неточностите
някъде по сребристата
жица,
някой от нас
пропадна надолу
и никога повече
не успя
отново нагоре
да се издигне.
Може би просто
не бяхме за другия,
а за трети,
че май и четвърти,
ще трябва да бъдем
след време.

Май и любов някога
отново ще видим -
на всеки веднъж
му се дава
шансът за щастие,
а ако това беше
нашата възможност,
то накъде да вървим
точно сега?
А ако това, което
успяхме да съградим,
не беше нашето
щастие,
то какво точно
си мислехме,
когато тайните споделяхме
под нестабилни покриви
и шумящи мотриси?

И къде остана истината,
за която толкова често
си споделяхме?
Къде останаха онези
докосвания,
за които електричеството
беше твърде слабо,
и онези погледи,
за които оптиката
дори не знае?
Къде останаха моментите,
които
ще помним дори
след години,
и онези късни вечери,
които винаги
ще останат
единствено наши?

Ние ли изгубихме
играта,
или живота
и този път
си взе своята
жертва?
Плувай, ако искаш,
през всички океани
премини,
но никога обратно
към мен
не се обръщай,
никога очите твои
не искам пак
да зървам.
Минавай през реки
бездънни,
на поетите безкрайните
любови,
преплувай през Атлантика
и през Средиземноморието,
но никога при мен
не се завръщай.
Недей да се ослушваш
за стъпките ми
тихи
в тъмни коридори,
недей да мислиш
за поезията моя,
докато сърцето ти мечтае
за любови,
докато душата ти копнее
за отрови.

А освен да плуваш,
ако искрено желаеш -
полети.
Крилата нежни разпери
в безкрая
на безцветното небе,
минавай през гори
човешко-необятни,
минавай през земите
елфски,
минавай през земи
на хобити.
Мини и покрай
онзи свят,
където всичко беше
хубаво веднъж,
мини, но не забравяй
да минеш и край
онзи друг,
където всичко
някога ще е
прекрасно.

А ако искаш
пак край мен мини,
ако искаш даже
и в очите ми
се взри,
намери ти, ако смееш,
огъня,
който в тях гори,
наблюдавай, ако искаш,
как точно той
всички тях
гори.
Осъзнай го, ако можеш,
осъзнай защо отново
пак съм сам,
разбери, че никой
от живота ми
не може тази топлина
да понесе.
Разбирай както искаш
символа на тази (не)красота,
разбирай и метафорите
тежки,
разбирай
(ако искаш)
иронията
на моите лета.
Разбирай, че когато
лятото ми е прекрасно,
всичките листа
са там
на своето си място,
а всичките лица
са скрити
зад тъга.
Разбирай,
че във мислите си
свои
за мен летата
са безкрайни,
че все за следващото
лято
в душата си тая
надежда.
Че може би надявам се
във следващото
отново нещо
като теб
да срещна.

Не ме разбирай обаче
погрешно,
когато сезоните
в очите ми
се променят.
Ти беше и винаги
ще бъдеш
моята вечна
пролет.
Но аз лято
бях роден
и лято ще трябва
да търся,
а твоята пролет
на някого май
е нужна,
но моята пролет
отдавна отмина.

А твоята тепърва
започва.
Имаш ли някаква идея
какво би станало
ако започна
да говоря за нещата
с техните
истински имена,
вместо да ги обличам
в красиви определения
и заплетени
метафори?
Можеш ли дори
да си представиш
колко души бих могъл
да разкъсам
на хиляди парчета,
ако просто започна
да казвам
истината?
Колко сърца бих
пречупил,
колко мечти
бих заровил,
колко мисли
бих опровергал,
ако просто започна
да казвам истината,
а не да се ръководя
от техните чувства?

Кажи ми, честно,
имаш ли представа
какво би се случило
ако лице в лице
ти кажа
всичко, което
трябваше да ти кажа
още тогава?
Можеш ли дори
да приемеш,
че точно ти
не си единствения човек,
който е бил нараняван,
че не си единственото
същество,
което е изживяло
предателство,
лъжи
и още какви ли не
преживявания?
Можеш ли да приемеш,
че точно тук и сега
ти не си единственият
човек,
който умира всеки ден
и който се надява
някой да го забележи?
Можеш ли
да заявиш честно
пред себе си,
а и пред света,
че действително искаш
да останеш сама
до края
на живота си?
Че каквото и да се случва,
който и да се появи
в твоя живот,
ти, в цялата си искреност,
отново ще го оставиш
на вън, под дъжда,
и ще продължиш
да живееш
сама?

А ако се случи така,
че твоята стара
любов
реши отново теб
да погледне
с онези очи,
и в тишината
да ти прошепне
за вината
в неговите
(и твоите)
звезди?
Ако в един миг
от студената есен
погледите ви
отново се срещнат
и изведнъж всичко
замръзне в момента,
дали тогава би могла
за пореден път
да удържиш
на обещанието си?
Дали би могла
да отречеш любовта -
такава, каквато винаги
си я искала
и за която
си мечтала?

Какво ще направиш,
ако твоите мечти
почукат на входната
врата
и ти кажат,
че те са тук
за теб,
а единственото,
което трябва да направиш,
е просто
да протегнеш ръка
и да ги приемеш?
Нима би могла
просто да им затръшнеш
вратата под носовете
и да продължиш напред
без никаква подкрепа
и нищо, което
да ти предлага топлина
в студената зима,
в студената къща
без камина
и с прозорци, които
никога
не се затварят?
Би ли могла да продължиш,
ако няма кой зад теб
да стои
и да те насърчава,
и да те води,
и да те смята
за неприкосновеност,
и да те обича?

Би ли могла
да се откажеш
от единственото,
което някога
те е водило
към истината?

А какво, ако това,
което си смятала
за истина,
изведнъж се окаже
умело прикрита
лъжа?
Какво би направила
тогава?

Би ли могла
да приемеш,
че единствения шанс
за твоето щастие
е вече отдавна изгубен,
а на теб ти е съдено
просто да се изгубваш
всеки ден в нечии
очи,
докато всички
около теб
намират своето щастие
понеже не са толкова
упорити
в своята вяра,
че всички хора
са Ад,
и всички желаят единствено
твоето
унищожение?

Би ли приела вярата,
че именно любовта
движи света,
а ти си една малка част
точно от него,
което пък прави
любовта
твой господар?

Би ли могла?
Би ли си позволила?
Би ли повярвала?
Би ли направила?

И би ли видяла,
че онова нещо,
което можеше
да те направи щастлива,
отдавна вече
си отиде,
а причината
за това отпътуване
се крие точно
в твоята душа?
От доста време вече
опитвам се на теб
да угодя
и да те накарам
поне по някакъв
начин
да се чувстваш щастлива,
че все още
нервите си губиш
за да поддържаш контакти
с мен.
И не зная как е
от другата страна
(никога май
няма да узная),
но зная, че точно тук,
точно сега,
всички мои сили
отиват точно
към теб
и с всеки изминал
ден
все повече и повече
започват
да привършват.

А ако знаеш
колко много имаше
от тях
в началото.

Всеки път
се опитвам
през стената
да пробия,
всеки път
се опитвам
да намеря някаква
пукнатина,
през която
да се промъкна,
всеки път
се опитвам
да намеря някакъв
страничен път,
по който да поема
и до теб
да стигна.
Всеки път, всеки път,
всеки път, когато
пред мен поставяш
препятствия,
аз се опитвам
да ги премина,
а колкото повече
се дърпаш
(и препятствията стават
по-трудни),
толкова по-силно желая
до същността ти
да стигна.

И изглежда, че никога
не достигам момента,
в който усилията
ще се окажат повече
от резултатите.
Но започвам да мисля,
че май ситуацията
е точно такава.
Май нищо
в този живот
не заслужава
точно толкова
труд
и усилие.
И колкото
и да те смятам
за изключение,
за вдъхновение
и за въплъщение
на божественото,
ти си точно това,
което всички други
поне в някаква степен са.
Човешко същество, което
е било наранено,
било е съкрушено
и сега поставя стени
около себе си,
за да не може
да бъде разбито
отново.

И се опитваш
и мен да прогониш.
Ами хубаво, ще изчезна,
ще избягам, както
всички други, които
са те разочаровали
и са те оставили
сама.
Ще се изпаря
и никога повече
няма да ме видиш.
Никога повече
няма да зърнеш
усмивките ми,
никога няма
да чуеш
смеха ми,
никога няма да слушаш
как се оплаквам
от каквото и да е.
Никога няма да бъда
до теб, когато
от някого се нуждаеш,
но не знаеш точно
кого.
Никога.

Само за едно съжалявам,
че никога няма
да разбереш
какво можеше да имаш
и какво изпусна,
когато реши,
че за теб не съм
достатъчен.

Никога няма да разбереш
какво можеше
да бъде
с мен.

събота, 24 август 2013 г.

В алкохол се опитвам
да се удавя
тази нощ,
а цигарите изглежда,
че никога няма
да свършат.
Деймиън
е на рипийт
от колоните,
а съзнанието ми е
все по-близо
до пълното
унищожение.

Ирония е, че
след толкова години
все още гоня
някакви несъществуващи
дъги,
които са точно толкова
светли
и изпълнени с цвят,
колкото
и музиката
е лишена
от значение.
Ирония май е
самото ми съществуване
понеже точно
хора като теб
ме правят толкова слаб,
колкото никога
не съм искал
да бъда.
И само посмей
да ме обвиниш,
че точно сега
отново не поемам
никакви действия,
а само говоря
и пиша.
Точно в този момент
нямаш никакво право
над мен
и нещата, които
тая в съзнанието си.

Искам тази нощ
да се удавя
в мъката
на спирта,
но май си зная,
че няма да се получи
нищо.
Че отново сутринта
всичко ще помня,
че освен всичко друго
на сутринта
ще ме боли и
главата,
че все още
ще те помня,
че все още ще мисля
за теб
и за твоите очи.

Не мога
да те пусна
да си отидеш.
А се опитвам
с всички сили,
опитвам се
да те изтрия
като те изпиша
в безкрай много
стихове,
надявайки се,
че мастилото най-сетне
ще пресъхне
и повече няма
да мога
за теб
и за всичко, свързано
с теб,
да пиша.

Но все не достигам
до този момент.
Изглежда, че винаги
има поне още малко
останало
специално за теб.
Винаги имам какво
да напиша,
винаги имам какво
да кажа,
винаги ще намеря нещо,
което не съм ти казал,
когато все още можех
да говоря
с теб.
И винаги го изписвам,
а тайно се надявам
това да е последното,
което някога ще ти кажа.

Но не е.
И май никога
няма да бъде,
понеже оставихме
толкова много недоизказани
неща,
толкова много незавършени
истории,
толкова много неизживяни
моменти.
И знаеш дори по-добре
от мен,
че поезията се гради
точно на това.

И ти винаги
ще живееш
в моите стихове.
Винаги.

А май на мен
ми остава единствено
да се надявам,
че алкохола и цигарите
ще живеят поне на половината
от времето,
през което ти
ще фигурираш
в моята поезия.

Само в тях
мога да намеря
спасение
сега.
За теб изгубих
надежда.

А явно и ти
изгуби надежда
от мен.

петък, 23 август 2013 г.

Кобейн е искал
да изяде нечий
рак,
и искаше всички
да го изчакат,
за да може
да докаже истината
в думите си.
И те го изчакваха,
но след време
той им омръзна,
а това той го прие
като върховен знак
на неодобрение.
А всички знаем
как това приключи.

Той искаше просто
да бъде разбран.
Искаше просто някой
да го чуе.
Искаше просто
да бъде себе си.
Да му се позволи
да бъде себе си.

Какво искам аз?
Абсолютно същото.
Понеже сякаш
не е достатъчно
да бъда една муха
в свят на слонове,
ами и отгоре на всичко
започвам да чувствам,
че от всички страни
някакви криви стени
се приближават до мен
все по-бързо и по-бързо.
И нямам къде да бягам,
вече пробвах всички
изходи.
Никой от тях
не ме доведе
до спасението.

А може би проблема
е в самото
спасение.
Може би него го няма,
може би е само
някаква лъжа,
която някой е измислил
и е решил да пробута,
за да направи някакво
богатство.

И май започвам
да благодаря на някого,
че около себе си
нямам двуцевка,
че да я изпробвам
за първи път
върху себе си.
Имам само някакви
думи
и съмнителния талант
да ги подреждам
на безброй редове.
Грубо, без рима,
понякога и без ритъм,
липсва им смисъл,
понякога даже и
място.
Но за разлика от всичко
друго
те са си мои
и единствено аз
мога да реша
как да ги ползвам.

Поне това
никой не може
да ми отнеме.

Не зная как
и защо
си мислих,
че като избягам
от там
и се върна тук
всичко ще се промени.
Не зная защо дори
помислих,
че като дойда
на място, където
теб те няма,
няма да мисля
за теб
и някак ще успея
да те изтрия
от съзнанието
и от сърцето си.

Изчаквах цял ден
за да мога
отново да бъда тук -
на мястото, което
роди ме като
писател
и поет,
и напразно очаквах,
че тук отново
ще се преродя
и ще открия
причините, заради които
започнах да пиша.
Е, май ги открих,
но далеч те не бяха
онези, които
исках да бъдат.

Не работи ли
винаги така
животът?

Ами тогава
може би
животът не е
за мен.
Ако не мога
да те изтрия
и забравя
(и не мога
да те имам)
може би трябва
просто да изчезна.
Като вълшебен
прашец,
като кислородна
емисия,
като миг
от вечността.
Просто
да ме няма,
да си отида,
както всички други
правят.
Да не оставя нищо
след себе си,
да изчистя стаята си,
да си прибера
дрехите и всичко,
което бях оставил,
и просто
да бягам.
Отново.
И отново.

Не мога, просто
не мога да продължавам
да мисля
за теб.
Умирам с всяка
секунда, в която
си мисля за миналото,
където беше
и ти.
И аз бях до теб.
И всичко беше
прекрасно.
И всичко беше
магия.

И всичко изведнъж
стана на прах.
От онзи сивия,
гадния,
безличния,
безцветния,
безмагическия,
без…
Без.

И пак слушам
Пласибо,
и пак пуша
цигари,
и пак ще пия
ракия,
и пак ще гледам
стари съобщения,
и пак ще се чудя
защо не ми отговаряш,
и пак ще харесвам
твои статуси,
и пак ще гледам
твои сериали,
и пак ще чета
твои стихове.
И пак, и пак,
и пак.

И пак няма
да си моя,
нито аз да бъда
твой.

“And if I only could
make a deal with God
get him to swap our places…”


Още една нощ
вече мина,
а все същите тревоги
душата ми терзаят.
Не са нещо ново -
вече свикнах с тях,
малко или много,
но въпреки това
все още усещам
как разяждат цялата ми
същност
и заплашват
целият
да ме изтрият.

А не искам
да бъда изтрит.

И ти нямаше
да ме изтриеш,
не искаше
да го направиш,
но не зная как
винаги така се получава,
че когато не искаме
да направим нещо,
някак успяваме
точно него
да направим.
И с почти никакво
желание
успяваме да нараним
хората, които
обичаме най-много
и които не искаме
никога да си отидат.

Може би точно затова
те си тръгват.
Всички, рано или късно,
всички си тръгват.
Зная го от теб
и от един сериал,
където всичко беше
по-добро
и всичко беше
безопасно.
Но май само там
нещата са така.
В живота наш
всичко никога не е
по-добро и
безопасно.
Остри ножове
те дебнат
от всеки ъгъл,
а ръцете, които
насочват ги
към теб
нямат нито милост,
нито свян.
Готови да разрежат всичко,
до което
се докопат,
готови да разбият
всяко мен
и всяко теб.
И всяко нас.

Не зная защо дори
опитах,
но зная, че исках.
Исках да бъда,
исках и ти да бъдеш,
но явно различни
ни беше отредено
да бъдем.

И ти продължаваш сега
да вървиш нагоре
по склона,
а аз бавно се спускам
надолу
без никаква посока
и никаква цел.
А може някъде там
да я открия
въпреки всичко,
което получих
от живота.
Надеждата винаги
умирала последна,
а и вече май
нищо нямам
да губя.
Може и в нея
да повярвам,
може и на нея
да се упова.

Нямам вече нищо
за губене,
щом изгубих теб.

четвъртък, 22 август 2013 г.

five dollars.

Lately it seems
like everyone
is expecting
something
from me.
Everybody has
this vision
of what I
should be.
Who I
should be
And when I
fail
to live up
to their hopes
and expectations,
in their eyes
I fall from Grace.

So what? Let me
fall
as much as I
fucking want.
And besides
who the fuck
cares
about Grace?
She's a five dollar
whore
from across
the street.
Sooner or later
everyone falls
from her.
She prides herself
on fucking as much
as she can.
Probably why
she'd only cost you
five dollars.

And of course
she's a fucking
goddess - at first,
she screws you hard,
harder than a
pneumatic hammer,
she makes you
see things,
feel things
that don't really
feel real.

But then those
five dollars
come straight out
of her ass.
And yours, if
you are lucky
enough
to be inside her
at the time.
But still
you give her
five dollars
(for screwing you
(off))
and you are
on your way.

Later in your
house,
before you
go to bed,
you jerk off
and smoke.

From now on,
you think,
I'll always
remember
that five dollar
whore
who fucked
my brains out.

And then you
jerk off
again,
wipe off
on the curtains
and fall asleep

сряда, 14 август 2013 г.

Мрънкало.

Хората винаги имат
какво да кажат,
дори когато
започнат да се завъртат
в същите кръгове,
които са очертавали
толкова много пъти.
И все ми изглежда,
че те са толкова нетърпеливи
да си изкажат нещата
(макар вече да сме ги чували
поне хиляда пъти),
че в един момент забравят
срещу кого са застанали
и какво точно се опитват
да му обяснят.

Знаем ги вече тези неща,
слушаме повторение
на същите песни,
които звучаха и преди
двадесет години.
Само че песните,
за разлика от вашето слово,
все още могат да се слушат
без непреодолимото желание
да си изповръщаме
червата.
Но ние добри сме и продължаваме
вашите думи да чуваме
вашето слово да разбираме
и да не ви казваме
колко пълни с едно нещо сте,
което е точно толкова грубо и гадно,
колкото самото му название.
И какво правите вие,
когато забележите,
че има кой да ви слуша
и кой да търпи вашите
отегчаващо дълги
и толкова повтарящи се
лекции?
Не се замисляте за нищо,
просто си продължавате
да мърморите
и да се оплаквате за неща,
които са ви се случвали
преди Гражданската война.
Преди Първата световна.
Какво да направим, кажете,
че да получим поне един миг
на блажено спокойствие?
Поне една частица от време,
в която да не слушаме
вашите дразнещи гласове
как повтарят пак и отново,
че на доматите им били вдигнали
цените и краставиците
вече били много сухи и
не ставали за салата.
Какво да направим ние,
че да престанете да говорите
и да започнете да слушате?

Вместо да си отваряте
пресъхналите устни,
вземете да си отворите ушите
и започнете да слушате другите хора.
Или просто прочетете някоя книга,
това поне никога не ранява
и никога не разочарова.
Вземете и също
да погледнете навън,
през прозореца,
за да видите онези малки деца,
които играят с топката
на игрището,
безгрижни за утре,
забравили за вчера,
живеят в момента.
Гледайте ги и се учете от тях,
понеже за всичко,
което аз зная,
с техните няколко малки години
те са много повече
от вашите комбинирани
сто и шейсет.

вторник, 13 август 2013 г.

The Writer's Curse

There is this light
that never ever
goes out,
but in all the light
that it shines across
the world
will there be anyone
who is left
to see it clearly
for what it is
instead of
what they want it
to be?
Will there ever come a time
where the light
of the world
will be to some
what it is to others?
Who will find the guts
to step up over everything,
to overcome the fears,
to go above and beyond
the necessary,
and to finally
see things right
by letting his voice
be heard
for what it truly is -
a high-pitched whistle
for the deaf;
the braille alphabet
for the blind;
the pantomime
for the mute?
When will everybody realize
that in every obstacle
along the way
hidden deeply underneath
lies a solution
simpler than anything
created in this world?
When will mankind
finally forget
the tears, the fears,
and every broken dream,
and finally remember
what is keeping them alive?
What wakes them up in the morning,
what helps them fall asleep,
what made them keep on going,
what eventually
saved their life.
*
In every soul,
in every dream
I ever dream,
there is a man
who is always there
but in the same exact time
he… isn’t. He’s gone
before I even have the chance
to whisper in the wind
the lonely cry for hope
they never seem to hear.

My dreams are filled
with shades of the
poetic irony
and to top it all
just a smidge
of sarcastic realizations
that the paintings
of my sleep
will always keep me up
even when my eyes
are closed shut
and turned their back
on the world,
that made them wish
they never existed.

It is every time
I am able to find
some time to rest
that this man appears -
the darkness hides his face,
but I can see it
in my mind
that his lips are forming
that unnerving smile.
Chills are running
down my spine
whenever he appears.
He is not the devil in disguise,
nor is he an angel from above,
he is not the price for all my sins,
nor is he the payment for my doubts.
He is simpler than me,
his character is everything
and nothing all the same,
his story duplicates my own
and tears the pages
with one fell swoop.
He’s my dreams, my hopes,
my broken wings and dreams,
he’s my aspirations as they were,
he is what I once was
and what I one day
will inevitably be.
*
The shadow of the broken one
is always in the past.
Its life is there,
the friends it never got
to know,
the rising and the setting
of the sun,
its eyes were never fortunate
to see,
and all the pieces of the life
it never got
to fully live.

It lurks around the corner
of the liquor store,
searching for a place
to hide.
And with just the first sight
of tobacco smoke,
it knows that finally
it found a new soul.

But in all the irony
that drips from that
apparition of the night,
there is an unquestionable reality
hidden in the fine print
of the document
that somehow acknowledges
its existence.

The shadow of the broken one
is never contempt
with just one life.
It sucks their souls away
one by one, by one,
but never restricted
to one at a time.
It waits around,
takes its time,
always knows
when the time is right
to sucker in
another life.

Promises of cheapness -
booze and drugs
and fine ass women,
everything that the beast
can ever want,
it is able to provide
even when there is no chance
to do exactly that.

It is almost godly
in some ways -
it is able to achieve
everything it wants -
anytime
anywhere
anyhow.
It is the nightmare
for every righteous one,
a reason for another,
and another
holy war.
The next crusade.

And somehow,
unbeknownst to many,
just in that its power
lies -
to deceive
and to unnerve,
to lie
to cheat
to steal
every dream
you ever dream,
every hope
you ever hope,
every scar
you ever scar,
every want
you ever want.

The shadow of the broken one
is holy,
the shadow of the broken one
is death.
*
It is always the hardest
in the morning -
the sun is shining
outside my window,
I hear the children’s
laughter in the streets,
the engines roar
without a care,
people rush to get
as faster as they can
to all their soulless jobs.

It is not the people, though,
that make me scream
from pain,
that make me tear apart
my soul and every life
I ever lived and ended,
it’s the people that I blame
for all my mishaps
in this life.

It’s the thought of
what it could have been,
it’s the sight of
the empty space
next to me on the bed,
it’s the face I keep on seeing,
the face that never
dared to leave me for dead.
All the others did.
Everyone before that face
saw in me a lost cause.
Why should they have cared
when they had their lives
spread open
like the legs of a horny
and famished
hooker
looking for a piece of meat?

But I never asked for anything
they couldn’t afford to give
or couldn’t let themselves believe
they were able to.
I always knew the person
I was choosing,
I tried to know their lives,
what made them laugh
like a demented
and retarded seal,
what made them cry
their eyes out
and didn’t let them sleep
for weeks,
I tried to like the people
they liked, just to show
that I was ready
for something real,
I hated what they hated
just to avoid the hatred
that was ultimately
coming down on me.

I always tried to be the man,
they wanted me to be.
I knew I had it in me -
what it took
to be a man.
But as it turned out
soon after
I never had what it took
to be their man.
To be their rock,
the hard place,
to be anything more
than just a face.

A face in the crowd
of millions and millions
of fools
waiting and winding down
their dirty
life and times.
*
It took a very long time
to finally be able
to see the world
as a kind of place
you would want to live in
instead of fly away from.
It took a special person
to show me the ways,
the beliefs even,
which I had to have
in order to survive.
She took me under her wing,
she told me stories,
that at times
were boring me to death,
but all the while I knew
she was telling me her life
hidden underneath
the metaphors.
She always said
that every first step
of every journey
was the hardest step
a man could ever take.
It was never easy,
she kept telling me,
and it was classified
as a secret
simply because
almost every single person
who ever tried to take it
has failed
to do so.
No one gave it a chance,
no one dared to believe
that it was actually working
and so they abandoned
their faith
and went on
with their excuse for a life.
She never said those words,
but in my mind
it sounded just like that.

She was persistent,
but never demanding.
She always appealed
to my sense of right and wrong,
to my sense of love and hate.
She knew how to get to me,
simply because
she knew me better
than I even knew myself.
She often told me that as well,
but since I knew her too
I knew she only meant it
as a joke,
even though
it was always true.
And so I laughed and smiled,
letting myself for a moment
feel appreciated and special,
for there was at least one person
out there
who would always know me
even when I lose myself.

And then the moment
was gone.
I never let myself believe
that those moments last.
I had no reason
to believe in other things -
I had some years of tragedy
dreams and expectations
that never came true,
betrayals from friends
I thought to be the walls
which never spoke.
A cruel life it was,
and so I thought
that this was the way
I was supposed to feel.

And along she came,
insisting for me to listen,
to read and to listen
every story,
she ever told me
or gave me on paper.
She reshaped my beliefs
simply by taking an interest
in my life,
she always asked me everything
even when I metaphorically
was slamming the door
in her face.
She was always there
even when I didn’t need her,
she kept telling me
she will always be there
if I ever want
someone to be there.
She loved me
without any presumptions,
she will love me
until the end of time.

She knew who I was,
she still does.
She is my rock
in the thunderstorm,
she is the knowledge
that I know have.

She knows me better
than anyone,
because she was the one
who raised me this way.

Thank you.
*
In the darkest of times
they say
that a boy can become a man
simply by beating the storm
of all those bad times
and bad feelings,
brought on by memories.
A boy to overcome its fears
while fully realizing
the brutal reality
that is almost screaming
in his face
to fail,
to give it all up.

In a place without a light,
the soul becomes the power
with which to bring
a ray of hope.
*
September was the month,
I will always remember,
for that month held
a promise
of everything
not going to dust.
The first time
that I thought
everything would go
as planned
instead of being
and happening
the way it wanted.

I took the bus from home,
heading into Neverland,
arrived here after four hours,
got off and took a deep and cleansing
breath of fresh air.

My lungs are still shaking
from that breath
of “fresh” air.

Somehow I was able
to find my bed
in all this madness
and uncontrolled chaos
but it was way too early
to rest my head on the pillow
and let the day
wander into the past
looking for a place to stay.

I smoked some cigarettes
to pass the time
while Morrison
was singing about love
and its duality.
Then it was Pink Floyd
urging me
to have a cigar,
while I watched outside
the window,
wandering what tomorrow
was going to bring.

It was funny
when the moment came
and every fear
was forgotten
every desire
set to lust
every thought
was nearly broken
every dance
was an invite
for a little game.
I tried my best
to keep it up,
I tried to show
my gentle side
and who would know
if I did
for my hands were pushed away
and something else
was left untouched.
For nineteenth year
in a row.

She put her clothes
back on
and left without a sound,
she left me
with another road
not taken,
she left me
with those haunting
memories.

The night was quieter than most,
I drank the whiskey
that was left unopened,
I smoked enough to create
a new kind of lung cancer
and slept, and slept.
I wished that I could keep
my eyes closed shut forever,
to be untouchable to pain,
to feel as if it’s now
or never.

But then again it was now,
it had to be.

What is left?
*
For the one
who changed my world
and made me love her
even more
than I thought
I could ever love,
I could write forever.
I could paint the picture
of a topless Chevy,
Sabbath blasting in the back,
whiskey, laying in her lap,
her hands, that tap
the dashboard with the rhythm,
her eyes and smile
that light the road,
her voice
when she is singing.

I could make the words
dance their life away,
just so she could see
what I want to say.
I have often been troubled
by this need to make sense.
I have often tried to say
too much with too little
or too little
with too much.

She made me believe
that this was not
what mattered most
for she made me believe
in my own words.
They were finally
coming to life,
stepping out
of their tiny cocoons,
realizing their true identity
after years and years
of searching.

I loved her for making me see
that changing the world
is not really about convincing
other people to see
what you see
or think
what you think.
She made me feel wanted,
she made me feel understood,
for in her eyes I saw
what I was searching for
for too many years.
She knew what I was trying to say
even before I said it.
She was catching the metaphors
right out of the air,
she knew when I was sarcastic,
when the irony finally got over me,
and more than anything else
she always knew
when I was being earnest.
She always knew.
And I loved her.

And still do.

понеделник, 12 август 2013 г.

Нека.

В някой край намирам се
отново,
захвърлен от поредната вълна,
а дали от пролет
или есен
всичко тръгна,
това май никога
няма да разбера.
Поредната черта издраскаха
с крилете те, онези,
създадени от безмилостната
тишина,
и сега те гледат ме отгоре,
как цигара след цигара
бавно си изпушвам младостта.
И дните отминават някак тежко,
макар да има пак
частица светлина,
в нощите се крия,
а в мечтите си аз виждам
сянката на тръшкащата се
врата.

Не беше толкова жестоко -
ще бъда честен,
че можеше да бъде
и много по-зле -
но въпреки това все пак болеше,
надежди до небето имах -
това май никога
няма да променя.
Не беше и унищожително
за всичко,
което някога ми носи тя,
не беше, но все пак боли ме,
все още се надявам
на стена.
На мазилка от бетон и вар,
на бездушна твар жестока,
на тапети от безлични цветове,
на мотиви от ръка триока,
на неравностите закривени,
на сивеещата се боя,
на скритите очи жестоки
на гадната и тъмна
ноемврийска тишина.

Да има дъжд Ноември,
това сега ми е мечта.
Нищо не е вечно,
дори и тази тишина.
И не бих се съгласил тъй лесно,
макар душата ми да е във думи,
но Аксел знае винаги по нещо,
което другите така са и не осъзнали.
Не бих се съгласил да продължа напред,
ако трябва пак по булеварди да вървя,
сам, навред, без никаква опека,
сам в проклета нищета.
Не бих могъл отново да поема
ударите на собствената си съдба
и може би понеже вече неспособен
аз трябва себе си да събера.

Но смисъл има ли, аз питам,
за думи да говоря така свободно,
след като ги чувствам толкова чужди,
колкото самотата беше със теб.

И думите чувствам как се отдалечават,
навярно и тяхното време настъпва.
Всички все някога стават
на някого причината за тъга.
В сълзи и парчета стъкла те се давят,
на земята до тях лежи и пръстта,
колко е символична тази картина,
докато на стената бие дванадесетия час.
Кукувичката в тази вселена я няма,
няма човек за обява на сетния час,
няма надежда, няма охрана,
няма никого, освен самите нас.

Сами се оправяме вече години,
свикнахме на безличието чуждо,
търсим къпини и тежки смокини,
яда си поне да изкараме в нещо.
Луди сме, нека го казват,
нека ни сочат и смеят със глас,
нека да мислят обиди за нас,
нека за нас да отварят те своята паст.
Нека, свободни са те,
да бъдат нищо повече от това,
нека след време съвестта ги гризе,
когато и думите вкарат ни в гроба.

Нека накрая да чуят камбани,
каквито при тях никога няма,
нека да видим къде ще открият
и кукувичката, пазеща едно гнездо.

неделя, 11 август 2013 г.

black swan.

I’ve heard about
those desires of the flesh
that leave a weird
taste in your mouth,
and in your mind,
and in your soul,
and they never really
seem to go away
no matter how hard
you try to forget
and move on
to the next of their kind
that you hope
will somehow leave
something different
in any part of you,
so long as
it doesn’t remind you
in any way
about what you had
and inevitably lost.
Those desires,
that make you feel
godlike, almighty,
can and almost always
are not really
what they appear.
And sure – it may look
at first
like this is a blessing from above;
after all those curves and forms
and every little thing
that it is in between the face
of an angel
and those legs
that seem to go from New York
all the way to Cape Town,
is perfect in every
conceivable way
that you start to wonder
whether this is actually happening
or is it all
just in your mind.
But then those eyes
strike you with their clarity,
their masterfully crafted innocence
and in a matter of seconds
you become their slave.
You are under that stare
under that look, that
has corrupted so many others
before you
and has now moved on
to its next victim,
the next ill-conceived martyr,
who will be forgotten just as soon
as his job is finished.
You become that slave.
You.

Some may wonder, of course,
but only the ones,
that you keep so close,
that you keep them posted
about the goings in your life,
whether this is really what you want
or is it just a sin of the flesh.
A sin in vain,
clouded by a fog so deep,
that you are only able to see
that, which comes
before you,
but never farther.
And how could you -
it’s those eyes, that seem
so deep in their primal
simplicity,
it’s those forms,
almost seeming like
they were handcrafted
by the Lord, himself,
it’s those legs,
longer than the train schedule
of New York, Tokyo, London
and Paris,
all combined in one.
And in closing -
it’s all that she is,
behind that look.
A vendetta in disguise,
modern day Judas
at the opera,
a warrior for poetic
injustice.
The she-wolf
in her prime.
And she is coming
to take a big bite
out of you.

And maybe you let her.
You let her teeth sink deep
in your flesh,
in your soul.
You let her tear you apart
just like the predator
that she really is,
you let her burning desire
leave marks and scars
all across your body
just like witnesses
that are unable to speak
given what they were there
to see and hear.
She sticks her nails deep inside
your back, she traces them down
slowly and steadily,
her body is being pressed
against yours.
She is getting closer.
In the heat of the moment
her lips open wide,
her eyes become wildly
enlarged,
her hands entangle
among the insides
behind the flesh
of your back
and she lets out
a primal, animalistic
scream.
That scream is power,
that scream is force
that echoes all around
the lost and found,
the hurt and healed,
the jury, judge
and executioner.

And then you collapse.
She is now done with you,
she lets you off the hook
while meanwhile
hanging you on another
which she brought specifically
for you.
You are done.

And the last thing you see,
before your eyes surrender
is the figure of the thing,
that has always been in your life,
even though you didn’t notice it
until now.

The black swan sings his final song.

Patriotic.

I wonder what they see
in everything
that’s easy
or at least
easily accessible,
so much so
that their desire
to reach for it
to grab it by its
soft and skinny
balls
and have their fun with it,
throw it all away
somewhere along
the coastline
of a long forgotten beach,
where sometime in the past
there was laughter,
tears,
smiles of sadness,
shouts of joy.
I scratch my head in hope
of finding all the hidden reasons,
but nothing seems to come to mind
when everything,
that I find sensible
has no damn effect
on the reality of today.
Tomorrow might be brighter,
I don’t know,
there might be something new
coming with the bloody
sunrise.
Because in hours
the situation of today
will become an experience
of the past.
And it is always up to us,
the pretty, petty thieves,
as they call us almost
all the time,
because of our burning desire
to change this parody
of a life,
it is always up to us
to learn from those
experiences,
because honestly
they aren’t going to
Their hearts have lost the light,
their souls have long been corrupted,
their passion has gone away,
their minds – blackened
by the New World Order,
always promising the fool
the smarts,
always giving the smart
the foolishness
of yet another
beautifully decorated
lie.
Lie. Lie. Lie. Lie.

They never seem to stop
on their quest
for a better tomorrow,
but then again
the question arises:
better tomorrow for who?
And how exactly
is it different this time?
Many others have come
before them, saying
that they can make the difference,
they can rid of everything
that is making every one of us
board the ship of fools,
for thinking that
it might be different this time.

In this day,
colored with the nuances
of the things we grow
to hate and loathe,
we often seem to cling
to the ideas,
that are closest
to our hearts.
We don’t really care
if they say they can do it
or if they really are able to.
We find that hope in everything
the sun, the sky,
the raindrops on the leaves;
we even find it in
the people,
for, sure, we hate their guts
for not having any,
but after all -
we can’t change them.
People don’t change
unless they really want to.
History doesn’t change people.
Chemistry doesn’t change people.
Geographical anomalies
do not change people.
Hell, even people
don’t change people.
That is probably the only
good thing, that comes
with being a living,
breathing,
irritating creature,
formed by the almighty’s hand.

We are raised with something
and then we live our own lives.
We choose our own religion,
we have our own beliefs,
we advocate for trust and respect,
we live the life,
we think we want.

We the people,
dreaming our own dreams;
We the people,
living our own lives;
We the people,
thinking our own thoughts;
We the people,
in freedom and in slavery;
We the people.
We the people.

God rest their soul.

петък, 9 август 2013 г.

Повторяемост.

Всяка сутрин напоследък
е винаги една и съща -
бавно си отварям очи,
заслушвам се навън в гласовете
на дежа и възрастни, които
са излезли на разходка
или пък бързат някъде
по работа,
напълно забравили сивотата
на тяхното, а и моето,
ежедневие.
В някаква степен им завиждам
понеже те имат нещо, което
да ги кара да забравят всичко,
което някога им е разкъсвало
душите на парчета,
които пък впоследствие никога
е нямало да са в състояние
да намерят
и да съберат
обратно по местата им.
Ала тези хора просто излизат
всяка сутрин от своите
входни врати,
оглеждат се за секунда
около себе си,
подсвирват, ако имат достатъчно
настроение,
запалват цигара
(някои от тях са пушачи),
ровят из джобовете си
за ключовете
и след като най-сетне успеят
да ги намерят,
с няколко бавни стъпки,
които след секунди се превръщат
в бързи
те откриват своята кола
отключват входната врата
и с няколко умели движения -
вкарват ключа в процепа,
предназначен само за него,
с рязък, но все пак нежен жест
с другата ръка превключват
на първа, а веднага след това
на втора,
и веднъж след като се уверят,
че никой не се кани да мине
покрай тях или срещу тях,
те си позволяват да отпуснат
съединителя
и да потеглят.

Завиждам им понеже
техният сутрешен ритуал
е толкова прост и толкова
разсейващ,
че веднъж щом излязат
от своите къщи
те забравят за всичко останало
и просто се фокусират върху
работата, децата и целите си.
Техният сутрешен ритуал
е някаква рутина,
което незадължително значи
нещо толкова лошо.
Изпаднали са в повтарящ се
цикъл -
нищо никога не се променя,
всичко винаги остава същото.
Дори целувките, които
получават от съпругите си
са станали толкова сдържани
и кратки,
че децата им дори започват
да се чудят
какво се случва с техните родители.

И може би е нищо, може би
забързаното ежедневие ги кара
да пестят от времето за простите
неща,
в които – нека го признаем – целувката
се вписва с лекота.
Дори прегръдката на тръгване
я няма,
няма го и влюбения, в звездите
замечтан, разнежен поглед,
който винаги преди това
ги караше да се разтапят.

Но пък както всичко друго
в този едноцветен кръговрат
и любовта е прокълната,
рано или късно,
да се превърне в рутина.
В нещо повторяемо, циклично,
което винаги едно и също е,
което никога, дори понякога,
не се променя.

И точно зарад‘ тази сивота
никога аз няма да си позволя
да чувствам завист
към техните животи
и съвремия.
Истина е, че аз живея
в своя собствена реалност,
която си чертая чрез поезия
и проза,
и където всичко е такова,
каквото аз си го направя,
и никой тъй насила
не може да ме спре.

А дори и да се случи някога
в рутината на живота да изпадна,
зная, че напук на всичките останали
животи на онези бездушевни извинения,
които се наричат хора,
моята любов ще бъде пламенна,
ще бъде страстна,
ще бъде пълна и неповторима,
моята любов ще бъде
истинска.

Carnival of rust.

Знаеш ли, че някога
е имало една история,
в която се говорило за хора
и за тяхното желание да разрушават
всичко, което се изпречело
пред техните очи?
Във сградите намирали препятствия,
в пътеките – неудобни
свободи,
а във душите на онези,
вървящи до и около тях,
все им се виждало,
че има нещо не точно
както трябва да бъде.
Един парад това е било,
един парад на гняв
и разруха,
една картина на нерадостта,
живот чрез смърт
така неизживян.
***
Опитваме се всеки ден да живеем
с мисълта, че ние самите
сме всичко,
от което света се нуждае
и че проклетите маски
които разни търговци
усмихнато ни предлагат
са всъщност още едно
извинение за поредното
бягство.
Никой никога не се осмелява
да остане ей тук
и да посрещне бурята,
която бавно пристъпва
зад ъгъла на кварталния
магазин. Всеки бяга.
Покрива се.
Никой не иска да бъде първия,
който ще загине в името на онова,
в което вярата дълбоко в него
се е вкопчила.
Но нищо – бягайте от тук,
не ви искам,
не и когато всички останали
само това правят.
***
Ще мечтая, разбира се,
ще копнея за онова, което
веднъж ненадейно изгубих.
Ще си спомням за мигове на невинност,
в които техните мнения
и техните мисли
нямаха значение.
Ще си мисля за онези първи неща,
в които се втурнах с главата напред,
но те първи
и последни останаха,
а след тях дойде и самата
разруха.
Казваш, че думите са всичко,
с което разполагам
и, ако трябва да бъда честен,
си права. Дори повече,
отколкото някога можеш
да си представиш.
Но точно те са моето оръжие -
по характер съм слаб,
душата ми плува в океани
от разбити сърца и съкрушени
надежди.
И всички те са виновни,
че точно сега и по този начин
аз ще излея всичко, което
искам да чуят.
***
В сърцето на войната се намираме,
макар все още да не можем
напълно да го осъзнаем
и в съзнанията си взаимно да чуваме
онези беззвучни изстрели,
идващи директно от сърцето
целящи единствено и само
болка и някаква доза
извратено удовлетворение.
Но, знаеш ли, това е всичко,
което сме ние -
нямаме куршуми от стомана,
които ръждата все някога
ще хване,
нямаме модерни автомати,
с които да пронизваме всичко,
което ни се изпречи на пътя,
нямаме дори и някое хладно оръжие,
което да употребим във внезапната нужда
на тъмната крайна улица,
на стената, обозначаваща неизбежния
край.
Думите са всичко, което имаме,
всяко начало и всеки край.
И навсякъде, всякога,
ще точим живота от хората
и ще го преливаме на хартия
с ярко червеното мастило
на сивия живот.
***
Но знаеш ли, да хванеш перото
не е нещо, което
човек избира съзнателно
да направи.
Всички онези си мислят,
че сами ние избираме
да пишем и да кървим
върху бялата
офсетова хартия,
когато напълно ясно съзнаваме,
че има десет хиляди други
професии, които
обещават в пъти по-добри
изгледи за скучно бъдеще
и материална изгода.
Те всички си мислят,
че писането е по избор,
но от една страна се радвам
за тях,
понеже те никога няма да разберат
какво си взима перото от теб
в замяна на своята служба.
И те никога няма да знаят,
колко сълзи сме изписали,
колко пъти сърцето си сме разкъсвали,
колко пъти на страницата
сме се разпадали,
колко пъти в любов
сме се обяснявали,
колко пъти сме се отказвали
и колко пъти отново
смисъл в поезията
пак сме намирали.
Защото, знаеш ли,
писателя не избира перото.
Перото избира писателя.
И в един внезапен момент
на бавна смърт
го обрича.
***
Защото от всичко, което
някога трябваше да се случи,
което така и не се случи,
което остана някъде там,
неизпълнено и недовършено,
с обещания за светлина
и истинска любов,
това беше едното нещо,
което никога не предполагахме,
че ще ни убие.
Но във всяка съдба
има и избор,
има намеса, макар неосъзната
и идващата дълбоко
от душата.
Вярваш или не,
ние можехме да спрем,
когато пожелаем.
Можехме да надраскаме линията
да я погледаме няколко секунди
и изведнъж да си кажем
„Стига“. Това беше всичко,
което някога ще напиша.
Можехме по всяко време
да спрем. Не спряхме.
Можехме по всяко време
да си поемем дъх. Не вдишахме.
Можехме по всяко време
да си позволим щастието.
Не го направихме.
Ние избрахме бавната смърт,
но кажи ми честно -
има ли нещо в живота,
което така или иначе
няма все някога
да те довърши?
***
Защото винаги има
подробности
и точно в тях се крият
всички причини,
поради които
тази любов,
която уж трябва да бъде
истинска,
все по някое време
се предава и евентуално
загива.
И ние, понеже знаем,
че нищо на този свят
не идва без (много) болка,
винаги се опитваме
да открием следващото
приключение в тази среда,
в което, макар да знаем,
че ни разбие сърцето,
се впускаме с нови сили
и прясно запалени
новички свещи.
Защото в точно този живот
не можеш да избираш дали
ще бъдеш наранен -
само можеш да избереш
кой ще те нарани.
И ние направихме
нашия избор.
И този наш избор
винаги ще живее
в поемите ни за любовта
и неизбежността
на вечната смърт.
***
Дали наистина някога
за поети като нас
ще съществува понятие,
което дори да може да докосне
цялата същност
на това понятие?
За нас няма щастлив край,
няма слънце, което всяка сутрин
да грее леглото, където
една заспала усмивка
до нас ще лежи,
няма ги споделените мигове
на чашата с уиски
и дългите цигари,
няма дори и мигове щастие,
които някога искрено
да изкажем.
За нас няма място на никой влак,
чиято крайна дестинация
е щастието.
Нашето място е в ада
и с всяка нова поема
с всеки нов стих
ние си запазваме
почетно място
в онази реалност,
в която подсъзнателно
винаги
сме
се
намирали.
***
Различно е за всеки нещото,
което очертава границите
на онази разяждаща
и умъртвяваща самота,
която може да дойде само
и единствено
от наличието на някакво
обещание за любов.
И тогава цветовете
са в своите светли нюанси,
тогава дори слънцето
става по-ярко от себе си,
луната свети с някаква
непозната за нея енергия,
лампите улични
всяка вечер танцуват,
а понякога дори хората
изглеждат нормални.
И все някога, в един момент,
всичко това идва към своя край.
Тогава цветовете са тъмни,
дори сякаш запалката и
светлината от фенерчето
отказват да се покажат.
Но самотата идва
след всичко това
и за нея няма достатъчно ярък
или достатъчно тъмен
цвят, който някога
по някакъв начин
ще може
дори в най-беглата степен
да я оприличи като нещо,
което се изразява в думи.
Навярно има само едно нещо,
което може да я определи,
поне в някаква степен,
но ако знаехме какво е,
със сигурност нямаше
да бъдем самотни
в този момент.
Или поне така казват те
и така си мислим ние.
***
Ще се върне болката
на хилядите дни, в които
мислехме
за невъзможната любов;
ще се върне щастието
на миговете, от които
черпехме на живота
плодовия сок;
пак ще имаме живота,
както някога се предполагаше,
че трябва да живеем;
отново ще се върнем в дните,
през които бяхме най-безгрижни,
където бягахме
по безкрайните поляни,
слушахме как Пейдж и Плант
шедьоврите създават,
как Дикинсън и Ози
нови пътища проправят,
как различното приемат
постепенно
и как в един момент
и ние през тавана стъклен
успяхме да пробием
и започнахме да пишем
за живота
и за всички негови нюанси
на красивото,
на нежното,
на ненужното,
на фаталното.
И от този миг нататък
повече назад не смеехме
да се обърнем.
А, знаеш ли, разказваха ми
в миналото хора,
че животът бил това,
което го направиш
сам за себе си.
И знаеш ли, че също,
макар през десет ада
да преминах досега,
за нищо, срещнато по пътя,
аз не съжалявам.
Открих аз всичко, което
можех да открия
и сега едничкото,
което ми остава
е отново аз да потопя
перото
и бавно да започна
да умирам.

Къщата на езерото.

В пространство, казват,
се намира истината
за онези дребни
и все пак важни
неща, които
смятаме за ненужни,
но към които винаги
намираме за необходимо
да се връщаме отново
и отново,
докато вече не можем
да си позволим
да го направим отново
и макар сърцето да крещи
с тенорен глас,
че повече не може
да понася,
развинтените ни
от реалности и
лъжи съзнания
измъчват всяка частица
от нашето съществуване,
припомняйки си онези
стари картини, заключени
в рамки с избелели ръбове,
от които ни гледат с усмивки
по лицата и трепет
в сърцата,
онези две детски щастливи
лица,
които тогава,
макар и за миг,
преживяваха най-щастливите
моменти
от своя живот.
Тогава те бяха изпълнени
с радост,
готови да пеят всичко,
което пускаха по радиото.
Нямаше значение дали
Плант щеше да крещи
с цяло гърло припева
на Една дузина любов,
гласните струни те щяха
да си издерат
само за да могат
да поддържат това темпо.
Радваха се дори
на чудото-глас, което
караше всяко сърце
да спира да бие
единствено с двете думи
на италиански,
крещящи смело и силно
„Nessun Dorma”.
Дори и балада да беше,
Ози и Лита в едно
да се слеят,
техните наследници
те щяха да бъдат
и целувка след края
щяха да споделят.

Учудващо колко много
може да събере
една проста картина,
а още повече символи
да се намерят
в нейните рамки.
Метафори на отминалото,
никога незабравяно,
разпадащата се яркост
на рамката,
посивяващите цветове,
които веднъж бяха били
по-ярки и от самото слънце,
усмивките, които все по-трудно
успяваха да се забележат,
радостта от спомена,
която пронизваше сърцето.

А до тази картина,
в онази къща на езерото,
където веднъж те можеха
да отидат,
стоеше една стъклена ваза,
прозрачна на цвят,
с една дузина цветя в нея,
плуващи в свежа вода,
която някой беше налял,
преди отново да излезе.
Дали ще се върне той
някога,
за да налее поредната доза
живот на тези цветя,
за да може поне за още мъничко
да им подпали надеждата,
че ще живеят още,
макар да не знаят точно колко
и все ще могат поне още веднъж
да накарат някого
да се усмихне.
Но и онзи ден ще дойде, когато
този мъж ще спре да идва -
всеки си отива,
рано или късно,
а в тази къща
любов не се задържа.

Кабината до езерото, където
едно момче веднъж откри
любовта,
там май успя и да я загуби,
макар да не беше изцяло
негова вина.
Не беше и нейна, понеже
тя беше неговата светлина
и колкото и да се измъчваше
в чашата с кехлибарена тишина,
откриването на любовта беше
и винаги щеше да бъде
неговата обетована земя.

Никога нямаше да намери дори място,
в което да допусне и нейната вина,
понеже в действителност тя нямаше никаква -
той просто се беше натъкнал
на грешната съдба.
В тъгата си откриваше той нейните очи,
може би влажни от сълзи, те блестяха
откриваше безброй убиващи самоти,
с надежда той опитваше
от тях да я избави.

Може би в един момент от времето,
той успя точно това да направи,
но често така се получава, че когато
едно сърце отново види радостта,
спомените работят за връщането отново
към онези мигове на откриващата светлина,
която някога беше дала
първите мигове на пролетна умора
и последните мигове на зимната
тишина.

Вървеше по пътя на безнадеждността,
но никога не изгубваше вяра,
че макар този път да не успя
да се справи с целта,
все някога, там към светлината,
щеше да има нова надежда.
Дали щеше отново да зърне
нейните очи, влажни от умора,
да наблюдава как тялото й се свива,
търсейки защита от света,
в неговите ръце, обгърнали я нежно;
дали щеше отново да слуша
как му разказва за отчаяние,
докарано от простота на хора,
жалващи се от други хора,
и да види отново смеха й, когато
той й намереше логично, макар невъзможно
обяснение за всичко това;
дали щеше отново да може
да изпита онези тръпки по гърба,
когато я видеше да се задава
далеч, заобикаляща езерото, където
веднъж
(май и тя)
откри любовта,

четвъртък, 8 август 2013 г.

Missing.

I don’t know
what else is there
to say
when all the words
I want you to hear
are those three
little ones
that always manage
to somehow
fuck things up for me.
I will try to find
a thousand metaphors,
a million other
symbols
to try and convince you
that I will never stop
caring for you.
I will never leave
no matter how tough
things get.
I don’t care
if I have to die
every day,
knowing that my dream
is never happening
because it will always be
the wrong time
for it to be.
I don’t care
if I’ll have to tell you
that everything is okay
even when those words
are as false
as the people in this world.
I’ll always try my hardest
to make you smile
even when that is
the last thing
that you want to do.
I’ll always try
to light up your world
even if I only have a flashlight
with which to do
exactly that.
I’ll always be there
even if I am supposed to be
somewhere else,
because the reality for me
is that nothing
is more important
than your presence,
your smile,
your laugh.
Nothing is more important
than you.

I try to find a different word
but everything comes back around
to the ones I’ve already said.
I write in a different language
trying to express myself
in a different way
but I know it just as well
that there isn’t really
something else
with which to tell you
how I feel.

I hear it all the time -
they say that life
is a song
and you should live it
like it’s the only song
you’ll ever have the pleasure
of singing.
Some may go as far
as to say that life
is a ballad of love,
a ballad for everything
that those four letters
make you feel
make you do
make you think.
Well, I felt this love
I loved and loved
and loved.
And I would love again
because it’s just the way
I am.
Love can never really end
if there is at least one person
in the world
who still believes in it.
And though I say that
I am giving up on it
because nothing good
ever came out of it for me
I will always be a believer
because if loving you
is something that will
eventually kill me
then I would take the bullet
and scream to the world
only one word
four letters, that have
always meant so much for you.

I would laugh it in their faces
just as they’re about to kill me,
smile my last breath
and in my final words
they’ll hear:

Okay.

сряда, 7 август 2013 г.

With tired minds, tired eyes, tired hearts, we slept.

Започвам да се чувствам
все по-уморен
с всеки изминал ден,
в който се излагам на показ
без никакви защити и
резервни планове,
а всичко, което
ми се връща
за моята смелост и гордост
е като чистия кислород
в кислородна бутилка.
Започва да ми омръзва
да бъда просто един
от многото,
понеже в себе си
аз вярвам
(и зная),
че последното, което
може да ме определи
в цялата ми същност е
„един от многото“.
Започвам и да си мисля,
че моето място
просто не е в тази реалност,
че някъде там, далече,
дали между планетите,
или другите светове,
има едно такова,
по-хубаво място,
където всички са истински
със своите емоции
и чувства
и впечатления,
и където всички писатели
получават онова, което
им се полага спрямо
тяхната работа,
а не базирайки се
на тяхното минало,
настояще
и (евентуално) бъдеще.
Започвам и да мисля, че
не искам да бъда тук сега,
когато толкова много неща
отиват към своята промяна.
Толкова много потенциални
експлозии,
толкова много потенциални
жертви на война, която
въобще не е тяхна
за водене,
толкова много невинни души,
които завинаги ще останат
омърсени от ужасите, които
сблъсъка на две сили,
толкова упорито борещи се
за контрол,
винаги донася
макар понякога да го прави
уж от добри намерения.

Дали ако си затворя очите
за секунда, за миг,
ще видя онези неща,
които толкова умело
се прикриват в света,
който виждам
с отворени очи?
Дали въображението ми все още
е достатъчно чисто и упорито,
за да има сили да вижда онова,
което на практика не съществува,
на теория е просто мираж,
а в действителност
си е взело багажа
и се е изнесло
някъде на изток от рая,
където няма нищо друго
освен покой.
И милиони отворени съзнания,
готови да създават собствени
изгледи за всичко, което
ги заобикаля,
и готови да започнат война,
която няма да приключи
докато те не я спечелят
със своята упоритост,
със своите стихове и
разкази,
със своите съзнания
и своите искрени, обективни
и ексклузивно лични
мнения.

Дали мога вече дори
да функционирам правилно,
когато всичко, което виждам
около себе си,
докарва на лъжа,
на преструване и на фалш,
а истината отдавна е
като онези, старите песни,
които макар да са божествени
в своята заплетеност
и същевременна простота,
все пак са правени в миналото
и някак си нямат място
в днешния свят?
Дали дори самата ми душа
не е поела по грешния път,
за да се озове в моето тяло
и да се озове в партньорство
с моето съзнание,
за да формират тази ужасяваща
комбинация
от човек, който може да вижда,
мисли различно
и все се надява, че нещо
трябва да се пропука
и нещата да се наредят така,
както са били запланувани
още в началото.

Наивен оптимизъм
е моето гориво,
но цената му започва
да се покачва
все по-устремено,
така както всички онези
деца на съвремието
бягат по концерти на
изпълнители, които
са продали своята душа
за мъничка доза известност
и огромна доза материална изгода,
която да ги държи дотогава,
докогато вече не могат да дишат.

И може би това ще бъде
някаква форма на справедливост -
че великите хора не живеят в своето време,
но за сметка на това
те винаги остават през вековете.
Тези жалки подобия на хора
ще живеят в своето време,
но след това
ще бъдат завинаги
забравени.

Waiting on a miracle.

You always hear about
those bands, that
at one point in time
split up -
one person left
the other three or four
and then went on to form
a band of his own
with new people.
Some were good,
some not so much,
but one thing always
remained unchanged -
it was never the same.
Those new people
were not what their predecessors
used to be.
The way they played
their guitars,
the force with which
they used to bang the drums,
the depth and power
with which the bass
was plucked and caressed,
the sheer energy
that these originals
brought to every arena
fortunate enough to have them
be on their nightly bill.
It was never the same.

I often find myself wondering,
between the drinks and smokes
and the ill-advised attempts
to bring the past back
to the present,
if I am not that one person
who left the band
because he thought
he could find something
that would better suit
his needs and style.
I wonder whether it was right
to leave all the past behind
and move on to what I thought
to be a better tomorrow,
but really it was something
which never really
let me go.
Which never really
let me be happy and
satisfied with the fruits of labor,
that my writing always managed
to produce.

The most painful part
of saying last goodbyes
is that you realize
deep inside your soul
that despite the certainty
with which you say “farewell”,
you are going to see those people
again
later down the road, walking
far behind you
or closing in on you
in the distance
and all those memories
will undoubtedly return,
causing you, again,
to stray from the newly found
road to happiness
back into the swirling,
hazy path of chaos
of which your past
was never let go.

But even after
all that heartbreak
and never-ending uncertainty
I’m still sitting here,
waiting for the band
to get together.
A person said, one time,
that sitting on that dream
is nothing more than
simply
“Waiting for a miracle.”

But deep inside I know
that if a miracle is everything
I know I need,
then I would sit my whole life
writing those pretentious
lines,
hoping for that one lucky
day in the sun
where the band
will be back
in the high life
again.

I’m waiting on a miracle,
the stars are not good
to me tonight.
But someday soon,
with a little bit of luck
the moon will turn its face
towards me
and whisper in my ears
about the things
that could have been.

I’m waiting on a miracle
and sitting on a dream.
Someday
maybe
everything will be
what it once was.

If miracle is what it takes,
a miracle is what will be.
Forever I will sit and wait
for that miracle
is everything
I wish I had.

Control.

It’s funny how life
turns out,
when you think that
you will always
be in control of your own
choices,
thoughts,
feelings
and adventures,
but then at one point
or two(three, four…),
you get a wicked curveball
and everything goes
to the one place
where you hope nothing
will ever even come close
to it -
the place, where dreams
go to die and
hopes are crushed
like a modern age cellphone
can’t hold its own
against the sheer massive force
of the old school
sledgehammer.
And it’s that sledgehammer
that makes a surprising
return from the old times
just for one more time,
just for one more destruction
of another dream,
for one more annihilation
of another hope.
And it is always
that one more time.
Just once more, please.
Just once more.
It’s never enough,
never it is complete,
it can never rest in peace,
knowing that its job
is finally completed.
And then, after many
encounters with that brute force,
comes the next day,
full of hope
and sunshine
and shiny, happy people,
just as R.E.M. once
sang.
Shiny and happy they are,
but people
they are not.
But you get your hopes up,
you know,
and you live vicariously
through their own smiles
and laughter
and you start to wonder
why shouldn’t my day
be at least a little bit
like theirs’?
And here we go again -
there is hope,
a dream is being born,
the man is living his life
again.
Until he is no longer.
Because his hopes are
what makes him vulnerable
to heartbreak and heartache,
his dreams fill up the sky
setting impossible barriers
that can never really
be exceeded
or even reached,
for the sky is the limit, sure,
but what happens
when your feet
can’t even get off
the ground?

Reach out for the sky,
they tell you,
set your goal to be
something epic and
majestic,
so that even when you get there,
you will still have something
else to aspire to,
for the sky, my child,
the sky is where
the door to heaven is
and ultimately,
one wonderful day
you will be let in
by Him
and greeted with a smile
and a gentle pat
on the shoulder.
You will drink
with Him,
laugh with Him,
share your life
with Him
(not that he won’t
already know it),
and be close to Him,
for he made you this way
and you deserve to be
close to your creator.

Poetry is hell and
that is why
our place is not in Heaven,
if there even is
such a term,
our place is not in Hell,
if again it actually
exists,
we belong in different
reality.
We are not the people,
although we write about them
all the time,
we are not the world,
although we live in it
on a daily basis,
we are the words,
spread across the endless lines,
we are the metaphor,
of which is life,
we are the symbolism,
of which is death,
we are the poets
who make you laugh,
who make you die,
who make you hope,
who make you cry.
We are the people’s nightmare,
for we can bury your soul
with just a line,
we are the people’s dream,
for we can justify
your living
with just a phrase,
We are the poets,
so fear us
for the safety of your living.
We are the poets,
so hate us
if that makes you feel better.
We are the poets,
so wish
that death will come upon us.

We are the poets,
so kill us,
but remember that our words
will never,
ever,
be forgotten.


вторник, 6 август 2013 г.

Здравей, обичам те.

Здравей, обичам те
тъй както някога
звездите са обичали
Луната,
а Слънцето се е намесвало
измежду тях
като любовница
на средна възраст,
идваща си рано сутринта,
когато чаршафите
са толкова изгладени,
че просто няма начин
да не бъдат отново
намачкани
от любов.
Здравей, обичам те
все толкова силно
и непреодолимо,
че думи да изговарям
и да пиша
би изглеждало като
най-жалкото
и отчаяно нещо,
което съществува
в този
определено непредсказуем,
но същевременно глупав
свят.
Здравей, обичам те
когато се усмихваш
на Луната,
когато и се мръщиш
на изгарящото Слънце,
понеже знаеш, че
няма да можеш да издържиш
още дори секунда,
ако съвсем скоро не се появи
поне някакво подобие
на хладен вятър.
Здравей, обичам те
защото си страхотна,
защото караш ме
да мисля, дори когато
това е последното, което
някога бих искал,
а стиховете ми,
подхранвани от тези думи,
успяват да се наредят
леко и свободно
както изпипаните геометрично
фигури в играта Тетрис
рано или късно
се напасват.
Здравей, обичам те
защото те обичам
и защото, когато
обичам
обичам изцяло
и докрай.
Здравей, обичам те
когато се намръщиш
и се опиташ някак си
да ме отхвърлиш,
но аз отказвам
намека да схвана
и винаги оставам близо.

Здравей, обичам те
макар че те познавам
от толкова скоро.
Обичам те
и май винаги
ще те обичам,
понеже любовта
зараждала се за секунди
и можела да трае
няколко живота.

Здравей, обичам те.
Довиждане аз няма да ти кажа.
Здравей, обичам те.
Винаги ще бъде
приятно да те виждам.
Здравей, обичам те.
И всеки път
ще ти го казвам.
Здравей, обичам те.
Обичам те.