сряда, 31 юли 2013 г.

dance in the rain.

Заклещен в една и съща
рутина,
във сиви дни,
загубени от съдбата, която
е толкова милостива
с останалите, които
се молят на Бога, признават
единствено Него за своят
спасител,
но когато всичко опре
до собствена воля
и свободни възгледи,
в играта влизат оковите.
Забит пред компютър,
ограден от картонени стени,
той се взира напред
и се чуди къде точно
е проблема във всичко.
Няма семейство и може би
това е проблема -
единствено упование намира
във вярата, че някога
всичко ще се оправи.
Но къде е Той, когато
се отправят тези празни молитви?
Къде се изгуби сега,
когато една душа,
загубила всичко човешко,
се опитва да намери смисъл,
чрез илюзорна фигура,
оприличаваща Рая
в цялото му великолепие?
Но той не псува, не се ядосва,
изгубил е дори и тези сили,
да плюе и ругае по света,
когато действията му крещят
по-силно и от писъците на онези,
които някога бяха там горе
на кръста.

Прокълнат да работи
от 9 до 5
във все същата разбиваща
обстановка на хищници,
които използват други,
за да осигурят самите себе си.
Не е новак, вече измина времето,
когато можеше да използва
това извинение.
Отмина времето на спокойствие
и безгрижие, че във грешките
се е криела
неопитност.
Сега няма вече място
за неточности.
Време е.

Задава се буря, облаците
се събират все по на гъсто.
Светкавици се появяват
с първите капки,
а той е оставен там, самичък
да се спасява в дъжда.

По-добре е да се научи
да танцува в дъжда, когато
никой друг няма да го направи
вместо него.
Време е да научи, че
в този живот
само той самият може да помогне
на себе си.
Понеже живеенето не е само
слънчевата светлина и
топлите дни.

По-добре е да се научи
да танцува в дъжда.
Иначе накрая ще бъде
поет от надигащото се
течение,
отвеждащо го
към нищото.

вторник, 30 юли 2013 г.

second life replay.

Хиляди пъти умирах
в минали животи.
Хиляди пъти се разкъсвах
на части, отделени
от цялото от ръцете, които
никога не са били
мои. Никога не съм
имал контрол над тях
по какъвто и да е начин.
Те просто са късали,
дърпали, рязали,
без свян и без жал,
докато нищо не е останало,
докато всичко било е
просто някакъв прах.
Някакво жалко подобие
на онова, което уж
поетите наричат душа.
Истината е, че душата ми
винаги си е била там.
Тя, може би, никога
няма да бъде разбита изцяло,
но все пак не пречи
поне малко съжаление
или разбиране
да бъде проявено към нея.
Може би следващия път,
когато дойде другото нещо,
тогава ще видя пак надежда.
Може би тогава ще бъде по-леко,
когато ми кажат, че може да стане,
че може да бъде, макар
да няма кой знае какви
обещания за нещо по-силно.
Може би тогава, когато
има такива чувства, каквито
и аз изпитвам,
силни, убийствени, истински,
може би тогава ще започне
живота,
в целостта му,
онази, за която
разказват онези,
истинските поети,
които са минали през
хиляди любови и разбити
сърца, че най-сетне да знаят
къде е отговора и каква
е истината.

Отново умрях днес,
за повторение от втория
живот,
за да видя нещата такива,
каквито можеха да бъдат.
Да проследя емоциите, които
последваха началото и
предвещаваха края.
Отново починах днес,
за повторение от втория
живот,
за да усетя всичко, което
не можех да усетя тогава,
когато вичко беше магия.
Когато нищо не беше
застрашено от каквото и да е.
Отново умрях днес,
за простичко повторение
от втория живот.
За още едно преживяване.
За още една надежда.

Самоубих се днес.
За да усетя нещо.
Е, това не е истина, аз усещам.
Усещам как губя надежда
за всичко, което любовта
някога е била.
Усещам как Деймиън Райс
не успява да ми повлияе.
Усещам как дори Уорън Зивон
не успява да получи своята
доза тъга
от мен,
Дори Снежният Патрул не може
да ме разчувства до степен,
че да започна да гоня коли,
които ме разминават в
насрещното платно.
Не мога да чувствам.
Отказвам да чувствам.
Започва да боли твърде много.

Стъмнява се.
Твърде тъмно е,
за да виждам.

И там някъде горе, когато
дойде ми времето някога,
дали ще ме посрещнат, както
мисля си че трябва?

Усещам как почуквам
по вратите на рая.
И някой ми отваря.
Кой ще бъде това?
Най-вероятно собственото
ми отражение, канещо ме
да заповядам.
То ще ме чака от много отдавна,
ще се чуди какво е отнело
толкова дълго, че
най-накрая да се кача
там горе.

„Чаках те твърде дълго“ – ще каже, -
„А сега вече намери своя дом.“

И може би това ще бъде утехата.

В тъмнина, по-тъмна от всичко,
аз ще открия своя покой.

...had I known how to save a life...

Спасител, във един смисъл,
аз разбирам като бягане.
Като бягане от онази реалност,
която ни убива, само когато
я видиш разкрита,
както никога досега.
Показваща ни всичко, което
знаем, че е, но въпреки всичко,
се страхуваме от нея.
Знаем я вътрешно, силно,
знаем какво ще ни донесе,
знаме и всичко, което
тя значи за нас.
Но някак вместо нея, ние
решаваме да бъдем истински,
да бъдем ние, във цялата
сила, която имаме,
в която сме ние,
супергерои мистични,
готови дракони и феи
да бият, да побеждават,
докато в един момент,
някъде далече в бъдещето,
ще можем да бъдем,
ще можем да се наречем
спасители.
Взаимно довели един друг
до надеждата,
че някой ден,
някога,
ще можем да бъдем
спасителите
в
ръжта.

понеделник, 29 юли 2013 г.

Недостатъчно.

Понякога дори и думите
не могат да бъдат
достатъчни,
макар да се използват
толкова често и
толкова силно,
че дори душите,
разтопявани стотици пъти,
да се разтопят отново,
да се разрушат отново
и да бъдат събрани
пак във едно
от вълшебната реч.
Понякога стиховете просто
не могат да стигнат,
макар да се пишат отново
и отново,
докато загубят своя смисъл,
само за да го намерят
отново
и всичко да започне отначало.

Не мислех, че ще дойде
този момент, когато
дори и редовете на
поезията
няма да са в състояние
да ме изкарат от емоцията,
която ме разяжда ежедневно.
На моменти тя е тук за мен,
разбира се,
но през останалото време
нещо липсва.
Магията е там, тя чака,
но угасва постепенно
огъня в душата ми,
който служи ми,
за да я повикам
когато толкова отчаяно
нуждая се от нея.
Дали вода го изгаси, не зная,
или бяха есенните дъждове,
засилва се влиянието му
всеки ден
и всеки път надеждата
във мен изгасва.

Нямам опит като вас,
нямам силата да кажа нещо,
за което нямам доказателства,
нямам и претенции,
нямам дори и бегъл досег,
а вие просто си живеете
с онази мисъл, че все някога
аз ще се осъзная
и ще повървя.
По пътя – онзи, знаете го,
някъде измежду дърветата,
който води някъде
в безкрая
и
от който няма връщане
назад,
колкото и някога аз
да го пожелая,
понеже никога не ще намеря
пътя си обратно.

Нямам вашата история,
нямам силата и да я променя,
в миналото са останали емоции,
които са ми чужди и може би
такива трябва да останат.
Но ме убива някак си да зная,
че това, което аз не мога
да променя,
е нещото, което спира ме
досега с реалното и
онова истинското,
което може би отново
ще ми върне пламъка
на златото на пролетта
и чудната магия
на падналия сняг,
водещ ме без никакви съмнения
към светлите моменти
на яркото бъдеще.

Нямам даже вашите интереси.
Някои от тях се припокриват,
да,
но колкото и да опитвам
да се впиша,
да бъда част от цялото,
да бъда аз един от вас,
истината някак очевидна
все ще ме отбива
пак назад.
Искам или не да бъда
част от вас
е някак без значение.
Съмнявам се, че някога
ще ме допуснете,
но може би така е по-добре,
понеже връзките между
онези, близки помежду си,
се развалят твърде бързо,
ако всеки път, когато
някой се опита да пробие,
той бива допуснат просто
ей така.

Нямам вашите разбирания.
За всичко, което знам,
аз съм просто оптимист,
който винаги старае се
да се хареса на хората.
И съм различен от всички ви -
наскоро всички узнахте го,
от моите устни,
че за дълго скривах истината,
само и само да бъда един
от вас.
Дали трябваше да го правя,
не зная.
Усещам как всичко започва
да се променя
и отсега нататък аз ще бъда
просто човека, който
отново е детето, което
отчаяно искаше да бъде
като големите.
Да си говори със тях,
да бъде като тях
и някой ден, дори,
да бъде човека,
на когото да искат
да подражават.

Но може би вече е късно,
не съм като вас
и може би никога
няма да мога да бъда.
Но няма да спра да се опитвам,
понеже за всичко, което
зная,
надеждата все още присъства,
макар да угасва
с всяка
минута.

неделя, 28 юли 2013 г.

Спомени.

Мостовете се пречупват,
когато няма вече кой
да минава по тях
и да ги ползва така,
както са били замислени
да се ползват,
когато са били
построявани.
Архитекти са чертали
със визия и въображение
върху белите листи,
измисляйки най-различни
нестандартни идеи,
с които да направят
нещо ново и нещо,
което ще се запомни.
И още повече от всичко -
да направят нещо, което
ще бъде помнено от всички,
че е било направено
от самите тях.
Че чрез тяхната визия
светът е видял нещо ново
и
оттук нататък всеки път,
когато някой се сети
за този мост,
архитектът винаги
ще бъде жив.

А мостът той ще живее
за кратко.
Нищо във този живот
не е толкова вечно,
но споменът за него
ще остане по-дълго,
понеже всичко липсва,
когато го няма.
Като ледено студената
разхлаждаща течност,
изпита в горещия
летен ден, когато
няма нищо друго, което
може да утоли жаждата така
успешно и удовлетворяващо,
както една студена и леко кисела
еднолитрова бира.
Като шестстотинте страници на книга,
която завинаги остава в сърцето,
но не като физически обект,
разполагащ със страници и страници
и може би твърда корица,
а със своето съдържание, което
разбива сърцето отново и отново,
но кара душата да се вмъква
пак там, пак там,
където знае, че отново ще бъде
наранена и разбита,
но въпреки всичко
тя иска още.
И като любовта, която
изпивала е всичко от тялото.
Която е била силна, вечна,
щастлива,
но завършила е като някоя
от трагедиите на Шекспир.

Всеки иска да си спомня
за нещо, понеже
всеки иска да се чувства
поне в мъничка степен
като човек.
Плаши ни да бъдем онези,
които в един момент се осъзнават,
че единственото, което могат
да изпитат,
е изпълнената с всичко и нищо
празнота.
Че няма нищо,
където трябва да има всичко.
Че има всичко,
където не трябва да има нищо.

Държи ни спомена за любовта,
за изпитаните чувства
на привързаност,
държат ни спомени за щастие,
та дори и то да беше за
броени мигове.
Държи ни още тръпката за онова,
което някак можеше и
да се случи,
но дали по обстоятелства, които
зависеха от нас, или може би
от горе някъде така избраха,
накрая всичко рухна,
както мостовете винаги
го правят.

Но всеки иска да си спомня,
любов, нерадост, щастие,
всеки иска да изпита нещо,
което ще го кара да си мисли,
че някога,
когато и да е,
той е бил поне
във някаква степен
един човек.

On the open road.

Пропукания асфалт
на безкрайната магистрала,
в която всеки човек
рано или късно
намира своя край,
отново се намира
неподдаваща и силна
под краката ми.
Отново се вглеждам напред -
там, където
небето и земята се сливат,
за да поставят някаква
(не)реална граница
на истинското
и безумното.

Усещам се как мисля -
за нещата, които
ме доведоха до тук,
за неизживяните моменти,
които постоянно ме подхвърляха
насам-натам по този път,
за зле потиснатите мисли,
които някак неуморно
все връщаха ме тук.
За няколко безценни мига
ти допусна ме до кътчето, където
всичко е във ярки цветове.
Онази личната Нирвана,
където няма жал,
тъга
и мъка.
Където всички са щастливи,
влюбени във хора и животи,
където всичко може да се случи
и всеки път, когато
щастие се пожелае
щастие се предоставя.
Допусна ме да мисля, че
онези песни, във които
говори се за вечната любов,
за лятото на шестдесет и девета,
за магията, прикрита във очите,
за лодката, която
понася ни към нашите мечти,
присъства онази истина, която
не се нуждае от доказване
или пък увещаване.

Деветнадесет мига
аз виждах пролетта.
Деветнадесет мига
аз усещах слънцето.
Деветнадесет мига
ми даде, за да чувствам.
Деветнадесет мига
за да рухна отново.

И отново съм тук,
изправен срещу празнината
на свободния път.
Искам ли да бъда тук?
Не зная. Нямам си представа.
Мислех си, че този път
ще бъде истинско.
Мислех си, че този път
тъгата няма да я има,
понеже в твоите очи
аз виждах
всичко,
от което някога
се бях нуждаел.
Готов аз бях да ти
да ти предложа всичко
(и все още съм),
готов на всичко бях
за теб
(и още съм),
готов бях аз
да ти помагам
(все още съм),
готов и бях да те спасявам
и все още съм.

Може би в онази сутрин
нещата станаха прибързано.
Твърде настоявах аз за нещо,
което ти не бе готова
да ми предоставиш.
Може би те чувствах повече,
отколкото ти някога
ще ме почувстваш.
Може би ти давах повече,
отколкото тогава
беше готова да получиш.
Може би аз бях човека,
за който имаше надежда,
но в когото не видя надеждата,
от която имаше нужда.
Може би
обичах те аз твърде много,
но не мога по друг начин.
Като звезда на нощното небе
те чувствах в тъмнината,
като лъчите на изгряващото слънце,
когато се потапях в светлината.
Спасение ти бе за мен,
надявах се да бъда същото
и аз за теб.

Деветнадесет мига
в лятната горещина.
Деветнадесет мига
на щастие.
Деветнадесет мига
на несподелена любов.
Деветнадесет мига
и обратно по този път.

събота, 27 юли 2013 г.

Why am I here?

Why am I here? What
have I done to deserve
an honor of such epic
magnitude?
Have I been good
this year,
or it was just that
there were too many
bad people in the world
that they were down
to me to fill in
the blank spaces?
Maybe it was just the honor
that I deserved,
without any rewards.
It is nice,
I must admit,
to somehow be recognized
even if it is for something
that wasn’t really
all my doing.
I had help along the way -
always had and probably
always will -
and most of the work
was always done
by someone else.
I gave credit where
it was due.
They deserve to be known,
to be remembered,
because even
in their darkest hour
the sad people remember.
They remember
what it was,
even for a brief period
of time, spent
laughing and smiling,
hugging and kissing
their soulmates, their
close friends,
they remember the good times,
because after all -
isn’t that what
really matters
in the end?

And somehow they see
the light in the end.
There is no explanation -
they are ready to believe again
when they decide -
there is no sense in it.
Nothing can be done,
and even less could be said,
because the sad people
often live their life
in such a way,
that others can never
really
fully understand.

They are a different breed.
A dying breed.
‘Cause sadness isn’t
what others think.
Sadness is the thing you feel
when you see the sunrise
over the endless ocean
and let your mind wander.
Let it go to far away places,
tour the sights of Mexico,
see the falls in Niagara,
paint the picture of the rainforest,
wash away your fears
in the water of Hawaii.
Sadness is a journey
for the mind,
sadness is to see those things
and realize you were
steps away from being there.
Sadness is to be an inch away
from your dreams
and have them ripped apart
by a hand, so rough and hidden,
you could almost call it
act of god.

For it’s God who created
the world and the people,
who live in it.
But it was not Him, who
made them the monsters
that they are today.

In essence it is people
that really suck.

Last words.

Once in time he said,
frustrated with the burden
of living life so endlessly,
giving all and nothing all the same,
that life isn’t really what
they say, rather more
it’s what you do.
You live it on your own,
feel the things
that only you can feel,
see the things,
that only you can see,
and say the things,
you truly mean.
He used to say a lot
with very little words
and phrases,
he somehow always managed
to inspire me
to live,
to love,
to see,
to write.
To feel.

He said to me one day
“The page is blank, but
that’s the only thing
that should ever be
this way.
Your soul is free of shackles,
your eyes are open
as the sky,
you feel the urge to write
hitting like a stormy Sunday,
you sit
your bony little ass down
and start to write.”
The look he had is something
that keeps me up at night
again and again,
and sometimes
when I smoke another cigarette,
while thinking about
all the shit that
took me where I am today,
I can still see the face -
raging like a flaming cannonball -
teaching ‘bout the way
to write.
He told me many things
while, of course,
he still was able to,
but there was this one thing
that he said on a
Thursday afternoon
that keeps me going
even when the stars go black
and the sun is slowly setting
under the broad horizon
of our lives.

“To write is simple, really” -
he started, - “You know some
words and phrases,
you know the grammar of your craft,
you see an old and smelly typewriter
and you press the buttons
one at a time.
To write is joy, I tell you,
to write is happiness personified,
but you know, as life
often gets you going
it can always bring you down.
To write is suffering in essence,
you write and slowly die,
your words are powerful and mighty
and can suck your living cleanly out.
You use a quill, you use the ink,
you use the worn-out buttons
of the old and smelly typewriter,
lucky you that you can use
a pen or pencil nowadays,
but ink is not the thing that sets
and dries out on the paper,
while you pour your heart and soul
wishing there was someone
who can follow you into the dark.
Darkness is the writing, son,
darkness and some stricken anonymity,
the pen is common, the quill is shared,
your thoughts can suddenly become
their sluts. Their whores.
You write with power and
some weakness,
just to keep it interesting,
but like the whorehouses
somewhere in the far west,
your thoughts are paid
to make another feel.
Something.
Anything.
They are your whores and
you’re their pimp,
you order them directions,
establishing a bunch of rules.
Take it in the back, you say,
but charge them double,
frontal penetration is as usual,
but never let them think
that they can have it free.
You are not free.
You are paid to be
who you are. What you are.”

Lifeless figures on the blank page,
a bunch of whores on an empty highway,
looking for the highest bidder,
looking for someone,
anyone,
to tell them they are pretty,
to pay them to fuck, and suck,
and chug,
to look them like some kind of dolls,
to pound the stuffing out of them
and never call them back
the next morning.

Words are sluts for sale.
So who is buying?

сряда, 24 юли 2013 г.

Standstill.

In the hours we find
some kind of salvation
while the minutes, they
work us like pickaxes
on a hot summer day.
We finally made it here, now
we are hours away from
perfection,
but not the kind
they talk about
in television and movies,
the kind you and me know,
the kind that is never really
perfect,
until it is just
you and me.
And nothing else.
No one else.

A day is nothing compared
to what we will have
after it passes.
A day is simply a burden.
But you and I know
we can defeat it.
We are superheroes.
We are awesome.
We are us. And we really,
really,
really
are
perfect.
Just the way we are.

вторник, 23 юли 2013 г.

here comes a regular.

Слънцето е живо днес,
когато всички са навън,
засмени,
оживени,
а аз стоя си тук в леглото
и си мисля за онези,
другите,
които са се сгушили в чаршафите,
уплашени навън
да си покажат личицата,
уплашени от тежката неволя
на краткия им досега
живот.
Аз мисля си за техните съдби,
не мога да се отделя от тях
по начин, който може би е странен,
(и това го зная)
и който може би не влиза
в моите представи за света,
но въпреки това е начин,
който някак ме доближава
до смисъла във нищото,
което някои наричат -
твърде либерално, ако питат мен -
живот.

Помня преди време
как нещата бяха и точно кой
нареждаше ги все така.
Помня всичките ни страхове, които
будни ни държаха, все уплашени
очите си да затворим през нощта.
Помня разговорите на хората,
които май тогава смисъл много нямаха,
пречупени от детската невинност
от ранните дни на пролетта.
Какво си спомням още от тогава -
какво било е
(а може би и все още е),
какво отминало е
(някак безвъзвратно),
какво очаквахме
(за да го видим изгорено),
в какво не вярвахме
(за да го видим пред очите си),
хората, които не обичахме
(за да не можем сега да живеем без тях),
и хората, без които не можехме
(за да ги забравим ей така).

Животът променил се е,
но някак твърде бързо
се случи всичко това.
Промяната иска време, чувал съм,
повече от няколко дни,
заети от слабия сезон, който
като по чудо тази година
не предлага кой знае какво.
Туристи пристигат, в главите им
всякакви мисли за радост и забавление,
те идват по някое време,
отиват си скоро
и сянката им остава да тегне
над онези, които
веднъж са ги пуснали
в своите сърца.
„Днес си тръгвам“, те казват,
„Но ще се върна някой ден.
И както излитам, надежда имам една.
Надежда, че някой ден отново
ще се срещнем тук
на тази магическа поляна, където
оставихме толкова много спомени,
толкова много чувства и емоции,
толкова много надежди,
слепи за несгодите на евентуалното
бъдеще.
Отивам си днес към дома,
но скоро пак ще съм тук.
И докато се сбогуваме, аз зная,
че сълзите ви ми пожелават добро.
Ще ми липсвате“, казват те,
„Но ще видите, че отново
ще се върна някой ден.“

И така минава живота -
всеки ден някой пристига,
всеки ден някой си отива,
а измежду всичко това
остава само една надежда.
Един единствен копнеж,
дълбоко в душата, която
най-вероятно съм заел от някого,
но въпреки това се нарича моя.
Надежда, която ме бута напред,
и ме вдъхновява да не се предавам.
Че аз намерих щастието
на живота си във нейните очи
и в нейната усмивка.
Намерих любовта, намерих всичко,
намерих себе си дори
и никога,
никога,
никога
не искам повече да се чувствам загубен.

Зная, че тя
никога няма да ми
позволи да се чувствам така.
И точно заради това
тя е моята
светлина.
Моята надежда.

петък, 19 юли 2013 г.


Щастието е дума, която
толкова много хора използват,
но при всички изявени случаи,
при всякакви доказателства
и случки,
те не знаят нейното истинско
значение.
Чувам ги как си говорят,
как уж се интересуват
един от друг,
как постоянно се питат
за здравето на децата си,
за (не)сполуките в работата,
за това, че животът им е толкова
несправедлив
и
с всеки ден те губят надежда,
че някой ден ще се случи нещо,
което да ги направи радостни,
че са живи.
И после ми говорят за щастие.
Говорят ми – може би не на мен,
но все пак ги чувам – че щастието
било интересна дума и концепция,
позната за малцина.
Казват ми да живея така
сякаш утре няма да дойде,
а вчера не може да се върне.
Казват ми и че в миг единствен
не може да се побере дори
цял живот, изпълнен с посредствена
радост.
(Може би тук са прави, признавам)
Разказват ми за своето минало,
за миговете на тяхната пролет,
за несгодите на зимата им, в която
толкова сълзи са изпуснали в снега,
толкова огньове са изгаснали,
а в безмощието си те не са успели
да предотвратят това изгаряне.
И продължават да ми говорят
за светлото си бъдеще, в което
толкова много надежди са имали,
че новата партия, която уж
щяха да дойде на власт,
можела да оправи нещата.
„Наш (който-и-да-е) е точно за
Парламента. Той ще внесе
нов ред,
нови правила,
нови хора,
нова надежда.
Той ще ни оправи, ще видите.“
И няколко месеца по-късно,
какво става?
Наш който-и-да-е става жертва
на системата, която
толкова години е била градена,
за да достигне до момента,
в който вече е сама против себе си.

И после ми говорят за щастие.

Те не могат да намерят щастието,
дори и да е пред очите им,
да гъделичка душите им,
да изгаря сърцата им.
Те не знаят какво е щастие.
Наскоро и аз не знаех.

Но го открих. Чрез теб.
Чрез твоята нежна усмивка,
чрез твоите благи очи,
чрез твоя тихичък говор,
чрез твоите вечни мечти.

Ако някой днес ме попита
какво е щастие,
ще му кажа няколко думи.
Щастието е онова нещо,
което те кара да чакаш
любимата,
докато километри разделят
и двамата,
а топлия пролетен въздух,
ти напомня на нея.
Щастие да си представяш
усмивката й, когато
тя те погледне
с онези благи очи
и след кратък момент
на колебание
тя те обгърне с уморени ръце.
Щастие е да я виждаш
в мечтите си,
дори когато пред теб не е тя,
щастието е да си представяш
как слиза от автобуса на гарата
с уморено лице и тежка въздишка,
запътена към теб.
И точно теб да иска да види.
Ти да бъдеш в нейните мечти,
точно както
и тя е в твоите.

Щастие е да си представяш
всичко това,
но по-голямото щастие,
онова, истинското,
е всичко това да се случи.

Доскоро не знаех
какво е щастие.
Вече зная. Открих го.

Чрез теб.

понеделник, 15 юли 2013 г.

За някои неща е хубаво
да се чака повече,
отколкото е нужно,
понеже няма нещо, което
да е толкова хубаво,
толкова приятно
и толкова успокояващо,
колкото тях.
С целия ентусиазъм,
за който говорят философи
и психолози,
с цялото нетърпение,
което поражда пеперудки
в стомаха,
завиване на свят
в главата,
премрежване на погледа
горе, в централната система
за управление.
За някои неща е хубаво
да се чака,
понеже, когато те се случат,
ефектът е толкова силен,
толкова прекрасен и толкова
неповторим, че в един момент
ти се струва,
че цялото това чакане
е било нищо.
Че ако е трябвало да чакаш
толкова време за нещо такова,
ти би чакал дори два пъти
по толкова. Дори три.
Или четири.
Ако само си знаел какво те очаква,
ако само си знаел какво е щяло да дойде,
то ти си щял да бъдеш трижди по-ентусиазиран,
задъхан и замечтан,
отколкото за което и да е друго нещо,
някога случило се в рамките
на твоя живот.

И днес аз чакам за нещо такова.
Навярно ще чакам още известно време,
но с оглед на онова, което очаквам,
аз мога да чакам. Мога.
Понеже зная,
зная какво ме очаква, зная кого чакам.

И за нея ще чакам, ако трябва,
дори звездите да паднат на земята,
ще изчакам дори слънцето да угасе,
а в галактики да се превърнат
нормалните хора.
За нея ще чакам, ако трябва,
адът и раят да се превърнат в едно
макар че когато е тя близо до мен,
няма никакъв ад. Всичко е рай.
Всичко е хубаво, всичко е
прекрасно,
защото тя е тук.

И скоро отново ще бъде.
И скоро и аз ще бъда отново
до нея.

неделя, 14 юли 2013 г.

Планински бриз.

Върви човек из планините,
толкова близо до слънцето,
до звездите,
колкото може да бъде,
без да хване совалка
и да полети към Вселената.
Върви той напред и се взира -
далеч напред, макар и мъгливо,
той знае, че някъде там се намира
нещото, което го спасява.
И го търси. С последните късове
щастие, с последните късове
любов,
той върви напред и въздиша.
Става му все по-трудно да мисли,
животът му и до днес не е бил
живот. От мъки и от тъгуване
той е тръгнал на това приключение.
За да поживее поне мъничко,
преди да не може
и това да направи.
Получавал е хиляди причини досега,
които са му подсказвали -
някой път меко, друг път грубо -
че времето му идва. Че острата коса
и качулката, носеща я в ръцете си,
са зад следващия ъгъл, зад следващото
изпитание,
но той не се е отказал. Той е продължил.
И е стигнал дотук. Насред студенината
на планинския „рай“, насред самотата,
която идва с уж неразумното
пътуване.
Минавал е през много надежди -
вчера, например, той е получил хвалба.
Случаен човек го зарадвал,
когато му казал, че дрехите, които е носел,
са били толкова модни и хубави,
колкото очите му не са били виждали
през последния месец. Това го зарадвало.
Зарадвало и човека от планините.
Помислил си той, че може би този ден
е бил съдбовен, важен.
Че някак точно от тогава
животът му щях да се обърне
и светлината да бъде новият му
пътеводител в живота.
Неговият безмерно оптимистичен учител.
Но няколко часа по-късно,
точно в същия ден,
тъгата отново го сполетяла.
Научил той за падението на своят
приятел, своят събрат,
своята единствена останала опора -
кучето, негов домашен любимец
от четири години.
Оставил го той у дома си,
понеже когато излизал,
то спяло, почивало.
И когато се върнал, него го нямало.
Съседите звънели на вратата му,
докато мъжът бил навън,
но никой не отговарял.
Нямало никой, който да посрещне
и да поеме поредната
разбиваща новина.
Но както се случва все толкова често,
тъгата все пак намерила
своят другар по неволя.
Мъжът разбрал новината
от един свой познат,
който го срещнал точно когато
нашият човек се връщал у дома.
На мястото, което той считал
за крепост от всичкото лошо.
И точно пред прага на входа свой
той отново научил, чрез поредния
нагъл урок на съдбата,
че животът му продължава
по тъмния път.
Свещта е горяла за няколко часа,
светейки смело по пътя му дълъг,
но изгаснала след като всичко
приключило,
оставяйки го сам, лутащ се,
в тъмната нощ.

Впоследствие той решил
да поеме към планината.
Той вече бил сам, нямало никого
на когото да се опре,
от когото да поиска помощ.
Имал познати. Имал някакви връзки,
но може ли човек да поиска
огромна услуга от друг,
който може би дори не подозира,
че един негов познат
съществува?
Може ли човешкото сърце да бъде
наясно със всичко, което
се случва около него, когато
дори за собствените си неволи,
то дори не подозира?

И сега в тъмнината се лута той,
търсейки някаква опора.
Чувал е за монасите смели,
които живеят някъде тук,
в планините.
Може от тях да поиска съвет -
отдадени, все пак, са те
на живота в идеалистичната му цялост.
Може да намери в тяхното „село“
отговори, а пък и малко надежда,
може да повярва в живота,
може отново да намери сили
да запали свещта.

И да види светлината.
Светлината, огряваща
първите стъпки
от остатъка
на живота му.

събота, 13 юли 2013 г.

Сезони.

Може ли нещо да бъде
обикновено,
след като всичко, което
го определя
и го разделя,
е толкова уникално,
толкова единствено,
толкова различно,
че дори дъгата след дъжда
в пролетния следобед,
представлява сладка,
но проста по същност,
детска рисунка,
в сравнение с вариациите,
които това нещо създава?
Може ли един миг да бъде
вечност, когато
в очите й аз виждам
всички сезони?
За секунда, за минута,
се вглеждам във тях
и намирам решение.
Намирам отговори.
Намирам истини.
От онези, за които
хората само разправят,
но никога не са имали
щастието
да ги изпитат със
собствените си души.
Намирам сезони -
есен, когато вали,
пролет, когато се усмихне,
лято, когато говори,
зима, когато се тревожи.
Не обичам аз тези сезони -
те са един кръговрат, който
винаги се повтаря.
Без да влияят хората,
без да влияе съдбата,
без да влияе каквото и да е.
Те са едни и същи,
откъдето и да се погледнат -
през януари започва зимата,
малко по-късно започва пролетта,
минаваща прехода към лято,
а след това идва и дъждовната есен.
И около десетина седмици след това
започваме отначало.
Едни и същи дни, едни и същи хора,
един и същи живот.

Не обичам тези сезони.
Обичам сезоните
в нейните очи.
Там я няма сивотата,
няма я безидейността, която
сезоните носят със себе си,
няма ги страхът и тъгата,
идващи с края на тримесечната
радост.
Там има само любов.
Само красота -
като от картините на художниците-романтици.

И всеки път, когато се вгледам,
сякаш виждам как някой чертае.
С невидима четка, с незабележимо перо,
някой играе със линии, с думи,
със сюжети, със образи.
Чертае светове, развива герои,
прекарва животи през различни съдби,
достига по някое време и края,
а след това прави и нови черти.

Тя пише. Играе си с думи, които
значат за нея света.
Тя знае как да ги ползва,
знае тяхната сила в света.
Поставя ги точно на място,
за да разплаче,
развесели,
разплаче,
и върне отново смисъла за живот,
който винаги се крие
в страниците за любовта.

А днес е лято. Горещо е навън,
жегата мори всеки втори човек,
но готов съм аз да бъда
уморяван
от това лято,
щом мога да виждам
лятото
в
нейните
очи.

четвъртък, 11 юли 2013 г.

Сега.

В миговете всичко се нарежда,
в дните дълги има място
за всичко,
което си пожелаем -
можем да бъдем които поискаме,
каквото поискаме,
както поискаме.
Можем да сложим маски,
можем да си намерим костюми
и да бъдем супергерои.
Не че иначе не сме.
За седмицата можем да направим
толкова много, толкова много,
колкото сигурно не сме мислели,
че можем да направим
за един живот.
Но ето ни сега – повярвали за миг,
а после може би за два, за три,
за цяла вечност, ако сме щастливи,
повярвали в живота сив и безобразен,
че можем да го променим все някога,
можем да си го направим наш.

Каква ирония постигнахме само!
Ние единствени си знаем.
Те, другите, никога няма да научат,
никога няма да могат да разберат,
че за да достигнеш върха,
за да погледнеш от високо света,
който си оставил зад себе си,
ти трябва да преминеш през всичко.
Всичко.
Трябва да слушаш слабоумни,
опасни за себе си, но и за другите,
трябва да следваш неволеви,
докато най-сетне получиш възможност
ти да ги водиш. Към бъдеще.
Трябва да учиш от низши човеци,
песимисти, цинисти, отчаяни идиоти,
които по същност са някак човеци,
но инак са абсолютна боза.
Но не от онази хубавата,
която я продават на закусвалнята
зад блока.
Не като онази, която върви най-добре
с топлата баничка сутрин.
Не като тях, понеже те са сладост
и киселост едновременно.
Някак като живота.
Не като тях, а като онази, която
стояла е месеци, захвърлена навън.
Чакаща отритната до кофите за смет,
да бъде вдигната, ценена,
поне веднъж опитана.
Но те са само идеята, която
крие се зад тази картина.
Понеже метафората, изграждана
около тази бутилка с боза,
е твърде красива, твърде болезнена
и твърде комплексна,
за да бъде разбрана от тях.
От техните жалки подобия
на съзнания.

Но нека не им обръщаме внимание.
Поне за днес. Поне за сега.
Нека бъдем безкрайни в този момент,
нека бъдем вечни.
Нека оставим и утре, и вчера,
да бъдат точно това -
някаква мъглява неопределеност,
някаква жалка тъга.
Не ни трябва сега, не ни трябва.
Трябва ни само мъничко музика,
Зивон, Райс или пък Снежния Патрул,
каквото и да е, знаеш,
за музиката аз нямам претенции.
Трябва да пуснем и малко огън
в камината,
трябва да създадем атмосфера.
А после... после може би ще ни трябва
една хубава книга, от която
и двамата да си споделяме цитати.
Да пишем циклостилно, да се надпреварваме
със времето.
Да пием уиски -
от време на време.
Да пушим блажено -
когато решим.

Да бъдем сами, да бъдем сами.
Да бъдем сами, но заедно.
Заедно.
Един със друг.

В безкрая.

вторник, 9 юли 2013 г.

Свещи.

Вечерта сама отново
пристига -
носеща със себе си тъга,
но и любов.
В приказките, знаеш,
тези две неща са
точно като едно.
Пращят от часове в камината
старите, изсъхнали дърва,
прозорците затворени са
чак от обеда -
вятърът се блъска в тях
безмилостно.

Восъчните фигури
на рафтовете съм оставил.
От върховете им трептят
срамежливи пламъци.
Потрепват те на паузи
кратички,
изтупват се и пак шептят.

Чувала ли си някога как огъня
само на избраните шепти?
Как в пламъка – голям ли, малък,
мекичък и разбунтуван -
цяла нощ шансони пее,
цяла нощ навън вали,
а в камината въртят се духове,
в камината върти се вечността.

Но ти си тук сега, защо
дори ти казвам. Ти знаеш.
Чувствала си го преди.
Топлина да бъде, светло
като в райската градина,
образите да минават
в яростните танци.
Да пука сухото дърво
на фона на тишината,
да го попиват сухите стени,
да оживяват образите от картините,
но в рамките все пак
да си стоят.
Не искам те да са до мен.

Защото ти си тук. Сега.
До мен.
На фона, пак, на тишината,
на фона на камината една.
И аз обгръщам те с ръка,
все някак нервно,
усмихваш ми се ти,
загледана пак някъде напред.

Tous les jours
se ressemblent
a present.
Tu me manques terriblement...


И бъдещето е далеч сега,
в момента.
Не мислим хич за него.
Трябва ли ни?
Имаме си всичко -
топла стая, чашата с червенина
и пращящата камина.

rêver un petit
rêve de moi...

понеделник, 8 юли 2013 г.

Без край.

Видях я два пъти във онзи ден.
И двата пъти все за нея се приготвях.
Събирахме се приятели,
някои от тука,
други от другаде,
да се видим
и да се позабавляваме,
това беше идеята.

Бяхме четири, спомням си,
станахме четири към обед.
Помня момента, във който
телефона ми иззвъня,
в шумящата от компютрите
сивкава стая.
Почти беше пълна и може би,
може би нямаше да отговоря,
но тогава видях кой звъни.
Ти.
Говорех аз тихо, припряно,
но знаеш ли – нямах никакво
намерение да затварям.
Ако можех щях да оставя
отворена линията,
та ако ще и това да значи
да те чувам само как дишаш.
Но ти ме попита тогава,
чудеше се къде трябва да слезеш,
кой автобус да вземеш,
през кой завой да поемеш.
Беше забавно тогава, понеже
знаеш ли? И аз си нямах идея.
Помагах ти колкото можех,
но накрая пак те намерих.

Усмихнах се, когато те видях
там някъде на спирката.
Бяхте трима човека.
Но ти беше първото,
което аз съзрях. И се усмихвах.
Отново и отново.

Винаги ми е било приятно,
когато съм бил някак
близо до теб.

На обед през лятото тук е горещо.
Горещо беше и тогава.
Шегуваше се ти, че ако трябва
ще ме отвлечеш от работа.
И аз се смеех, хилех се от радост,
че нямаше си ти и на представа,
че ако някой ме попиташе тогава,
кой бих искал да ме отвлече,
името ти щях веднага да извикам,
щях да си мечтая да те видя пак,
да си говоря с теб и просто
да те гледам.
Да те слушам.
И да се радвам на късмета си,
че пак ме доближи до теб,
макар и за няколко часа.

Вторият път този ден,
аз я видях над метрото.
Седях аз на неудобните пейки
и все гледах си телефона.
„Кога ли ще дойде“,
„Какво ли я бави?“ -
се питах. Но щях да те чакам
ако трябваше и до утре.
И все пак ти пристигна.
Извини ми се, че си закъсняла.
С някакви си петнайсет минути.
Казах ти тогава, че нямаше
никакъв проблем.
Ако петнайсет минути
беше времето, през което
трябваше да чакам,
за да те видя,
часовникът си щях да пренавия,
за да може винаги да бъда рано.
За да знам, че няма да те изпусна.
Че пак ще те видя.

С усмивка се поздравихме,
поехме бавно нагоре по стълбите,
в градината вечерта имаше
концерт,
компанията вече ни чакаше
някъде там.
Вървяхме бавно двамата,
мълчание се проточваше.
Но не от онези неловките -
достатъчно ми беше,
че ти вървиш до мен.
Че беше там.

Пристигнахме на мястото
най-накрая,
видяхме чакащата ни
компания
и тръгнахме.
Мускетари на поход.
Намерихме мястото трудно,
объркахме пътя един път,
но знаеш ли беше ирония,
че звучеше Флойд тогава,
„Ох, как ми се иска да беше тук.“
Но ти беше тогава. През цялата вечер.
Седяхме на една маса.
И се смеехме.
Търсех си поводи да бъда
близо до теб -
придърпвах те към себе си,
когато можех.

А когато реши да си тръгваш,
да се погрижиш за приятел,
знаеш ли ти онази прегръдка,
колко време я чаках?
Знаеш ли, че тогава
когато усетих, ръцете ти
върху раменете си,
че птички запяха, слънце изгря,
сърцето ми бясно тогава туптеше.
Знаеш ли как чаках аз тази прегръдка?
Колко се молех
да не решиш просто
да ми стиснеш ръката
или просто да ми се усмихнеш.
Исках да ме прегърнеш.
Исках да те прегърна.
Исках да бъда близо до теб.
Исках и ти да бъдеш близо до мен.

Исках да бъда със теб,
а ти да искаш да бъдеш със мен.

И още го искам.

Близко и далече.

Историите са все различни -
човек живял един живот,
радвал му се до един момент,
после осъзнал, че иска повече,
тръгнал да си търси щастието,
намерил няколко мечти,
съзрял очи като есенни дъги,
коси като небесни водопади,
природата на вечната жена,
а в неговата мисъл той е щял да бъде
лидерът на новото си поколение.

От другата страна стои,
разбира се,
жената. Красотата,
вечността,
жената. Тя и само тя.
Понеже, нека си говорим честно -
в приказките винаги начело
е принцесата със златните коси.
Със дължина незрима,
блясък като божиите градини,
свежест като сутрешна роса,
с излъчването на египетска
богиня.
Какъв живот живее тя, преди
да срещне своят повелител,
своят крал от песните
на бардовете,
свойта приказна мечта?

Дали в разкош, или в скатаност,
охолство или в някаква немощ,
тя има сила неизмерима
с всичките човешки чудеса.

Ах, Елена, Елена, за теб, жена,
оди са се писали, герои са умирали,
а ти - ядейки тъмно грозде,
с вино тялото поливаща
златните монети все
към теб летяха, звънкаха -
на меко столче си седя.
Доволна ли остана, ти девойко,
че в твоя чест – о, толкова много
кръв се проля.
Загинаха лидери, загинаха мъже.
И Троя падна заради теб.
За да можеш ти да останеш
завинаги някъде там.
Никой никога да не те забравя,
да бъдеш античната черна вдовица.
Мъж ти не знам дали имаше,
не знам и дали някога щеше да имаш.
Твойта любов граници нямаше,
но така и никой не можеше
в душата ти да проникне.
Не го остави. Не остави нищо.
Наблюдаваше отстрани безмилостно,
иронично е някак, че с Пилата
сравнявам те – той нямаше сила.
Безгръбначно, безполово нищо
бе той. Но ти, ох, Елена, ти...
В теб имаше толкова много храна.
Душа като необятния космос,
тяло, от Боговете ръчно изваяно,
очи като най-скъпоценните кристали,
ръце с копринената мекота.

И радваш ли се, ти сега, предателко,
че бялата коприна стана алена?
Радваш ли се, че души, тела и мисли,
разбиха се в стената крепостна,
на път към весели запои,
навред юнашки песни и мечи,
насред пустинята на хората безстрашни,
по средата на твоите небеса.

Да, твои са, жена на боговете,
твои са полетата на Бога.
Не си богиня ти, по дефиниция,
но всякак иначе си
нещо немислимо.
Неопределимо.

В ефирна необятност ти живееш,
мамейки го шанс че има.
Осъзнаваш ли, девойко хубава,
че клонче да му подадеш -
завинаги ще го имаш?

Гледала ли си се някога
в огледалото? Видяла ли си
свойта красота? Жените сте
някакъв интересен случай -
никога не виждате онова,
което стои пред очите ви.
Винаги търсите неприсъщото,
Есмералди сте вие, ох, толкова
сладки.
В огледалото виждате вие циганката,
в очите ви виждам аз магията.
Козичка да имахте, ох...
Да я карате да играе на ритми
от севера, юга.
И, ах, как щяхте да бъдете мирни,
Есмералдите... те винаги знаят.

Различни истории имаме винаги.
Момче среща момиче...
и тогава какво?
Привличане? Секс? Любов?
Приятелство?
Приятелство със секс?
Какво искате вие, богини?
Кажете ми, че поне да знам.
Кажете ми, осветете ме,
със вас винаги бъркам.
Но някак е иронично,
признавам,
че малко от вас го има
и в нас.

Кой не иска да бъде Феба?
Кой ли не иска да има любовта
на две, три, четири жени,
а петата да му бъде нереализираната
любов?
Да гледа към циганката с пленени очи,
на рамото му брюнетка
премрежено да примърква,
старицата нейна да нарежда слова,
бъдещето й на куките си да наплита.
Кой не го иска? Кажете ми, дами,
кажете ми, но бъдете честни.
Не искате ли и вие да имате обожатели
които на калкулатор да не можете даже
да преброите?

Но какво се случва накрая, питам?
Не съм Феба, не съм красотата.
Не съм светлината, прекарвана с огледало,
макар огледалото пак да го има,
но отсреща друго да гледа.
Да зяпа едното око.
Ушите да не съществуват.
Огромна гърбица да носи тежестта
на света.
Квадратно лице уморено да гледа.
Устни да говорят с прости думи.
Сложните не могат да се образуват.
Зелени облаци да се носят от него,
Квазимодо отсреща да чака.

Историите са винаги различни.
Има едно момиче, което
в книгите си намира спасението.
Едно момче, на много далече,
в книгите търси решенията.
Едно момиче, на много далече,
чете и си пише поезия.
Едно момче, пак на много далече,
чака на утринта зората.

В измислени светове живеят и двамата,
той във Валхала, тя май във Вестерос.
Книги там има те колкото искат,
музика вечно отнякъде звучи.
Филми не съществуват, но нищо.
Те могат да пишат сами.
Само те знаят, колко
много могат да кажат за
живота.
За тъгата, за мъката
и за душата.
За зимата на нашите мечти.

И както става в измислените светове,
те са толкова далече един от друг.
Той мечтае си за нея,
тя мечтае за любов,
той не спира да се свързва с нея,
тя живее в поетическа любов.

Той обича я,
а тя мечтае.
Той мечтае,
а тя обича.
Той я гледа,
тя не вижда.
Тя се взира,
той е влюбен.

Далеч са те по дефиниция,
но и двамата не знаят,
колко близко всъщност
те са един до друг.
Толкова близко,
че направо
не се
търпи.

Близко и далече.
Далече и близко.
Любов.

И малко глухарчета.

събота, 6 юли 2013 г.

Къде отидоха?

Мъка и тъга властват по света.
В днешния ден сигурно още
една дузина нежни души
казаха своето
„Сбогом.“
Какво ги беше направило
толкова ненужни,
толкова нежелани,
толкова недостойни,
че да не могат да изживеят
поне още един ден,
още няколко мига,
от тоя скапан живот?
Защо трябваше те да бъдат
избраните?
Има толкова много други,
толкова недостойни,
които да заемат тяхното място.
Които да спасят света
от своето присъствие.
Които да позволят на света
да се наслаждава,
поне още малко,
на радостта на тези
толкова бедни души.

Какви бяха те за нас?
Какво толкова значеха,
че толкова време
и толкова сълзи
изгубихме ние по тях?
Нима трябва да мислим за тях
и така ние да губим остатъка
от живота си -
по отминалото и толкова
безвъзвратното?

Какви бяха те?
Те бяха творци.
С перо, с четка, с длето.
Формираха те света
със своята мисъл.
Опитваха се всячески
да го доближат до небето.
Успяха ли, питам ви аз?
Успяха ли да ни накарат да вярваме,
че колкото и тревоги да имаме в нас,
колкото и обзети в съмнения
ние да бъдем,
чрез тяхното дело да имаме
малко живец,
и някаква скромна надежда?

Попитайте всеки творец.
(Който все още има късмета
жив да бъде и да твори.)
Попитайте го какъв е живота му.
Попитайте с какво се храни,
какво пие всяка вечер,
какво си почива на библиотечните рафтове,
какво се процежда
от остарелия грамофон.
Попитайте също какво го тревожи,
какво изпълва мислите му вечер,
по какво той губи живота си,
с какво си ляга той вечер.

Попитайте. И почакайте
да ви отговори.
На бас съм готов да се хвана,
че нищо няма да разберете.
Няма да схванете смисъла
на перото му,
няма да разберете силата
зад ръката с длетото,
няма да видите мъката,
която четката изпитва,
водена от уморената лява ръка.
Няма да разберете нищо.
Нито едно дребно нещо.

И в това неразбиране ще намерите
своят отговор.

Защо си отидоха всички те?
Защото не ги разбираха.
Те бяха преди своето време.
Те създаваха шедьоври,
които за жалост,
за дълбоко съжаление,
не бяха за тяхното време.
Никой не можеше да ги разбере.
Но и никой не трябваше да го прави.
Истината тогава беше една
(такава е и днес и такава
ще бъде),
че всеки – захванал се веднъж
да твори -
никога няма да бъде разбиран.
Никога няма да бъде обичан
по начина, по който
той истински заслужава.

Казваше някой веднъж,
а може би и го беше повторил
няколко пъти,
че в правото се намират
мръсните ризи
и
нечистия морал.
Че правото е грозна професия.

Изкуството е по-убийствено
дори от това право.
Изкуството е по-разрушаващо
от природните стихии.
Изкуството създава живот
всеки ден, всеки миг,
и точно толкова начесто
го отнема.

И затова си отидоха те -
не по свой избор, не защото
го искаха.
Защото просто никой
не беше готов
за тях.

И никой никога не ще бъде
готов
за нас.

петък, 5 юли 2013 г.

Светове.

Толкова ли много искам?
Толкова много ли значи за мен
писането?
Да се губя в световете,
измислени от мен,
да живея в тях и да отричам
всякаква реалност,
да се срещам с нея само там,
понеже в тези светове -
тя знае кой съм аз. Знае
моите тревоги. Знае моите
мечти.
Знае всичко тя за мен,
дори и онова, което
никога не казвам
на когото и да е.

Понеже и за нея
писането е важно.
И тя си мисли свои светове,
и тя живее чрез тревогите
на своите герои. За нея те са
спасението. Надеждата.
Трептенията на
пламък от свещта.

Сърцето й не спира да тупти,
когато се наложи да прекара
своите надежди през тунела тъмен.
Да ги срещне с миналото им,
където тегне сянката на
страха.
Където грешките им са останали
и откъдето те отново ще се появят.
Тя знае, но не спира. Тя вярва
че чрез своето перо тя някак ще успее
да ги спаси. Да ги обожестви.
За нея те са части от душата.
За нея те са приказни звезди.

И в тези светове измислени,
в обикновения ден,
който всъщност е толкова
необикновен,
колкото звездите по небето
нощно
никога не са били,
тя ще пише за онази среща.
Срещата с лицето мъжко,
срещата със своята съдба.
Ще осъзнае тя че е клиширано това,
ще го преработва и ще го описва
по десетки хиляди различни начина
докато най-сетне, най-накрая,
й се хареса всичко,
което прави тази среща
уникална.

И аз ще го описвам този ден,
тази среща, тези две очи,
в които най-накрая съм успял
да прогледна.
Преди не можех да го направя.
Сега мога. И го направих.
И видях мечтата. Видях копнежа.

Видях себе си.
Видях и нея.
И пролетния дъжд,
процеждащ се от жълтите листа.

Но може би не мисля както трябва.
В друго тя намира своите мечти.
И може би тя никога не ще приеме
звездите, рефлектирани от нея,
в моите очи.

Паля си цигара сега
и лягам си в леглото.

Това поне не ще ми коства нищо.

вторник, 2 юли 2013 г.

A tale of two endings.

Добри времена и лоши времена.
Грабим някого по този начин,
използвайки безсрамно неговата реч
макар да не я е измислил той самият
макар да бъде хубаво да го цитираме
макар да е приятно и
да бъде помнен.

Но няма да го правим ние
точно по този начин.
Той заслужава по-добро. Ние
помним автора, ще помним и
творбите му.
Но никога не ще си взимаме заслуги
за онова, което никога и никога
не ще ни принадлежи.

Обичаме да помним хубавите случки.
Не го оспорваме -
така е просто по-добре.
Затваряме очи за лошото, затваряме ги
нощем със сълзи.
И мислим.

Хиляди неща минават през съзнанието
преди веднъж да се отпусне и
да полети.
Съмнения за миговете – пролетни, задушни;
съмнения за блясъка на пролетта.
Какъв животът е, се питаме,
обръщайки се на едната
после и на другата страна,
какво ни чака зад завоя близък,
какво ще ни пресрещне в края
на дългата отсечка, през която
цял живот вървим. Вървим ли, бягаме,
с протегнати – в желание –
напред ръце,
а лицата, гледащи ни от
високите прозорци,
кой ли знае за какви ни мислят?

Луди и волни, така ще ни казват,
сякаш е нещо лошо.
Сякаш дълбоко в душата си
те да не искат отново,
за миг или два,
да се върнат обратно във времето,
да се върнат в годините златни,
където нямаше мъка и
нямаше страх. Нямаше
болка и нямаше мъст.
Имаше само едно слънце,
дъждовете валяха
само понякога,
а хората си вървяха
с главите напред

и никой не ги съдеше.

Искам да видя аз тези хора.
Нямах късмета да живея тогава.
Че да се запозная с тях,
лудите хора,
и може би някога,
когато щеше да бъде удобно,
да изпия по някоя чашка,
пълна догоре с горещ чай,
може би дори и едно-две кафета
щяхме да пием,
докато в смях и през сълзи си говорим
как бъдещето ще ни приеме
и как на вълната му, златна,
ние ще се возим
и ще покорим света.

Искам да си поговоря с тях.
Не за дълго, просто
за няколко мига.
Да видя какво мислят те за мен,
дали аз бих могъл да им приличам.
Макар отвсякъде да казват, че
човек е уникален и единствен,
че индивидуалността води до триумфи,
аз искам да бъда не просто човек.
Не искам да бъда единствен, не искам
да бъда ценен за нещо, което
само аз притежавам или което
само аз мога. Не искам това.
Искам да виждам слънцето всяка сутрин,
искам да гледам и залеза следобяд.
Искам да чувам капките по перваза,
искам да виждам есенния дъжд.
Искам да помагам на хората,
искам техните проблеми да бъдат и мои.
За да мога да бъда полезен,
за да мога да бъда щастлив.

Искам да бъда щастлив.

И понякога, когато часовникът
удари дванадесетия час,
а навън няма светната лампа,
тогава не мога да не се замисля,
как едно време нямаше компютри,
как едно време нямаше технологии.

Как едно време имаше просто
една компания – няколко деца, които
не чакаха да гледат риалити шоу,
не чакаха да излезе компютърна игра,
те чакаха своите приятели – да си напишат
домашното, за да могат да излязат.

И поне още веднъж да бъдат щастливи.