петък, 28 юни 2013 г.


Коя си ти през тази нощ безшумна?
Кое лице избираш ти да бъдеш?
И кой за теб съм аз със този
израз на лице от мъка посивяло?

В парад на цветове се представляваш ти,
очите ти – те никога не лъжат -
но, знам, тренирала си ги,
да следват и да убеждават в истини забулени.

Навън е тъмно вече.
Мина времето неосъзнато.
Истини си казахме едни, сърдечни,
друго се оказа, че таим в сърцето.

Аз лъжех те, че искам да не бъде сериозно,
лъгах през душата си самотна.
Казвах ти, че искам нещо безразлично,
казвах ти, че нямам сили за любов.

Повярва ли ми ти тогава? Моя е вината.
Думите за мен са средство за защита.
Зная как чрез тях да изразявам обичта си,
но зная и чрез тях да наранявам.

А знаеш ли къде се крие най-могъщата магия?
Знаеш ли, че в малца аз намирам утешение?
Тютюнът е за мен благословение,
една надежда аз намирам във дима.

четвъртък, 27 юни 2013 г.

Подредба в хаоса.

Станах и седнах няколко пъти, преди да започна да пиша. Не е ли някак странно и в същото време изключително символично как малките неща в живота определят тези, по-големите? Как например този уж дребен пример на нерешителност (студено ми е – какво да си облека; пише ми се – какво да избера?; чука ми се – коя да си взема?) може да се отнесе към абсолютно всеки проблем в живота. Малките неща са пътеводната светлина и това ще го повтарям толкова пъти, за колкото ми стигне дъха. А когато най-накрая го загубя, все ще намеря някого, за когото ще е радост да повтаря тези думи. А моята надежда ще бъде, че този човек, колкото и познат или непознат да бъде, докато изрича тази мъдрост, ще се сеща за мен. Така няма да бъда забравен. Така ще бъде добре.
Но ще си позволя да обърна темата и да започна с размисли за нещата, за които щях да пиша. Първо искам да започна с това, че в последно време чета доста от творчеството на Буковски. Поезия, проза, каквото намеря – безплатно, разбира се, понеже точно в момента не е най-благоприятния финансов момент, поне лично за мен. Бих искал да мога да си купувам книги и книги, докато в стаята ми в това студентско общежитие не остане място за една дребна хлебаричца, а какво остава за действително човешко същество, което на първо място се предполага, че трябва да живее тук, но реалността е груба, а такива са и хората, като се замисля. Но да оставим тази тема на страна. Искам да пиша за книгите, точно тук и сега.
Нека бъдем честни – мога да пиша за всички автори като общо, мога да вляза в подробности за Дикенс (който не съм чел), за Толстой (също), за Шекспир (същ...е, може би съм чел нещо негово), но резултатът ще бъде точно толкова глупав и безсмислен, колкото и ако не напиша абсолютно нищо. И понеже съм тръгнал в тази посока, нека споделя още една мисъл, която се върти в главата ми вече твърде дълго време и е докарана от поредната мисъл на поредния гениален творец – един писател пише най-добре за онова, което е преживял. Което знае. Така че онези от вас, които ме познават достатъчно добре и които могат да се доберат до мен в момент на нужда, тях ще помоля за едно-едничко нещо. Ако някога дойде момент, в който започна да пиша за неща, за които си нямам никаква идея – намерете ме, извикайте ме пред вратата, поговорете си с мен за няколко минути и след това ме застреляйте. Няма да ви се сърдя. Обещавам.
Започвам да си мисля за смъртта, ако трябва да бъда брутално искрен. И преди да започнат въздиханията от сорта на „А, въх, не!“ или пък „Този пак е откачил – търси внимание чрез суисидални мотиви в поредната си драсканица“ ще си позволя да отвърна на все още неизказаното мнение – не, не говоря за този вид смърт. Говоря за поетическата смърт, за творческата смърт. За така наречената повторяемост, за изтъркаността. За нещата, които се случват, когато нещата просто приключат, когато няма за какво друго да се пише. Разбира се, един писател трябва да живее живота на пълни обороти, понеже това е неговото бойно поле – животът. Няма значение как го интерпретира – това си е лично негово становище; няма значение какво вижда в него – мирогледът му също е неприкосновено твърдение; няма значение какво мисли за хората – те са рефлекциите на образите в съзнанието му и винаги ще бъдат такива, докато той самия не реши да ги промени. Един писател получава бойното си кръщение когато се роди, когато изрече първата си дума.
По мое лично мнение писателите се раждат. Те не се създават. Да, човек може да се опитва, може да изчете десетки хиляди книги (и искрено се възхищавам на онези хора, които могат да постигнат това постижение), може да търси все нови и нови изживявания в отдалечени кътчета на земята, но ако го няма дълбоко в себе си, ако няма онова определено чувство за изкуството, неговите творения винаги ще бъдат непълни. Някак недоизказани, но не поради желанието да бъдат такива. Това е доста красив подход, използван от немалко творци и то не само в сферата на литературата – в днешно време могат да се намерят шедьоври на изкуството, които се състоят в наполовина изградена картина върху леко нацапаното бяло платно. Но ако авторът на това творение е решил то да бъде такова, понеже е оставил частица от себе си в него, която да бъде интерпретирана от всеки негов „зрител“ по начин, удобен за самия него, това ще се усети и ще се възприеме като проява на чист творчески гений. Няма да се задават въпроси, които да се отнасят към завършеността на даденото нещо – именно в неговата недовършеност ще се крие магията. Празното пространство винаги създава нови неща, а изкуството е едното място, в което тези празни неща могат да се запълват отново и отново, и отново, а мястото никога няма да се изчерпи. Литературата, както и останалите изкуства, според мен, са бездънни ями, които понасят в себе си точно толкова качество, колкото и количество. А нека изречем мисълта на чисто и чрез някакви думи – тези две твърдения нямат абсолютно никакви общи точки. Никакви.
Започвам и да си мисля дали през живота си ще успея да прочета всички книги, които съм си набелязал. Няма да е лесно, понеже всеки път, когато прочета някоя книга, без значение колко известна или прекрасна, в съзнанието ми започва да работи механизма, който рано или късно ще ме доведе до следващата. Може и да няма общо по тематика, може и да няма общо по размер, но рано или късно ръцете ми ще държат поредното литературно творение, което аз, както винаги, ще се постарая да запечатам в ума си, понеже вярвам, че така трябва да правя. И не го правя по принуда, напротив – книгите за мен са обич, която никога не те предава, никога не те напуска и винаги е там до теб, когато имаш нужда. И може би най-важното – никога не се сърди, ако забравиш какво ти е казала и абсолютно винаги е готова отново да ти го каже, стига само да проявиш желанието. Мисля, че това е добра метафора. Метафората на изкуството като цяло.

сряда, 26 юни 2013 г.

нинджа.

В тъмнината крие се,
избягала от всичко, всички,
във тишината спокойствие
намира,
мислите си лесно тя открива.
В очите й се вижда болката -
натрупвала се през годините
на мъка и любов -
пред езерото тя стои сега и
наблюдава. Чака.
Надява се.

Но не желае тя да вижда
отраженията на звездите
в чистата вода.
Не иска тя да чува звуците
на нощните птици,
на песните на щурците,
на загубените в тъмнината
кучета.
Не иска тя да позволява
на съзнанието си да се заиграва
в светлата небрежност и любов
на луната ярка в тази нощ.
Не иска да й се привиждат
образите – тъй желани и обичани –
в нейните мечти. Не иска
да тупти сърцето й все бясно,
във душата си да вижда цветовете,
със очите си да вижда бреговете.
Не иска... макар да е приятно.

Тя иска да живее във реалността.
Иска пак до себе си тя да усеща
допира на грубата и уморена кожа,
на разкъсаната от любов душа,
която в бинтове е окована,
във веригите железни и която никога,
никога не ще се осмели отново
там, в живота, да се появи.

Но тя си знае... Ох, в съзнанието игриво
тя е сигурна – ще го прилъже. Ще се усмихне.
С едно премерно повдигане на вежда,
тънка като кичур на златната коса,
тя знае, че ще си го хване.
Знае, че в душата си разпарчетосана
той все още вярва в любовта.
Вярва, че след толкова стени и шипове
от обковано злато,
някъде далече,
зад границите на разумното
и на човешкото,
се крие в сламена колиба,
за покрив имаща лианово листо,
прозорци в нея няма, но душата й
е олицетворението на свободата.

Тя знае. Знае как да си го вземе,
знае думички, които да му шепне,
песни край камината да му напява,
стихове, които да цитира,
книгите повехнали да му чете.
Знае как да го превземе,
знае как вниманието му да завземе,
знае всичко, през което е преминал,
знае начина, по който да го успокои.

Същинският крадец на праскови е тя,
но в лудостта си тя си има хиляди причини.
Не е ли истината тя за всички -
че луди сме, прещракали дори,
но винаги си имаме причина,
винаги си вярваме на лудостта?

Една е тя пред всички други,
лице зад маската на радостта.
Лице, огрято от две хиляди слънца,
лице на щастието и на любовта.
Една е тя пред тях, но друга
тя е щом го види там.
До езерото, клекнал, взиращ се,
търсещ смисъла във любовта.

Тя нинджа е по хорските стандарти,
жена, крадяща чуждите сърца.
Изчезваща веднага след своя подвиг,
оставяща единствено тъга.
Умее тя да знае какво иска,
тренирала е толкова лета,
но знаят ли душите им (не)човешки,
през колко Ада е преминала тя?
Знаят ли, че даже Данте
е нямал силата и творческата ръка,
за да опише дяволската сила
която направлява любовта?
Не знаят. Но тя е сигурна,
че в метода си може да е луда,
но целта й оправдава всякаква вина.

Нинджа тя е. Облечена във черна роба
и сандалки от палисандрово дърво.
Пристъпва тихо и промъква се
като газела,
с очички втренчени в далечината.
И щом веднъж намери го, тя знае,
ще бъде нинджата, която
най-накрая намери
любовта.

неделя, 23 юни 2013 г.

Три.

Далеч към хоризонта аз се взирам,
виждам там дървесните корони,
лъчите слънчеви докосват ги със топлина,
помагат им да преживеят поредния си ден.
Някъде зад тях, най-вероятно има,
други хора, взиращи се като мен.
Гледат те дървесните корони,
както правя го и аз,
но виждат ли те нещото различно,
което от тук не мога, не искам,
а може би и нямам разрешение,
да видя?

Трябва да имат те някаква надежда,
макар от различно място
да идва тя.
Трябва да виждат те същото нещо,
пречупено през призмата
на другата страна.
Трябва да пълнят със щастие душата си,
макар че неизбежно те ще мислят
за другата страна – онази,
в която аз във момента стоя.
Където светли и ароматни са дните,
ухаещи на пресни есенни листа.

Какво ли си мислят, когато се взират?
„Има ли някого от онази страна?
Имам ли душевна роднина,
която подкрепя съня ми,
макар да се намира
във реалността?“
Гледам аз, взирам се,
не успявам да зърна техните лица.
Но зная, че те са там -
някъде -
търсещи другите лица.
Търсещи другите души.
Сродните души.

По тройки върви всичко в този живот.
На три оборота живеем през всичките дни.
Живеем за утре, живеем за днес,
а в минало всичко намира си място.

Ярки и топли са всичките дни,
в душата, както и във сърцето,
и само да искаме, само да можем,
ще откриваме светлината зад всеки завой.

Не е толкова сложно. Позволи ми
да ти помогна. Да отлепя клепачите
натежали.
Положи си ръката на моята,
позволи ми да те водя.
Към бъдещето.
Към светлината.
Към слънцето
на нашите дни.

събота, 22 юни 2013 г.

Послание.

Нямам си писалка, нямам и перо,
за пишеща машина от години все мечтая,
за ирония пък листите ги имам във дузини,
бели идват,
бели си отиват,
празни като сивият, бездушен
ден.
Имам си моливи, химикали също се намират,
спокойствие все някога аз ще открия,
все отнякъде ще намеря вдъхновение.
Ще оставям по офсета все графитени следи,
ще използвам името си като анаграма,
ще поставям своите герои пред загадки,
ще ги умъртвявам със злобата жестока,
ще залагам части в тях от моята душа,
ще ги правя да приличат те на мен.
А после щом са те почти до края,
на житейската си мисия, светлинен фар
в яркото море,
ще извадя пак молива вече разполовен,
и чрез него ще им докарам края.

Но няма да го правя със изтънченост,
времето отдавна отлетя.
Няма да залагам скрити мисли
в прощалните им слова.
Няма да ги извисявам в края,
когато за друго просто няма място,
няма да ги приравнявам с Бога,
нито с Дявола да ги сравнявам.
Те не са виновни за живота,
за безкрайната неоправия,
те дори не съществуват,
те са просто лист хартия.

Те са мои, аз съм техен,
те ме притежават до безкрая.
Но не е ли забавно как с молива
нещата преобръщат се внезапно?
Писалката е моя. Всички сте ми жертви.
Тя е моето оръжие.
На офсета постоянно аз творя живот,
но също лесно мога и да го закрия.
С един абзац да сложа мога края,
с един абзац да очертая финала,
да сложа точката на мястото й, в края,
да мина с остър нож,
право през средата на този лист
бял в началото
и бял във края.

Не съм човек, от който
те да се страхуват.
Никога не съм и бил.
Но може би те трябва да го правят,
понеже, Господи,
те имат за какво.

Не вярват те във моето спасение,
за тях съм просто лудата глава,
за тях съм блудния човек,
дето мисли, че с писане
ще може да си изкарва хляба.
Защо ли мисли си така, се питат те,
какъв ли дявол му е взел главата,
че сигурната работа, препълнена с финанси,
да пренебрегва и само да мечтае.
Не може ли най-сетне мозъка му да заври
и да види, че от писането богат не се става,
от писането нищо не шурти.
Мозъкът му все ще се закучи,
оная му работа ще спре да работи,
няма да има в един ден за какво да пише
и като жиголо той ще тръгне да работи.
Животът му в едно ще се преобърне,
закуска – трева, вечеря – кока,
а за обяд – ракия със спийд.
Това ще му стане живота, ако
реши да започне да пише.
Не може ли най-сетне да го разбере,
че с писане нищо не става?!

В живота обаче спирката я няма,
стопът пробит е от двете страни.
Няма ли член между бузите и
нож на гръкляна,
никой дори няма да мисли,
че има и други на този свят
освен тях.

И всеки път в тъмното чувам гласа,
който крещи ми в злорада наслада:
Видя ли, че всичко приключва?
Видя ли, че с писане не се получава?
Очила носи образът, а косата
посивяла от многото дни,
говори с фалшивия буржоазен акцент,
говори ми право в сърцето.

Душата ми е разкъсана.
Това започна още преди години.
Всеки по някое време си идваше,
всеки винаги си отиваше.
А аз... стоях тук.
Не бързах за никъде.
Всеки, който ме искаше тук,
винаги, всякога ме намираше.
Прежадняло те пиеха мен,
утоляваха силната жажда,
изпразваха кутийката шумна,
ама пък после поне благоприличие имаха
да ме захвърлят във някое кошче.
Докато следващият отново се появеше
и ме извадеше жадно от там.
С думите медни, окуражения -
уж искрени -
бавно ме връщаше към живот.

Въздигах се, летях,
небесата бяха целта ми.
Всеки се радваше на крилата ми,
всеки все им се възхищаваше.
И за време продължавах аз да летя,
докато сетне се появеше орела,
с един рязък размах на криле,
отрязваше моите със злоба.

Обаче всеки гостенин щедър,
аз трябваше с нещо да изпратя.
Нямах ни сладки, ни супа,
оставаше само парченце душа.
Раздавах я щедро, с дълбока надежда,
че в далечината все пак има слънце,
че това не е просто играта на сенки,
че някога аз ще бъда припомнен.

Но сега, след всичките тези неволи,
аз трябва да спирам отново.
Нагоре аз виждам орела съновен,
виждам го аз как ме гледа,
преценя,
измерва,
а крилете му – същински исполини,
се разперват
за последния
удар.

Ирония.

Слънцето залязва леко във поредния
дъждовен ден.
Меките обувки разковават смело
твърдата настилка.
Топлите очи топят с увереност
студените сърца.
Огъва се желязото кораво от натиска на
мекият найлон.
Мускулите здрави те отказват, вследствие на
малката умора.
Безгрешната имунна система те проваля
за едничката настинка.
Тревата свежа се нуждае от слънчевата светлина,
ама пък и от нея тя умира.
Хилядите корени изграждат мощното дърво,
а само един е нужен, за да го свали.

Живеем в свят на висока технология,
а животът си прекарваме във скука.
Предлагат ни се айподи, айфони, емпетройки,
а радиото слушаме, когато застигне ни умора.
Китарите и барабаните все още силничко звучат,
но “autotune” използва се от всеки втори.
Разполагаме със декари земя – плодове и зеленчуци,
а бургери и дюнери като душманите нагъваме.


И не е ли иронично, кажи ми,
че все още си представяме
как ще сме хора,
когато тъй жестоко
пред нас
настъпва
нечовешкия свят.

петък, 21 юни 2013 г.

Метафоричен влак.

Слушаш ли как релсите свистят?
Чуваш ли нахъсаните викове?
Чакаш ли със нетърпение нескромно ти,
влакът-луд веднага да пристигне?
Отпред да няма никой да го кара,
пътниците да не са във него, а отвън,
от страната външна на прозорците,
на покрива от човешка маса изкривен.
Да свири зверски на китара,
на барабани от сърце да се раздава,
басът тежък някъде отзад да се чува,
а вокалът – всичко друго да римува.

По релси да се движи той безкрайни,
душите тежки през басейни да прекарва,
басейни с рок, басейни с метъл,
басейни с ЕйСиДиСи, басейни със Сабат.
И Ози най-отпред да кани всички,
Ангъс Янг отново да изкъртва,
на барабаните Джон Бонъм да разбива,
на баса Стинг да омагьосва всички.

Да няма скоростно ограничение за него,
никакви забрани, граници размити,
единственото правило да не се спазва,
и винаги от всичко все да има.
Да има бира, за рокерите – в името заклети,
уиски за настроените по-така,
водка за екстремните момчета,
ракия за балканските чеда.

Ела със мен ти на магистралата
към ада.
Ела и качвай се, недей да се страхуваш.
Хвани ръката ми и следвай си душата,
върни се с мен обратно
във осемдесетте.
Където всичко рок и метъл беше,
където нямаше позьорство за пари.
Косите дълги, китарите пискливи,
всичко е било една мечта.

Ела със мен да преживеем наново,
една култура, вечна за света.
Ела и с мен ти поеми
стъпка първа на науката
за рокенрола и за
алкохола.

(Не) Обичам.

Цигари пуша, но не обичам
димът на чуждите да вдишвам,
да изпълва ноздрите ми нещо,
неизсмукано от моите си устни.
Че пия аз не мога да отричам,
но обичам ли да слушам за
делата чужди,
проявени те от алкохола,
при все, че моите са толкова тъжни.

Не мога аз да спя на абсолютно тихо,
винаги ми трябва нещо да бръмчи,
да усещам как ушите ми работят,
когато всичко друго вече си мълчи.

Не затварям аз очите си до края,
дори когато няма абсолютно нищо друго,
обичам винаги да виждам, да мечтая,
та ако ще и със затворени очи.

Кафе обичам аз да пия, но всяка сутрин никога,
обичам да се взирам в парата от течността гореща,
обичам да обмислям смисъла и целите на живота,
извезани в полупрозрачният и топъл въздух,
във пяната от течната сметана,
в горчилката на силното кафе.

За хората май няма нужда да говоря,
всеки е различен сам по себе си.
Повечето аз никак не разбирам
не се и впускам някак да ги разбера.
Те чудни са, до края на същността си,
всеки е със взор към бъдещето си различен,
някои четат Буковски, Хемингуей и По,
други гледат Биг Брадър и се тъпчат с евтин чипс.
Трети пък решават да проспят поредния си ден,
изпълнени със щедро количество опиати,
цигарите лежат на пода мирно, някъде до тях,
очакващи запалени да бъдат, изсмукани за вдъхновение,
а после – пепел. Угарка.
Само спомен.

Обичам аз да пиша и поезия,
но и прозата не пренебрегвам никак,
във думите намирам аз все някакво спасение,
те са моята преграда от света.

Не го обичам никак този свят, в който
продължавам да живея.
Тук, при нас, във днескашния ден,
е същински „Панаир на суетата“.
Ценности – това какво е?
Моралът губим го още при произношение.
Милостинята остана във античността,
умът ни гони, ала ние все му се измъкваме.
Обичаме да се раздаваме под звуците ориенталски,
обичаме да хвърляме салфетки,
„Да хвърлим този ентусиазъм в ученето?“
Ха! Пиян си сине, ходи си вкъщи.

четвъртък, 20 юни 2013 г.

Прати ми любов.

Следобедът малко по малко отива си,
стоя до прозореца и наблюдавам
как слънцето бавничко, съвсем невинно
отива си,
свършило работа за днешния ден.
Виждам и чувам как хората,
връщат се уморени от тежкия ден,
убиват се те с тази работа,
ден подир ден, подир ден.
Колите (не)скромни подават се зад завоя,
превключват на втора веднага след това,
намалят, щом достигнат гаража,
и за тях е приключил работния ден.

Сигурно са щастливи, трябва да кажа,
у дома тях ги чакат жени и деца,
със радост изпълнен е техния дом,
на перваза си имат те свежи цветя.
С усмивка посреща ги малката дъщеричка,
със гепи посреща ги техния син,
радват се те, че виждат баща си,
слънцето вижда се в техните очи.
А майка им се раздава над печката,
със сърце благосклонно над тигана твори,
обича за тях тя да готви,
обича в безкрайност тя своите деца.

Щастливи са те, животът им е прекрасен,
макар да живеят го в някакви рамки,
а аз все седя си тук,
до прозореца,
нашепвайки тъжните песни.
Плочата грамофонна започва да пращи,
вероятно достига тя своя край,
колко символично е точно това,
когато и моят край е толкова близо.

Залезът ме убива, но в него има
магия,
той ме кара да мисля за теб.
За всичките весели нощи,
за всичките изгреви с надежда.

Помниш ли как тогава мечтаехме,
как си казвахме, че ще бъде завинаги,
какво случи се, щом се изучихме?
Като две точки във вселената необятна.
Къде си, когато ми трябваш? Няма те.
Другаде търсиш ти щастието.
Не те виня и никога няма да го правя,
но имам към теб една малка молба.

Всеки път, когато ти хванеш залеза,
всеки път когато видиш цветята,
помисли поне малко за мен,
прати ми любов ти по пощата.

В писмо запечатай я, на белият лист
я опиши,
Сложи усмивки, от мечти заблеяни,
сложи аромата на твоите звезди.

Направи го, аз моля те,
за да имам поне малко надежда,
че в тази любов мила по пощата,
ти все още обичаш ме.

Пъпеши с мляко.

Във изпитна сесия сега са всички,
тестове – тежки, темите – сложни,
професори ненормални с асистенти
нестандартни.
Климатици във залите няма,
капчици пот по чело се стичат,
пълзят те надолу и все надолу,
около неща неприлични безсрамно
въртят се.

Нощни богини в деня неразбрани,
в потници свряни, в изрязани дънки,
изправят се – няма ефект,
наведат ли се обаче, всичко в едно
събира се век.

Знанията не са нужни, щом в един
момент,
студентките прибрани се намерят
в широката аудитория, без климатик,
и потниците тесни са постоянно издувани,
и жегата лятна играе си ролята,
и тактично избраният бял цвят,
в едно става прозрачен, щом
влажността на въздуха достигне до него
и всеки изпит, тежък и лесен,
дълъг и къс,
става в едно толкова тесен,
става за миг изпит – взет.

Професори пъшкат през таз изпитна сесия,
знаят си те какво ги чака.
Богините нощни, с бедра медно загладени,
и късите панталонки, притискащи ги
от двете страни.
Като ръце са те, някак сграбчили,
сладката кожа на двете страни,
а текат ли текат, очите професорски,
щом се изпънат тез меки бедра.

Полукълбата отзад, здраво оформени,
насочват се смело към асистентския взор,
готов е човека веднага, на момента,
шестица да пише за божия взор.

Професорът гледа написаното на листа,
кого ли си мисли, че заблуждава той?
Очите му са насочени не в разсъжденията за
Маркс и за Гьоте,
очите му са насочени към двойката пъпеши,
препълнени с подсладено мляко.

Шестици изривайте, мили богини,
щом имате вие овошки,
всеки миг все по-приятен е,
щом веднъж месеца топъл настъпи.

Мъчете навред асистенти, професори,
стари на възраст, в душа похотливи,
готови ли сте вие да помиришете,
в какво точно се състои катедрата,
на която тъй щедро ще бъдете „изпитани“.

Навред все вървят студентки,
дънките впити, потници все по-прозрачни,
приготвят се денем и нощем,
за изпити тежки, с професорски изпълнения.

сряда, 19 юни 2013 г.

диня със сирене.

Обедното слънце ме напича,
тениската ми е все по-тясна,
леко влажна
от въздухът
или пък неговата липса.
В Студентски град е пак горещо,
късите полички се разкарват без да имат
свян.
Навсякъде.

По спирки и по пейки наредени,
стегнати и облепени,
божествени полукълба.
Понякога загатват те за същността си,
понякога загатването даже
не е нужно.
Въртят се вечер, някак иронично,
понеже вечерта е тъмнина,
ала явно точно тези полукълба,
останали са от благоприятната страна
на Слънцето.

Под прожекторите на вселените,
те въртят се в цикъл, без да има
край,
показват се на всеки,
без да бъдат придирчиви,
показват се на всеки
без да имат свян.

А знаете ли приказката за баланса?
Където щом едно го има от една страна,
нещо трябва да го балансира и от другата.
И ах, как тез полукълба
си имат големи сестри -
презрели летни дини.

Ама пък някои хич не са презрели,
някои са точно в сезона.
Други тепърва израстват,
трети са вече прерасли.

Но пък е лято сега! Динята
всеки цени, без значение
презряла, узряла или назряла
е тя,
Всеки я търси, за да я засмуче,
всеки я иска във устата си.
А и полукълбата са винаги нужни,
че без тях някак я няма светлината.

Искаме дини, искаме сирене,
искаме полукълба, искаме кръгове.
Триъгълници, описани около окръжност,
диня върху сирене, върху полукълбо от
похот.

вторник, 18 юни 2013 г.

свитък.

Говориш ми за сериали разни,
най-известните през този ден.
Разказваш ми за филми комерсиални,
направени от режисьори
за един ден.
През плексигласовите прозорци се чува
музика, трошаща и сърце, и душа,
разум, милосърдие, обич.
Не оставя място за дори една
капчица от самота.

В дните си свободни той обича,
през камерата да се взира, търсещ
другото, далеч по-интересното.
Чрез други той живее на земята,
чуждите успехи си приписва като свои,
обича златните мелодии на десетилетието,
обича вечер с уискито си ром да пие.

Обича той да критикува, да налага постоянно мнението си.
„Кой е той?“, се чудя аз, потресен.
Дълбоко в същността си аз не помня,
някога да съм го преживявал.

Очите му са пълни със желание,
желание за ненаситност.
И през съзнанието му постоянно,
пошли мисли като вълни връхлитат.
Поставя той цена на всичко, спрямо
собствените си футуристични възгледи,
върви по улиците като че от хиляди избран.
Цар на Шутовете, с мед облян.

И по средата на един от есенните дни,
когато отмервам секундите по стъклата,
замъглени от студ и порои,
на стола до мен стои Самота,
а също и нейната вечна приятелка.
Звънчета оповестяват резкия полъх,
като ледници остри от дълбок океан,
отегчено малцинство завърта очи,
през вратата минава лихваря.

В този живот аз съм имал късмет.
Имал съм всичко, от което се нуждая.
Никога повече, никога по-малко,
аз винаги съм могъл да живея.

Но в този есенен ден, късметът
беше решил явно да ме наблюдава.
От двадесет маси
във кръг наредени,
човекът със светлото палто реши
че на моята маса ще намери
нещо забавно.

Ала съзнанието мое беше заето,
чертаеше то поредния стих,
очите забравиха на стая вратата,
забравиха дори резкия студ.
Моливът скърцаше по бялата хартия,
онази офсетовата, без редове,
графитът оставяше тъмни следи,
остри букви през душата проникваха,
докато гледаше ги фалша,
отразен в неговите очи.

„Пишеш, те гледам.“ - забеляза той.
„Пиша.“ - му казах със свалени очи.
„Ти знаеш ли, че поезията, драги, е всичко.
Злато, рубини и блестящо сребро. Знаеш ли
колко пари се събират
в едничкия, простичък стих?“

Тогава не можех аз вече да се сдържам.
Вдигнах очи към бомбето, укрепено
на странните очила.
„Не зная колко пари има в стиха. Но зная,
че с твоята тъпа глава,
вероятно могли са да спасят и Троя.“

Усмихнах се саркастично – в очите му нямаше
нищо.
Дали ме разбра, не ми пукаше.

За него словото беше лъжа. За него
поезията беше нищо.
Щом лирика можеше да докосне до пари,
той не заслужаваше милост.

„Говориш ми ти за пари, но не съзнаваш,
в какво е същността на всичко това.
Ти си мислиш, че писането е радост.
Мислиш, че словото напира да излезе.
Това, което не разбираш,
е, че словото обозначава края.
Мислиш си, че пиша за забавление.
Кой ли те вини да го правиш?
Но лъжеш се, мой скъпи, драги,
понеже аз не пиша за любов. Не пиша
за да украсявам библиотеки.
Аз пиша, за да оцелея. Пиша, за да се спася.
Пиша, за да мога да живея.“

Очите му оставаха втренчени във мен.
След миг подметките му из помещението
отекваха.
Усмихнах се неволно аз.
Във този ден сразих аз моят демон.

понеделник, 17 юни 2013 г.

Повярвай.

Поеми един риск.
Постави се на ръба,
повярвай.
Престъпи лакирания праг,
подай глава през белия прозорец,
разпери ръце и се отдай,
повярвай.
Усмихни се нежно на дъжда -
и той е като теб,
но малко
по-различен.
Недей да му се сърдиш.
Той не е виновен за съдбата си,
не е вината негова, че символ
на тъгата е.

Между капките минаваш.
Използва се това от хората,
като символ те го употребяват,
бележат хората с късмет, със щастие,
не усещат се обаче как безсрамно те ги
заклеймяват.

Не искам аз да бъда като тях.
Искам да се радвам просто на дъжда.
Искам капките по ламарината да тропат,
да се спускат по мъгливия прозорец,
да са тъкмо на изчезване от погледа ми тъжен
и в един момент...
отново да се появят.
Да ме приветстват с ниското свалено бомбе.
Да се усмихнат нежно, сякаш нищо не е станало.
Да ми напомнят за какво живея, да ме направят
такъв, какъвто трябвало е аз да бъда.
И с шепот тежък, различаващ се дълбоко от пороя,
да ми доверят:
Прекрасен си. Не се предавай.

Поеми един риск. Направи го днес.
Погледни през светлия прозорец.
Виж как капките те чакат на стъклото,
виж ги как се състезават.
Чуй ги в техния им шепот.
Чуй как те те викат.
Не ги оставяй на студа отвън.
Пусни ги вътре в стаята на топло.

Пусни ги вътре във душата си.

Не очаквай нищо.

Сбогом никога не ще чуеш от
моята уста.
Няма аз да ти помахам отдалече,
няма да ти се усмихна вяло,
докато тялото ти се понася през
пешеходната пътека.

Не го очаквай ти от мен -
ще те разочаровам.
Една представа ти ще имаш за самия
мен,
а друга ще е истината жалка.
Не съм аз твоят Дон Кихот,
не съм ти веселия Санчо Панса.
Няма да ти бъда съдник,
няма да ти бъда екзекутор.
Не съм във правото си, всъщност,
да бъда каквото и да е,
що се отнася
до теб.

Колко приятни са думите, когато
изречени са пламенно.
Дълбоко.
От сърце.
И как тъй лесно те биват пропускани
от обектите на нашето
сърце.

И не очаквай ти от мен да видиш нещо.
Просто откажи се ти навреме.
Няма да ти махам, няма да те помня,
няма дори лицето ти да свързвам
с нещо.
Понеже себе си аз виждам доста ясно

и никога не се сбогувам лесно.

неделя, 16 юни 2013 г.

Не забравяй.

Убива ме да пиша.
Знаеш го това.
Има го мястото за съмнения,
има я вероятността да забравяш,
може би времето минало е, може би
просто не е важно.
Но аз помня.

И ти ще помниш.

Безсънните вечери, лято и зима,
наметнато одеяло през раменете,
а печката пращи,
забутана в ъгъла.
Мъртвилото на нощта, уличните лампи,
липсата на живот отвън,
тишината, изпълваща квартала...
Отиде си. Всичко.
Завинаги.

Не ти е позволено да забравяш,
нямаш право да не помниш.
Не ти отпускам вероятността.
Понеже тези неща не се забравят,
никога, никога, никога.

Ще помниш ти сърцата съкрушени,
животите безкрайни, преживени.
Във книгите и ти, и аз живяхме заедно,
във тях намирахме и щастието, и тъгата.
Социалността не беше наша сила,
избягваха ни, ритаха ни, хулеха ни.
Наричаха ни с имена засрамващи,
подиграваха ни се на теми неудобни,
правеха от постиженията ни щедри,
сива пепел, откачена от цигара.

Те бяха „готини“ тогава, бяха
най-красивите и интересни.
Но спи спокойно, душо моя,
Те бяха само временната песен.

Тях ги помниш, аз не се съмнявам,
онези, които ти до дъно ненавиждаш.
Не е защото плитка си на разум
или пък ти липсва чувство на достойнство.
Не е понеже им завиждаш -
дълбоко ти си най-прекрасна.
Ти ги ненавиждаш, душо,
караш ме да ненавиждам ги и аз.
Но не сме ли в право, душо,
когато хулим ги обратно ние в този час?

Не сме ли в право, когато
обвиняваме ги в плоскост,
в безсмислие,
в некреативност,
в пошлост,
в суета,
в отбиване на номера.
Нямаме ли право да покажем пред света
негативното във неговото
любимо
отроче?
Не ни ли е позволено, ми кажи,
да изразяваме личното мнение?
Да показваме пред света истината,
да се трудим за праведността,
да променяме онова, което не ни харесва,
да се грижим за другите,
да сме мили към заслужилите,
да отделяме от своето, за да даваме на другите,
да бъдем хора.

Двамата с тебе, душицо, се борим,
изкарваме доводи от тънкия въздух.
Мъчим се със сетни усилия
тези тежки да докажем.
Опитваме да изкараме правдата,
литературата за опора търсим.
В нея намираме всичко и нищо,
в нея намираме вчера, тук и сега.

Там има всичко, душице,
Във жълтите страници на книгата.
Пясъкът на времето изтича,
ала знанието никога не застива.

Жадни бяхме, а и още сме.
Гладни сме за повече от всичко онова.
Искаме да бъдем чути, искаме да бъдем видени.
Искаме да бъдем на върха.
Дали го заслужаваме, душицо,
дали не ни разбиха те до край?
Дали не взеха ни мотива,
надеждата, пламъка-рай?

Дълбоко виж и отговори ми,
какво най-много ти цениш.
Кажи ми тихо, на ухото,
дали все още имаш сили ти.
Дали ти можеш още да се противиш на обществото.
Дали трепти все още пламъка разбуден.
Дали сърцето за борба тупти,
или изгаснали са всичките мечти.

Не ти е позволено да забравяш, душо.
Не ти го разрешавам аз.
От миналото си не можеш да избяга,
знаем го това.
Но в бъдещето си ти можеш,
всички тях на кръста да заковеш.

Да ги осъдиш, душо, за деянията им,
да им разкажеш ти отново таз история.
Да ги накараш в сетния им час,
дълбоко в небесата да се покаят.
Да ги оставиш на ръцете Божии,
че те единствено решават таз съдба.
Почитай тях и уповавай им се,
но никога,
никога,
никога
не смей ти да забравиш.

събота, 15 юни 2013 г.

чуваш ли ме?

Чуваш ли ме ти сега?
Чуваш ли ти моя зов?
Достига ли до тебе жално,
изповедта на моя живот?

Да пиша или да говоря,
аз не зная вече. Не зная,
как да на всяка песен края,
вижда се от другия човек.

Не зная. Обвинявай ме до гроб.
Неопитен съм аз в играта сладка.
Не зная как аз чувствата да крия,
в креватните игри да те мечтая.

Не мога да те искам сам за мен си.
Не можеш ти да бъдеш само моя.
Душата във човека е свободна,
но все в окови окована.

И все тъй тишината ме обгръща,
часовникът пред мен отмерва дните.
Стрелките водят своята напрегната игра,
безгрижни за идущите след тях минути.

Какво за мен решила е съдбата?
Какъв ще бъде моят край?
Дали ще ме обгърне самотата,
в безцветният ми сетен час?

Дали ще се реша да ти призная?
Дали аз някога ще те заслужа?
Дали когато слънцето изгрее,
най-сетне аз ще се зачудя?

В какво се състои животът?
Маските ли са реалните неща?
Всеки крие се зад другата персона,
всеки уталожва своя миг.

Философията моят път към любовта е,
помня, че на времето го казах.
Не зная дали разбра ме ти тогава,
не зная още чуваш ли гласа в безкрая.

При все обаче продължавам да мечтая,
зората утринна е моята утеха.
Думите са моя благослов,
Думите са моята надежда.

Бавно убиват ме тези чувства,
бавно разтапям се в нищото аз.
Секундите отминават, минутите също,
а небето се разтваря в сетния ми час.

Impressions, part 2

В чест на това
Чарлз Буковски

ти никога няма да ме измамиш защото
съм работил толкова други неща, гадни неща,
и знам че
писането е една от най-лесните работи
за вършене: толкова много часове прахосваш,
с толкова много жени се
забъркваш
а най-хубавото е —
дори и не си помисляш че си
писател
просто изключваш и вампирясваш
и
ето за това е живота:

доколкото е възможно
да не се напрягаш
преди смъртта си /предпочитам
миговете спокойствие
пред случайните дарове щастие./

разбира се, това, което човек предпочита
невинаги
идва макар писането да е една от най-благодатните
професии,
ти ще откриеш
че дори когато
имаш успех
болката и объркването и ужасът от
живота
не спират тогава
а продължават
разточително

да дават на твоя електрически Ай Би Ем все
повече и повече
да предъвква
да мъдри
докато ти се пазиш от данъчните власти, жени,
пиене наркотици, хазарт… самоубийствени сутрини
и така нататък…

винаги с
тази
последна година от твоя живот, която се втурва
към теб като
пушечен изстрел…

да, писането е най-добрият начин
да я караш:

предпочитам да ме намерят
мъртъв върху тази пишеща машина
както
/ха! ха! ха!/
някой критици мислят
че вече
съм.

няма значение:
нуждая се единствено от
своите пишещи
пръсти

и нищожно
количество
болка.

кафе.

Всяка сутрин се събуждам,
там, по някое време,
отварям очи, разтърквам ги с ръце,
и се взирам насред стаята -
разхвърляни чаши, празни бутилки,
пепелници навсякъде.
Предната вечер била е страхотна,
щом чак от тавана висят си балони,
чашите подредени са в пречупен триъгълник,
а на масата все още има мокри петна.
Главата ме цепи -
с ръце я притискам, а камбаните бият
в сърцето ми. Ритъмът на войната.
Безмилостно, силно, насилствено.
Барабанисти жестоки ми тормозят съзнанието,
сърцето ми подскача като ентусиазирани фенки,
радиото пращи на поредната честота,
а цигарата – клюмнала, изгоряла,
събираща пепелта.
В тези сутрини имам едно спасение.
Кипящото, вряло и черно кафе,
събужда ме, гали ме, удря ме нежно,
простира се срамно по цялото тяло.
Ама пък нека да пари!
Нека треперя от силата здрава!
Нека в ръката, цигарата да трепти,
нека бутилките – спомен да бъдат,
нека и в тавана срама да блести.

петък, 14 юни 2013 г.

отдаденост.

Какво ли представлява края?
Къде ли удря се финалната черта?
Къде започва всичко, че накрая
да приключи в безнадеждна самота?

Къде отиват всички надежди?
Къде са любовта и всичките мечти?
Живота ражда се и някога умира,
а всичко с него заминава си от света.

Вървя си аз и стигам кръстопътя,
в умът ми – хиляди неща.
Пристигам аз от път самотен
и към пътя светъл се аз стремя.

Петолъчка ако ще да бъде той.
Или осем града, кой от друг все по-различен.
Аз никога не ще загубя нея -
надеждата, побутваща ме все напред.

Няма аз да се оставя на безумието,
няма да послушам нерешителността.
Няма аз да се влияя от съмнимото,
все ще вярвам аз в реалността.

Аз съм нейният ковач-създател,
аз творя я с уморената ръка.
Аз съм принцът неин смел,
избавящ я от вечната й мъка.

Няма място за тъга, моя мила,
земя, дала ми благословения живец.
Няма да те оставя аз на потисническата закрила,
ще бъда аз твоят смел творец.

Ще те крася с рисунки многозначни,
песни ще ти пея до зората.
Стихове ще ти светя до края,
поемите на вечният светец.

Ще те държа в ръцете тежки,
ще галя те и ти ще ме разтапяш.
Във теб ще видя аз надеждата,
а никога не ще ме отчаеш ти.

Че ти, благословена моя земьо,
ти си моето поетическо вдъхновение.
За теб съм аз готов на всичко,
за теб съм аз до гроба роб.

четвъртък, 13 юни 2013 г.

Пламък.

Градът е тих в поредната безлюдна вечер,
всичките прозорци са облети в тъмнина.
Кънтят камбаните за полунощ,
а в свещта се взират две лица.

Пламъчетата играят между ирисите,
игриво, весело и тъй безгрижно.
Блажени те са, щом не знаят,
на какво са символ и какво те вдъхновяват.

Във стаята не съществува нищо друго,
единствената светлина е тя, самичка.
И две тела, тъй скромно осветявани,
изучават се невинно, някак срамежливо.

Свещта стопява се, остава все по-малко,
остават мигове самотни.
И само погледа уверен и многозначителен,
ще нужен е, за да се впуснат те в игрите сладки.

Невинност и безгрижие ще излетят,
през скромното пространство на прозореца.
Срам, приличие и страх ще се стопят,
желанието за похот тях ще замени.

Пламъкът мъждукащ стаята огрява,
неподвижен, като скала сред океана.
Но корабът, подхванат яростно от бурята,
символът на игрите им ще бъде.

Ще се люлеят те, без милост никаква,
стените ще поемат виковете им към небесата.
Телата им ще конвулсират непрестанно,
а пламъкът все мирен ще остане.

Ще бъде съдник той на тези две тела,
с очи безстрастни ще ги наблюдава.
Ще им предлага светлина,
но същевременно в тъмнина ще ги огрява.

Но те ще бъдат вплети във едно,
ще изучават те телата си прекрасни.
Зарадвани ще бъдат те от светлината,
ала топлината ще я носят те.

Ще се докосват без да имат те наситност,
ще вкусват непрестанно от плода забранен.
Ще пият те от сладкото на любовта,
ще бъдат те мъжа и вечната жена.

понеделник, 10 юни 2013 г.

илюзия.

В главата ми се борят две картини,
преплитат се и се разделят неуморно.
Бясно.
Мечтите силни, на стъкла изобразени,
огрявани от слънцето, над небосклона
издигано.

И трудно е да различи човек,
трудно е да осъзнае истината,
в нейните очи.
Очи на вярност, на представа тъй великолепна,
очи на топлина и вяра,
очи на вечна благодарност.

В тез пейзажи два благословени,
прилики и разлики в едно се все размиват,
като полети със вода.
И истината изкривява се в мъгливост,
мъглата бавно с въздуха се слива,
и неусетно си отива.

Къде е границата? Чудя се.
Какъв е смисълът на цялото това страдание,
поради една мечта?
Къде поставя се чертата водоравна,
къде поставя се обърнатият хикс,
къде приключва всичко?

И някъде в средата между всичкото това,
образът велик и между всичките единствен,
появява се и ме съзира.
Усмихва се, с въздишка тежка на уста,
ръка протяга дружелюбно, нежно.
Поканата ненужна е сега.

Не ме осъжда той, дори напротив,
ръката му по рамото ми тупа,
с ритмична веселба.
Приканва ме през прага да престъпя,
уверено и радостно да мина
през райската врата.

петък, 7 юни 2013 г.

мечти.

Трябва ли така да бъде всичко?
Трябва ли да виждам в теб уплаха?
Трябва ли да се усмихваш ти,
а в теб да виждам единствено тъгата?

Спомням си, веднъж видях,
веднъж прочетох и размислих.
В какво се състои тя, любовта,
как започва и как безметежно свършва.

И помня как във стиховете чужди,
намирах аз частица от самия мен.
И как си спомнях за приключенията чужди,
и как в самата безразличност аз тъжа.

Но там започва любовта, бе казал,
някой любим и уважаван поет.
И там започва всичкото любимо,
и всичко свършва с чувството едно.

Но трябва ли да бъда тъжен аз,
а ти с конци да си играеш?
Да дърпаш и опъваш струните,
които все ме карат да играя.

Понеже в моите мечти и блянове,
аз виждам образа небесен.
Измежду облаци, мъгла и храмове,
тя гледа ме, с взор унесен.

Ти може би в мечтите ми живееш,
може би си сгушената там жена.
Под покрива, напукан от разруха,
чакаш мен, от страниците упоена.

Но може би мечтите ми са вече други,
в теб не виждам аз човешкото начало.
Понеже всяка струна вади своя звук,
а моите са вече изтъняли.

country lives here tonight...

Обхванало ме е някакво меланхолично настроение напоследък. Някак из всичко, за което трябва да мисля, за което трябва да се притеснявам, аз мисля за онова, което е било и което е можело да бъде. За приятните емоции, за прекараните стотици часове с приятели и всичките простотии, които са ги изпълвали. За безгрижно миналите седмици в училище, където правехме всичко друго, но не и да учим, понеже ни беше твърде скучно в някои часове и вместо това карахме трактори на последния чин. Да, учителката ни по история беше добра жена, може би дори твърде добра, но точно в тези моменти, на нас ни се караше трактор и никой нищо не можеше да ни каже.
Никой нищо не можеше да ни каже.
И затова ние си живеехме живота както намерехме за добре. Родителите ни, имащи най-добрите ни интереси на ум, се грижеха за нас, макар и по начини, които на нас не ни се струваха най-приятните или най-интересните. Да, те ни казваха да се прибираме около шест-седем вечерта през уикенда, когато беше зима, понеже вече беше тъмно, а и тогава беше студено. Те се притесняваха да не се разболеем, да не настинем, да не хванем някой изключително резистентен грип, от който да няма измъкване. Те се притесняваха за нас. А ние просто се забавлявахме, играехме безгрижно, без никакъв разсъдък за утрешния ден.
А и защо ни трябваше да мислим за тогава? Ние бяхме деца, бяхме невръстни идиотчета, които просто... които просто се забавляваха. Както намерят за добре.
Ала малко по малко, тези дни отминаха и, както се случва доста често във филмите, лентата се превъртя сякаш с няколко години напред и нещата замряха в настоящето. Където всеки е някъде, където почти никой вече не се засича с никой, ако това не е планирано преди седмици, дори месеци. Където най-добрият ти шанс да се свържеш с приятел или познат, е да му пишеш по скайп или да го потърсиш във фейсбук. А какво трябва да стане, за да може да се осъществи някаква среща, та ако ще тя да е за по една бира или някаква газирана напитка? Накратко – трябва да се размести баланса на целия свят.
Понеже почти никой не излиза вече просто заради самото излизане. Никой не се вижда с другиго просто защото му е липсвал и иска да узнае как се чувства той, как минават дните му, дали нещо го тревожи и как са нещата в работата му. Може би се е случило нещо, може би е бил уволнен от местоработата си и сега е на няколко седмици от загубата на къщата си. Не. А ситуацията със срещите между представители на двата пола е дори още по-пагубна. Кога беше последният път, когато се срещнахте с момиче/момче и първата ви мисъл не беше свързана с нещата, които желаете да направите на тялото му/й, когато дрехите, които го покриват, се окажат захвърлени и смачкани на земята? Именно.
Няма такова нещо като приятелски отношения в днешната реалност. Няма. Понеже връзките се градят на взаимна изгода. В телевизионните сериали има много такива примери. Жалкото е, че реалността започва да се доближава до тази фиктивна вселена, където абсолютно всичко е възможно. Единствената граница е въображението на сценаристите. Нещо, което е точно толкова относително, колкото и самата теория за твърдението, но да не се отклоняваме.
Изгодата е онова, което движи връзките напред. Дали те ще са приятелски отношения между двама представители от единия или от другия пол, дали ще бъдат най-различни връзки между двата пола, няма значение. Всичко опира до онези неща, с които другия може да ти помогне. Хей, ако някой друг може да свърши твоята работа, защо трябва ти да я свършваш, нали така?
А и нещо, което ме накара да се замисля, е вариациите, които една връзка между мъж и жена може да има днес. Нека всеки, който чете това, се замисли как са стояли нещата, когато те са били тепърва прохождащи деца, едва-що излезли от първия си ден в основното училище. Връзката между един мъж и една жена тогава се базираше на любов, нали? Любов и само любов. Ако имаше някаква извънбрачна връзка, то поне участниците в нея имаха благоразумието да я прикриват колкото могат по-добре и за по-дълго време. Любовта движеше нещата и естественото продължение на едно юношеско привличане беше или евентуалното венчаване, или прекъсването на романтичните взаимоотношения и преминаването в приятелски такива. В краен случай, прекъсването на каквито и да е връзки. И нека контрастираме това със ситуацията, пред която сме изправени днес.
Любовта все още съществува в днешния свят. Нека започнем с това. Но връзките, които завършват с брак? Те са на изчезване. Днес има всякакви видове взаимоотношения – приятели с облаги, приятели, които от време на време се виждат, правят страхотен секс, пушат по една цигара, пият по едно кафе, и се виждат отново след някоя друга година, тийнейджъри, които имат уговорка на всяка дата да се виждат и да се нахвърлят един върху друг както гладен канибал се нахвърля на прясно месо, отворени връзки, които по лично мнение са абсолютна простотия и още какви ли не други. Така че да, любовта съществува, но тя се изразява в далеч по-различни неща.
Тогава идва въпроса какво все още държи този свят от абсолютната саморазруха. Защо все още съществува мястото, което можем да наречем дом, защо все още ги има хората, които наричаме приятели, защо все още вярваме в значението на думата любов?
Заради мечтата. Заради вярата в слънчевите лъчи, в изгрева, който ще донесе ново начало, който ще поправи всичко, което някога е било разрушавано.
И заради мечтателите. Онези хора, които просто не престават да вярват, без значение от ада, през който преминават ежедневно. Те са истинските хора. Те заслужават да бъдат виждани като нещо уникално, понеже простата истина е, че те са нещо уникално. Нещо, което е на изчезване. Те са истината. В най-блестящата и най-правилната й интерпретация.
Те имат усет за изкуството. Те знаят кое е добро и кое не е, не защото се водят от общественото мнение. Не, те имат някакъв усет, някакво чувство, което ги доближава до божественото и именно чрез това те могат да оценят шедьовъра във всичките му форми. Дали това ще бъде музиката, дали ще бъде изобразителното изкуство, филмовото изкуство, литературата, физиката, астрономията, математиката и всички останали науки. Дали ще бъде нещо, което не влиза в ничии рамки и просто блести по свой собствен начин, някак скрито и срамежливо да се покаже пред света, от страх да не бъде оценено. Понеже мечтателите са хора, които освен невероятно чувство за оценяване на външния свят, имат и твърде ниска оценка за самите себе си. Те осъзнават след какво са дошли. Те знаят кои са били великите умове, които са павирали бъдещето за тях, които са дали живота си за каузата, за уж по-добрия свят, в който е трябвало да живеем. Те са създавали литературни изящества, картинни приключения, музикални пътувания през времето, теории, останали във вечността. Те са влагали гения в страстта си и чрез това са оставили дирята след себе си. И в лицето на тези реализации, те няма как да бъдат нещо повече от тях. И това е може би потискащо.
Но те знаят, те просто знаят, че могат да оставят собствена диря в света. Чрез своята страст, едното нещо, което ги кара да продължават напред и напред, да събарят стена след стена, те могат да оставят следа и да поне мъничко да променят света към по-добро.
И аз вярвам, че това може да стане. Светът може да се промени. И в тези редове искам да благодаря на онези хора, които ежедневно, чрез своята уникалност, ми просветляват деня, карат ме да мисля поне малко по-оптимистично и ме карат да се чувствам като нещо ценно. Благодаря ви, обичам ви и ви пожелавам да бъдете все така готини.

And despite everything they throw at us,
despite the sadness and destruction in the world,
for just one more moment, for just one more time,
country lives here tonight.