събота, 11 май 2013 г.

Impressions, part 1

Така, понеже доста често се случва да ме осени вдъхновение от нещо прочетено, видяно, чуто или вкусено дори (случва се!), в тази... ъх, нека го наречем рубрика, макар че съм много наясно, че то е точно толкова рубрика, колкото аз съм компютърен специалист, ще пускам нещата, които са ме накарали да пиша. Или да творя, общо казано.
Дълбоко се надявам и на всички, които ги четат, да им въздействат по същия начин.

Скръбта на Олимпио
Виктор Юго

Не бе просторът чер, не бе небето мрачно -
не, грееше денят в пространството прозрачно
над цялата земя;
струеше аромат, зелена бе тревата
и той, съгледал пак долината позната,
от болка занемя.

Бе ведра есента, бърдата бяха цели
потънали в гори, излеко пожълтели
под златен небосвод;
и птиците с очи, към бога устремени,
прославяха сега със химни вдъхновени
човешкия живот.

Той всичко пожела отново да прогледне:
и извора шуртящ, и езерцето ледно,
и бряста край плета,
убежищата им любовни вдън горите,
дървото, дето те, с очи и устни впити,
забравяха света.

Потърси той дома с градината - зад нея
съгледа и една наклонена алея,
и склона отстрани;
вървеше бледен той и виждаше как расне
зад всякое дърво и сянката неясна
на миналите дни.

Навред в леса любим той чуваше как шепне
лек вятър, който в нас заспали струни сепне
и буди любовта -
полюшвайки дъба и розите в полето,
като че ли душа на всичко туй, което
споделя близостта.

В самотната гора се мъчеха листата
под стъпките му в миг да литнат над земята
към клоните си чак,
тъй както неведнъж - скърбим ли, мисълта ни,
политнали с криле, до болка изтерзани,
отпада скоро пак.

И дълго гледаше как чудни форми взима
из мирните поля природата любима;
до мръкнало мечта
ту в езерото взрян - свещено огледало,
ту гледайки с възторг небето засияло -
свещена красота.

Припомни си, уви, блаженството предишно
и над зида висок той като просек скришно
в градините се взря;
цян ден се скита той. Щом месецът засвети,
печално като гроб сърцето си усети
и с вик нощта раздра:

"О скръб! Смутен съм аз, но искам да узная
дали ухае пак във урната нектар,
да разбера какво остана тук от рая
на нашата любов, пламтяла тук със жар.

Как бързо в тоя свят променят се нещата!
О, как забравяш ти, природо с ведър лик!
Как късаш нишките, обвързващи сърцата
в превъплъщения, различни всеки миг.

Превърната в гъстак е горската ни стая,
съборен е дъбът със наште имена;
в градинката деца прескачат да играят,
от розите ни днес тук няма ни една.

Зад зид сега стои чешмата, а от нея
тя жадно пиеше при лятна мараня,
загребваше с ръка водата като фея
и ронеше я тя на бисерни зърна.

Неравния груб път настлали са с павета;
оставяйки следа в напечения прах,
тъй иронично там пристъпваше крачето -
и до крака ми то припадаше от смях.

Дори и камъкът крайпътен, дето често
присядаше преди, да ме почака тя,
пред мен сега стои нащърбен и отместен
от тежките коли, скрибуцащи в нощта.

Гората липсва тук, а там е избуяла,
предишният ни свят е мъртъв днес, уви!
И спомените - куп от пепел доизтляла -
се разпиляват, щом ветрец се появи.

Нима живеем днес? Живяхме ли? Не знаем.
Напразно днес зовем любимия ни свят.
Когато плача, с клон ветрецът си играе,
за родния ми дом съм вече непознат.

ще газят други днес след нас тревата мека.
Ний стигнахме дотук, и други тук ще спрат.
И други две души съня ни кратък нека -
приели го от нас - на други предадат.

Най-лошият от нас е като най-добрия,
не слага никой край и не завършва тук,
в един и същи час в съня се будим ние,
започва в тоя свят, но всичко свършва в друг.

Да, други подир нас ще дойдат тук невинни
да вкусят в тоя кът спокоен и щастлив
тържествения чар на тихите долини,
които любовта превръщат в сън красив.

На другите сега отстъпваме полята,
пътеките в леса и тайния ни кът,
жени нескромни тук ще дойдат и вълната,
докосната преди от теб, ще осквернят.

Напразна е била дори и любовта ни,
нима сме бродили в цветущите гори
и са горели в тях душите ни пияни?
Природата си взе, каквото ни дари.

Кажете ми, лози, поточета, дъбрави,
дървета и гнезда, долове, планини,
ще екне ли след нас за други песента ви
и шепотът ви тих и тях ли ще плени?

Сърцата ни за вас туптяха всеотдайни
и тъй откликвахме на сладкия ви глас!
Без да смутим ни миг вековните ви тайни,
дълбоката ви реч ний слушахме в захлас.

Кажи ми, самота, долино величава,
природо царствена сред тая пустота,
заспим ли в позата, която гробът дава
на тъжния мъртвец, замислен пред смъртта,

нима ще срещнете с бездушие нескрито
вестта, че двамата в земята мъртви спим,
и празника си тих без нас ще продължите,
усмихнати и пак запели своя химн?

Нима сред вашите убежища безкрайни,
щом - вече призраци - обходим всеки кът,
не ще повторите една от тия тайни,
които близки - щом се срещнат - си шептят?

Нима без капка жал ще видите развени
пак сенките ни там, где стъпвахме преди,
как тя ще ме влече в прегръдки уморени
към някой извор тих с ридаещи води?

И ако в сенките, укрити за очите,
две влюбени сърца сами се приютят,
на тяхното ухо не ще ли зашептите:
- Спомнете мъртвите, които в гробя спят!

За твърде кратък срок ни дава бог гората
и глухите скали, и своя небосклон,
и езерната шир, и ручея в полята,
за да намерят там мечтите ни подслон.

Отнема ни ги пак и духва наште свещи,
убежищата ни потапя в тъмнина.
Заръчва на дола да скрие наште срещи,
да заличи след нас следи и имена.

Да, забрави ни, дом, ти, сянко, ти, градино!
Ликувай, птичи глас! Тревясвай, роден праг!
Растете, храсти! Скрий следите ни, къпино!
Забравени от вас, ний ще ви помним пак!

Че сянката сте вий за нас на любовта ни,
на земния ни път оазисът мечтан;
възвишен дом си ти, долино, на скръбта ни,
където плачехме, допрели длан о длан.

След време всяка страст невъзвратимо гасне,
отнася маската, отнася своя нож,
като палячовци, чиято група расне
над хълма полегат, преди да падне нощ.

Не гаснеш само ти, Любов! Пред нас изгрява
светилникът ти чист, когато мрак пълзи,
Младежът те кълне, старикът - обожава,
че в плен ни ти държиш със радост и сълзи.

И в старост щом глава отпуснем побеляла,
и без видения, без цел човек лежи -
печална гробница във себе си побрала
и добродетели, и сладостни лъжи -

и щом душата ни дълбоко в нас се вреже
и нашите сърца докрай скове ледът -
брои тъги и скръб, и сънищата прежни -
тъй както мъртвите след битката броят -

и както някой, сам затърсил с лампа нещо,
извън света щастлив, извън реалността,
по стръмния наклон до дъното зловещо
на бездната от скръб достига бавно тя

и там в нощта, от лъч трептящ неосветена,
душата в мрачен гърч, без никакви мечти,
ще чувства трепет пак под блед воал, смутена...
О спомен жив и спящ, това ще бъдеш ти!

четвъртък, 9 май 2013 г.

breezeblocks and yambolska grozdova...

Alt-J + Помпа кючек.
Нали, трябва да има и подзаглавие на самата тема. Без него, тя просто някак не върви. Всички знаят (или поне повечето), че без някакво адекватно поднаименование на основната тема, една нормална тема някак не струва. Каквото и да значи това. Нека оставим на по-извисените (и трезвите, нали) умове да преценяват.
Нека започнем с някакво предупреждение, че онова, което следва да се прочете няма да е въобще дълго, въобще смислено и въобще трезво (кхъмм!), колкото по принцип е. Нали, понеже тук се пишат толкова смислени и толкова извисени неща, че само още една стъпчица по стълбичката и авторът на този блог ще трябва да прибегне до билките създадени от милата майчица природа, създадени с толкова грижа, благоговение и натрясканост, колкото дори Чарли Шийн не би могъл да види, ако комбинира всичките си години в един-единствен момент на (не)трезвеност. Продължавайки с житейските мисли на същия индивид, следва да изтъкнем, че ако по някакъв начин текста, който предстои да се напише, обиди по какъвто и да е начин която и да е част от населението на света, това е а)неумишленост от страна на автора му и б)абсолютно умишлена проява на социопатизъм, нихилизъм, сексизъм, хорнизъм (patent pending), и нетрезвизъм. Да сме наясно, нали.
Така, тъй като вече си покрихме зоните (или поне повечето от тях, някои все още си се веят свободно), нека пристъпим към същността на това произведение на изкуството. Да, понеже то е точно толкова шедьовър, колкото изявите на Тим Тибоу през първите три четвърти (образовайте се, драги ми мушки), ще приемем, че авторът осъзнава иронията и сарказма, вложен в самата дума. Предполагам всички, които са имали (не)щастието да прочетат тази публикация, знаят какво точно представлява тригълното мислене, главно заради групичка, наречена alt-J, ще пристъпим директно към кулминацията. Всички те, които са слушали тази музика и притежават абстрактното триъгълно мислене, знаят до какво докарва тази музика, но за необразованите (направете нещо по въпроса, мушчици), ще поясним поне мъничко. Тази музика води до триъгълници. Едно изречение. Как ще го разберете, това си зависи от вас. Мисълта е силен инструмент и ако онзи, който трябва да ви води в живота ви изневерява, трябва да се опрете до нея и да се надявате, че чрез триъгълниците, тя ще ви отведе до приказните светове на (не)трезвост, (не)радост и хорнизъм (споменахме вече, че патентът се очаква всеки момент). Триъгълниците, както един човек ме научи, са твърде силна геометрична фигура, която пленява толкова силно с простоватата си структува, също както и със сложната си хореография, изобразяваща три изкривени тела, образували три точки в пространството, свързани по някакъв на пръв поглед логичен, но същевременно толкова не-християнски и не-морален начин, колкото дори и… ъх, Чарли Шийн не би видял за възможен. Да е жив и здрав той, вече за трети път му споменаваме името. И ако всъщност не сме го споменали три път, нека го направим сега. Чарли Шийн. Ако е четири, здраве. Четворките са още по-хубави от тройките. You heard it here first.
И тъй като, ако не сте осъзнали вече, авторът на този пост в момента е толкова трезвен, колкото жител на щата Флорида след тридесет и седем точковата победа на Маями Хийт над Чикаго Булс, нека стъпка по стъпка (малко странична, но да не се отнасяме) пристъпим към същността. Мнозина от вас са наясно или поне в някаква степен запознати с Помпа кючек, изящния български хит, който подлага на изпитание тазовите мускули, цепсите, бицепсите, трицепсите, квадрицепсите, та ако има и пентацепсите, на изпитание. Когато тази Песен (нарочно се използва главна буква) опъне копринените молекули на защитното покритие на колоните, свързани към какъвто и да компютър, всичко живо, пияно и трезво, се изправя и започва да разкършва къде-що има нещо за разкършване. Някъде в бъдещето, точно тук ще зачекнем и основите на Шейкърологията, но засега нека просто кажем, че ако тази музика зазвънти из варосаните стени на апартамента, ако в това пространство се намират (не)трезви индивиди, женски или мъжки, всички те се изправят и започват да се шейкват, докато поне един от тях се намери в безтегловно състояние, докарано вследствие на нечовечо шейкване. Някои хора ще разберат. На други им предстои да го направят. Съвсем скоро.
И сега, понеже толкова добре илюстрирахме ситуацията, в която вашият водещ се намираше преди около час-два, нека комбинираме изтънчеността и софистикейшъна на alt-J с простотата и натуралното шейкване на Помпа кючек. На пръв поглед те не си подхождат нали? Едното е изпълнено с толкова много теми, в които са събрани още повече подтеми. Вземете например Breezeblocks, където става въпрос за wild things, that go only God knows where and tessellating… everywhere that’s even remotely possible. Вземете и произведението Matilda, където се пее за една девойка, която е направила там нещо толкова силно и въздействащо, че вокала пее за нея (водещият ви не помни много, простете му). Контрастирайте това с простотата на Помпа кючек. Нямаме съвпадение нали?
Contraire, monfraire. (френският ми е далечен, а да не кажем и абсолютно непознат)
Двете си подхождат точно както прекрасно оформено дупе си върви с бельото. Или по-точно – както прекрасно оформено дупе върви без бельото. Каквото и да е то. Резултатът какъв е, бихте попитали? И две думички, повторени безкрайно много пъти, биха задоволили вашето любопитство. Кои са те? Хъ.
Shake it, shake it, shake it!
Любов, орехчета и прасковки. Нека нощите ви бъдат розовки.

сряда, 8 май 2013 г.

видение.

Прозорецът ни гледа – какво ли вижда той,
в очите празни и бездушни,
Виждам аз, тъй както той,
как пламъкът във тях е веч угаснал.
А имаше един момент,
някъде далеч във времето,
когато видех ли ги, те, тъй както теб,
във мене слънцето се палеше.
И имаше една надежда в тях,
надежда, заедно със пламък,
А той, със своя гняв и ярост,
превръщаше деня ми в рай неземен.
Ти липсваш ми сега, когато си далече,
Изчезнал е и този пламък,
В душата ми, а може би и в теб,
И някъде далече в този вятър.
И минават дните ми безделни,
Мислите ми все към теб клонят,
Не се отказват те, изпълнени с надежда,
Че пламъкът все още някъде е там.
И всичките ми мисли, чувства,
Вярват си дълбоко, макар без мен,
Че някога, далеч от днес,
Пламъкът отново ще да заблести.
И всичките листа, изпълнени със цвят ще потреперят,
Ще се завърне слънчевия ден,
Ще се въздигне утринната радост,
Понеже пламъкът ще е отново с мен.

вторник, 7 май 2013 г.

euthanasia.

Имало едно време. Идеално начало, нали? Някак предразполагащо към идилия, към нещо позитивно, някак дори светличко, потопено в захарни фонтанчета, шоколадови гейзери и ягодово сладко. Очакване за чисто небе, свеж есенен въздух, тиха пролетна роса и прохладна лятна вечер. И ако някъде там може да се провре, за мекият зимен сняг, от който могат да се правят съвсем леко изчанчени снежни човеци и в който може да се въргаляш с часове, без да ти пука, че на следващия ден ще кашляш по-здраво и по-лошо от пушач с четиридесетгодишен опит.
Идилия, нали?
Но дотам свършва тя.
Всичко в този живот си има край. Рано или късно, дори и най-добрите неща пристъпват към своя край. Имаше една песен на Нели Фуртадо, която слушах преди години, не помня точно колко. В нея се казваше точно това, само че във въпросна форма: Why do all good things come to an end? И тогава си я припявах, нали, понеже все още си бях дребно лапенце, на което единствената му грижа беше как ще изкара хубава оценка на утрешния тест по биология. Фактът, че тя беше на английски, а учителката ни искаше по-малко дори и от най-малкото, малко обезмисля това сравнение, но нека приемем, че нещата стоят на малко по-високо и страшно ниво. Макар че пък и колко да е страшно, в десети клас всичко е някак безгрижно, невинно, дори и незначително на фона на онова, което идва след това. След дванадесети клас, когато живота действително започва. В гимназията нещата се свеждат до популярност, до готиност, до badass-изъм, дори.
Когато гимназията свърши, следва един мощен reality-check, на който повечето не издържат и просто рухват.
Преходът е различен за всички. За мен лично не беше кой знае колко голям, понеже аз съм човек, който не е нито повече, нито по-малко от онова, което излиза на повърхността. Е, под нея също има много, но това се знае от всички, които някога са имали желанието да ме опознаят. Всичко, което аз притежавам, всичко, което се боричка в главата ми, всичко, което мислите ми правят, което създават, което разрушават, всичко то рано или късно излиза на повърхността. Дори и чувствата ми рядко могат да бъдат потиснати до такава степен, че да не могат да излязат, дори когато са извикани едва ли не десет хиляди пъти. Истината си е простичка и ясна – аз съм човек, който не може да крие онова, което действително е. И може би точно там е проблема.
Може би тайните са едното нещо в този живот, без което той би бил някак неистинен. Ирония, а? Парадокс, може би. Не зная, определенията са последното нещо, за което ми пука в момента. В този живот няма истина. Поне не и онази, която се търси от много хора, включително и от мен. Има приключения за нея, има дългогодишни търсения за смисъла, за онова нещо, за което уж се провежда борба. Има ги и безкрайните главоблъсканици, чиято крайна цел е да достигнат до онова осъзнаване на нещата, което някак напасва отделните частици от пъзела и поставя картината на яснотата пред очите на човека, който се мъчи да я докара до завършека й. Няма го и позитивизма – не и по онзи начин, по който трябва да го има. Да, има хора, които са оптимисти, има и място за оптимизъм, това е нещо, което никога няма да си отиде. Но позитивизма е нещо, което просто пречи на ясното виждане на нещата. Някак то просто представлява една голяма стена, която прикрива хората от реалността. Реалността.
Какво всъщност трябва да значи това? Нима онова, което идва с изгряването на слънцето не е реалност, нима топлите чувства, които се изпитват при първото влюбване са просто някаква предпоставка за разрухата, която идва с края на тази любов? Нима всичко е лъжа? Изглежда така. Понеже няма нищо хубаво в този живот. Само разруха, разбити чувства, строшени емоции и сгромолясали се надежди.
И там някъде, пред някой компютър, втренчен в белите листи, които са единственото му останало нещо, стои един загубен идиот, който се чуди за какво вече трябва да пише. За какво точно, след като едно от основните неща, които са представлявали неговата муза, неговото вдъхновение, вече го няма. То просто си е отишло, то просто… е решило да си тръгне. И повече да не се връща. И тези бели листове, които едно време са били единственото нещо, което го е карало да продължава борбата, да се въздига срещу постоянно натискащия го надолу живот, сега са просто някакво жалко съжаление. Какво е направил той? Няколко истории, няколко разказа, няколко страници, изпълнени с мисли и… това е. Нищо повече, той просто е писал, използвал е съзнанието си, за да разчертае света, в който е искал да живее, а след време, когато всичко е изглеждало така, сякаш е буквално на разстояние от секунди, за да се случи, всичко се е сгромолясало. Просто така.
Защото, в крайна сметка, на кого му пука за друг, освен за самия себе си? Защо и трябва, е добър въпрос. Всеки гледа собственото си щастие, всеки гледа да задоволи всички свои нужди. И любовта е уж едното нещо, което трябва да разчупи тези бариери на егоизма. Уж.
Любовта в своята основа е необяснимо понятие. Тя просто се случва, но понякога, за жалост, само от едната страна. Нека се представи като игра на стена. С тенис топка и ракета. От едната страна имаме напълно функциониращо човешко същество, което се опитва с всички сили да задържи пламъка, да устои на атаката. А от другата какво имаме – стена. Непотъваща, неподдаваща, неомекваща стена. Която действително никога няма да загуби. Любовта е точно това – игра на стена, като човешката роля се представя от играча, а реалността се представя от стената.
Няма любов в този живот – има само страдание. И това е всичко.

понеделник, 6 май 2013 г.

топлина.

Точно там, в онази тъмна стая,
Където всичко явно е и всичко скрито,
Точно там, където свещите примигат
И светлината влиза от затворения прозорец,
А луната игриво намига,
Точно там, където леглото е постлано с рози,
Където нежният матрак под две тела ще пъшка,
Там където всичко е невинно
И всичко е виновно,
Там където две тела ще се вкопчат,
Жадни за вкуса си сладострастен,
Там където всичко желано е
И всичко немислимо,
Там където аз и ти едно ще станем,
Където ти ще викаш името ми,
А твоето ще бъде винаги на моите устни,
Където ти ще ме желаеш,
А аз от теб да се отлепям няма,
Там ще бъдем аз и ти едно,
Тъй както луната се крепи на тъмнината, а слънцето на светлината.