неделя, 21 април 2013 г.

unnamed.

симфония.
Думите излишни са,
изписани на бялата хартия.
Щом не мога лицето ти да виждам,
когато най-много се нуждая от него.
И знам ще кажеш ти, че лъжа,
знам, че няма да повярваш.
Знам, че думите не ще те жегнат,
понеже са просто на хартия.
А някой ден, когато видя твоето лице,
облято от есенното слънце,
ще видиш ти във моето лице,
че думите далеч са от измислица небесна.
И ще ми се иска искрено на мен,
макар небето да е сиво, мрачно,
да видя в твоите очи,
лъчите на изгряващото слънце.
И някога, в някой миг от вечността,
да чуя в медния ти глас, ще искам,
как вярваш ти, тъй както аз,
че думите са всичко, но не излишни.

събота, 20 април 2013 г.

whiskey and cigarettes...

Трети опит за нещо смислено. Мда, това е третия ми блог в този акаунт, както ясно може да се види в профила. Всеобщоприето е, че от третия път винаги нещата се получават, дали по-добре или по-зле, това все още не е ясно. Времето ще покаже, предполагам, но пък като за начало това не ми пречи да изложа някои мисли. Ей така, за малко цвят. Първо нека започнем с леко представяне. Името е Иван, но то едва ли ще ви трябва, тъй като почти никога не използвам имена в писането си. Поне не и в размислите си, роулплея е съвсем друго нещо. Там нещата стоят по съвсем друг начин, действието се развива в малко или много фиктивна вселена, която всеки чертае според собствените си виждания. Тя е обща, колкото и да бива индивидуализирана от различните участници. Размислите, обаче, са нещо лично и недосегаемо, ако може така да се каже. Те живеят в собствена вселена, която не може да се промени с чужда намеса, освен ако собственикът й не реши да го направи сам, да разшири границите на съществуването си, да открие нови територии, на които да се развива, да срещне нови лица, които да използва за вдъхновение... И така, и така, докато мастилото не засъхне, а перото не се счупи. И тогава става време за купуване на свежи запаси от инструментите на труда. Мастило, нови пера, пергаменти... В днешно време, малцина биха разбрали магията, която се крие зад тези неща. Нека бъдем честни, обаче, дори аз самият не я познавам от първо лице, но вълшебството, което се крие в нея, магията дори, придава на това толкова загубено изкуство, което някои от нас практикуват, някаква извисеност, чувство за съвършеност. Понеже макар да звучи арогантно, самовлюбено и още само един Бог знае какво, писането е нещо, което е едновременно лесно и адски трудно. Не е за всеки, но всеки се опитва да го прави. Всеки се опитва да бъде следващия Робърт Фрост, Чарлз Буковски, Джей Ди Селинджър и още много и много велики писатели и поети, оставили трайна следа с творчеството си. Те са единствени с причина - колкото и да се мъчиш, никога не можеш да достигнеш тяхното ниво, понеже то, както много неща от живота, е просто една строго определена летва. Тя не подлежи на промяна. Единственото, което можеш да направиш, е или да се промъкнеш под нея, или да се извисиш високо над нея. Това са единствените две възможности. Всеки, който пише, си има собствен стил, и макар той да е вдъхновен от различни хора, места, чувства, емоции и още най-различни средства, той си остава неговият собствен. Никой не може да го изимитира в цялостта му. И точно там се крие магията на писането - индивидуалността. В света, в който живеем днес, където всеки се опитва да се слее с тълпата, да бъде като съседчето си, писането предоставя една великолепна възможност за отличаване. За престъпването на границите, за навлизане в непознатото. И ако си умел в тази сфера, ако можеш да изразиш мислите си достатъчно ясно, то преживяването, което ти предстои да изживееш, драги писателю, ще бъде едно от най-прекрасните, които си си представял. И така мисля да сложа край.